Глава 2
Не знаех дали да се натъжа, или да се смея с глас. От една страна, искрено съжалявах Рик, но от друга, той беше пребит от всички и това беше направо диво смешно.
Първокурсничките не бяха толкова безобидни и всяка от тях беше болка в задника. Въпреки това аз самата наистина се надявах да не бъда призована на „арената“, но хитрия Тонс не ми даде тази възможност.
Не получих „своенравен злодей“, а само „психопатичен кретен“. И не съм си въобразявала, това определено беше намек!
Той ме ядоса, твърде ясно ми напомни за кралското следене и разследване. Този гняв, съчетан с пълното ми невежество в ръкопашния бой, беше това, което ме постави в неудобно положение.
Пропуснах, а ритникът в коляното не ме улучи. Но се подхлъзнах и едва не паднах, за щастие „визуалната помощ“ в Рик успя да ме хване.
Ученическата ми роба се разтвори и от деколтето ми изскочи висулката с артефакта, която блестеше на фона на залеза.
Очите на Рик се разшириха. Тонс също се стресна, когато видя медальона.
Лицето на брюнета се изпъна, веждите му се повдигнаха, а аз свих рамене и се върнах в позата си, скривайки рубина под дрехите си.
– Е – нетърпеливо коментира кралският приятел. – Неочаквано.
– Да и аз съм шокирана – промълвих аз.
Събрах се, концентрирах се и… ударих бъдещия нападател в капачката на коляното. Брайт беше много объркан, затова пропусна удара и веднага се срина на земята, надавайки силен вой.
Това беше краят на урока. Похвалиха ни и ни изпратиха „у дома“. Аз лично се втурнах към общежитието, спринтирах, носейки обедната наденица на бедния, видимо отслабнал през последните няколко дни котарак.
Той я изяде цялата наведнъж, оправдавайки дадения му прякор, но изглеждаше странно. Беше подозрително сбръчкан и дори подпухнал.
Забелязах и малката бъркотия, която котаракът беше направил, но, разбира се, не му се скарах.
– Трябва да ти поръчаме някаква подходяща храна, нали? – Попитах котката на глас. Жреца примигна високомерно.
След това надникнах в банята и проверих тоалетната – беше идеално чиста, тоест Жреца изобщо не я беше използвал.
Като се има предвид липсата на локвички и неприятни миризми в стаята, първоначалното заключение с улицата се потвърди. Жрецът щеше да си проправи път от стаята и да се спусне по бръшляна, за да върши нехигиеничните си дела.
Но не това, разбира се, беше основната стойност на страховитата гледка на звяра.
Веднага щом приключихме с храненето, извадих скрития в гардероба телефон и се сгуших на леглото при котарака. Беше ми много интересно да се вгледам в родния свят, да разбера какво става там и как изглежда.
И аз го направих. Бяха ми дадени само десет минути, за да сърфирам в интернет. След това Жреца си възвърна джаджата и по някакъв невероятен начин, с няколко клика, влезе в една видеоуслуга и включи видео с котешки шеги.
Изразът, с който Жреца гледаше видеото, беше достоен за отделен филм! Но, уви, нямаше с какво да го снимам – имаше само един телефон.
С тежка въздишка трябваше да изучавам книгите си. Първо се подготвих за утрешните занятия, а преди вечеря изтичах до портата, за да изпратя бележка до имението с молба за униформа и храна за котката.
Разбира се, подозирах, че в този свят няма специализирана храна, но какво би станало, ако…? Страхувам се, че Жреца просто ще умре само от колбаси.
Следващата част от личния ми график беше вечеря, кражба на печена шунка и отново домашна работа. Този път работех върху материала, който майстор Номан беше посочил. Личният ми учител, с когото се бях запознала вчера и който все още не разбираше как съм успяла да издържа входящия тест.
Прелиствайки страниците на учебника си, не толкова се надявах, колкото все още чаках появата на Зора. В края на краищата тя ме беше посетила за една лекция. Защо да не дойде и сега?
Вторият двусмислен момент беше допълнителният учебник, който учителят Гримс беше раздал…
Водена от мрачно любопитство, ръцете ми сами посягаха към книгата, но докато приключа със задължителната учебна програма, силите ми се изчерпаха. Единственото, което ми оставаше да направя, беше да си взема душ и да си легна.
Заспах, преди главата ми да докосне възглавницата, но половин нощ сънувах планините, река Бирма и канала Малък Немар. Исках да разгадая загадката, но се страхувах да навляза в нея.
ДЖОРДЖ
– Да – казах аз, като погледнах към двамата строги стражи на Голямото дърво.
Бях обикалял около светилището десетина пъти, опитвайки се да разбера от какво може да се е интересувала Маргарет, но нямах никакъв късмет.
Единственото ми постижение беше, че стражите станаха сто пъти по-напрегнати от обикновено и вече държаха оръжията си.
Наложи се да им покажа празни длани, но и това не помогна. Може би на отпускането им пречеше изражението на лицето ми.
Момчетата изпитаха облекчение едва когато се отдръпнах, поглеждайки за последен път към изсъхналите клони, и се отправих към стълбите. Те водеха по-нагоре, към самия храм, и докато изкачвах стъпалата, в ума ми се завъртя внезапна и напълно нелогична мисъл.
Помислих си за това, че ако сега бях открил набъбващите пъпки на дървото, нямаше да се изненадам. В края на краищата имаше едно момиче, около което се случваха твърде много странни неща!
Освен това тя е от втора линия Уейс, а отношенията им с Дървото винаги са били особени.
Дори няма хроника, а по-скоро легенда… Казват, че някакви търсачи на съкровища дошли при Дървото, докато то било още живо, и отрязали някои от клоните му. Старият Уейз разбрал за това.
Той хванал злодеите на ръба на магическото изкривяване и им нанесъл побой, който не биха пожелали на никого. След това лично излекувал дървото. В знак на благодарност дървото по собствено желание подарило на Уейз парче кора.
По-късно това парче било използвано като дръжка на легендарен меч, който сега е изсечен в камък и се пази в параклиса.
Известни са още няколко предмета с дървени елементи, но няколко клона са изчезнали безследно.
Не може да се каже, че дървото е осигурявало някаква специална магия – в известните предмети то е служило по-скоро като символ. Но артефакторите и летописците просто не са могли да пренебрегнат наличието на част от светилището.
Въображението ми лесно нарисува цъфналото Дърво, а под него Маргарет Сонтор. Но след миг видението се разсея и аз се върнах в обикновения свят.
Погледнах нагоре и видях, че на върха на стълбите ме чака една жена. Майката настоятелка. По принцип се опитвах да избягвам тези срещи, но днес не можех да подмина.
Когато стигнах до последното стъпало, учтиво се поклоних на една жена, облечена в скромна роба. Вместо поздрав чух:
– Джордж, какво става с ръката ти?
Изтръпнах и се опитах да я дръпна, но Флория не остана по-назад.
– Рана? С някаква специална отрова?
– Никаква отрова, само малка драскотина.
– Тогава защо са бинтовете?
Направих гримаса, а драскотините, сякаш чули, че става дума за тях, неприятно засърбяха. Стиснах натъртената си предмишница, притискайки превързаната длан.
– С твоята регенерация… – каза Флория и после спря да говори.
Е, с моята регенерация не би трябвало да е така, но имаме това, което имаме.
– Не е страшно, ще мине – промърморих аз.
Флория стисна устни.
Беше безцеремонна, откакто се помнех. А към мен винаги се бе държала като любима леля или заклета майка.
А сега…
– Ела, Джордж – каза Флория със заповеднически тон.
С въздишка се подчиних. Така или иначе трябва да поговорим, ще трябва да отида.
Озовахме се в една строга, добре осветена килия. Докато двамата младши прислужници развързваха превръзките и се чудеха на вече съвсем заздравелите рани, майката настоятелка хъмкаше замислено.
Беше задоволила любопитството си и сега премина към друга тема:
– Спомняш ли си последния ни разговор?
Кимнах.
Говорихме за магията. За това, че тя бавно изчезва от нашия свят. Флория смяташе, че това има нещо общо с умирането на Дървото, но никой не знаеше точния отговор.
– Получих тревожни съобщения – каза настоятелката – че семената на дара се връщат в семействата все по-рядко. Не на селяните, не на мелничарите и тяхното скромно начало, а на онези, чиято сила може да върне реките назад.
Отново кимнах с глава – това беше вярно, магическата аристокрация се изроди.
Дарените семена, принадлежащи на най-силните магове, не винаги се връщат и това тревожи мнозина.
– Страхувам се, че това е началото на края, Джордж – каза с болка Флория. – А аз не разбирам какво да правя.
Аз също не разбирах.
– Засега можем само да се погрижим за тези, които имаме – каза той след пауза.
– Сам знаеш, че това е само временна мярка. Трябва да намерим решение. Всички го правят. Особено кралете.
След това Флория започна една песен, която вече беше чувал – за теориите и версиите и за това какъв ужас в крайна сметка ще ни сполети.
Отчасти драматизираше, но в много отношения беше права – без магията цивилизацията ни щеше да се върне към тъмните векове на оцеляването. А ние нямаме идея как да решим проблема.
Освен ако…
– Да се опитаме да задължим всички най-силни магове да предадат семето на дарбата си, преди да умрат? – Казах и собствените ми думи ме накараха да се разкрещя. Това не е лесно за изпълнение.
Да се окажеш без магия, след като си живял с нея два века или повече? Беше като да се хвърлиш върху скалите от висока скала.
Да се превърнеш в обикновен човек кара един маг да се чувства немощен. Животът, удължен от самото присъствие на магията в тялото, започва да се изчерпва.
Освен това колкото по-дълго живеят в едно тяло, толкова по-неохотно се разделят с него. Две години е максималният „безболезнен“ период. След две години не е лесно да се премахне дар от тялото.
Но да предположим. да предположим, че се заема със случая и издам такъв декрет, но какво тогава? Преждевременното „отстраняване“ на най-силните магове би отслабило моето кралство. А аз не съм готов за това.
А едно кралство няма да реши проблемите ми. Ако ще го правим, всички трябва да сме съгласни.
Това ме накара да се разкрещя, защото подобни общи споразумения са по-лоши от досаден зъбобол.
– Не знам, Джордж – жрицата го върна към реалността. – Не знам какво, но трябва да се направи нещо. В противен случай един ден магията ще изчезне завинаги.
Отговорът на Флория беше моето съскане – една от помощничките беше обработила раната прекалено много.
Когато мигът на парещата болка премина, отговорих:
– Добре, ще се опитам да поговоря със съюзниците.
– Възлагам големи надежди на теб, Джордж.
Разделихме се с майката настоятелка с добър тон. Още една добра новина получих при завръщането си в двореца – шпионите докладваха, че около Академията всичко е спокойно. Не са забелязали лейди Маргарет Сонтор да се опитва да избяга или да се забърква в неприятности.
И последният щрих – Тонс. Побратимът който бях внедрил в Академията, докладва за първокурсниците, а после изригна възмутено:
– Джордж! Тя е взела твоя камък!
Нарочно вдигнах равнодушно рамене.
– Как е стигнал до нея? – Продължи да защитава собствения си интереси приятеля ми. – Той също ли „избяга“?
– И да, и не. Лично аз бих казал, че това беше заплащане за една целувка.
Тонс спря рязко и след това изригна:
– Каква е тази цена за това момиче! Джордж, това не е ли прекалено? Не я ли кара подобна „такса“ да се пропука?
– Досега, както виждаш, не се е пропукала.
Развеселих се още повече, защото такъв артефакт за една целувка е наистина възмутителен.
– Не мога да си представя колко би струвала останалата част – каза Тонс.
Изкашлях се, прекъсвайки превърналия се в неприятен разговор.
Не, това изобщо не е така, с Тонс винаги обсъждахме жените, често в детайли, но в случая с Маргарет подобни разговори бяха недопустими.
Защо ли? Нямам представа.
Просто не е позволено, това е всичко.
МАРГАРЕТ
Историята на Щатите, която беше първият клас, също беше водена от Гримс и моите опасения за този учител се потвърдиха буквално веднага. Не след дълго звънецът удари и неприятният старец каза:
– Ами кой ще отговори… – След това последва въпросът и въпреки гората от вдигнати ръце – язвителното: – Адептка Сонтор!
Аз скришом издишах, защото знаех отговора. Бях прочела три параграфа в подготовка за лекцията и нещо се беше настанило в главата ми. Изправих се и отговорих. После, също толкова спокойно, отговорих на следващия въпрос. Едва тогава усетих хладно докосване по глезена на левия си крак – да, отново ме беше посетила Зора.
„Здравей“ – казах мислено на съществото.
То мълчеше, но Гримс ми каза:
– Много добре, адептка Сонтор. Можеш да седнеш. – Върнах се на пейката и замръзнах, опитвайки се да доловя мислено думите на Зора. Но всезнаещото същество бе мълчало толкова дълго, че се зачудих дали това изобщо е тя.
Можеше ли нещо друго да е залепено за крака ѝ? Някаква слузеста гадост, която точно сега се впиваше в кожата ми, за да се впие в месото? В мига, в който бях на път да се паникьосам, в главата ми прозвуча:
„Добре, че не си се объркала. Учила ли си?“
„Да аз те предупредих, че не съм мързелива“, отвърнах, усещайки сянка на гордост. – Правех го, правя го и ще продължа да го правя“.
Зора измърмори одобрително, но не се отлепи от крака ми. А аз нямах намерение да я прогонвам! И изобщо!
„Слушай, можеш ли да излезеш пред главната сграда?“ – Попитах, проверявайки едно предчувствие.
„Не. Привързана съм към… е, видя какво.“
Споменът за нещо като кладенец с ниски ръбове, от който се издига гигантска фигура от сплетена черна маса, неприятно почеса нервите ми. Общуването с едно „парче от Зора“ със сигурност беше по-добро от осъществяването на контакт с цялата Зора. И макар че майстор Гримс вече беше започнал лекцията, а аз се опитвах да си водя бележки и да попивам знанията, не можех да не се разсея. В крайна сметка зададох един въпрос, който ме измъчваше от дълго време:
„Зора, защо ми помогна с входящия тест? Нямаше ли някой по-подходящ да изкопае шифъра?“
„Това е другото нещо.“ Кратка пауза и наистина неочаквано:
„Първоначално изобщо не възнамерявах да те моля да ми върнеш услугата. Просто чувствах, че ти дължа помощта си“.
„Да ми помогнеш?“ – Запитах откровено.
„Да. И на всяка цена.“
Мълчахме. Не знам какво си е мислила Зора, но аз бях в шок. И по някаква причина си спомних за артефактите на Джордж. Те са магически. Магически са и тези на Зора. Не е ли това смисълът?
„Но после се замислих и осъзнах – продължи внезапно същността – що за глупост? Защо трябва да оказвам безвъзмездни услуги?“
„Ами ако не можех да го направя? На Дървото, нали знаеш, имаше пазачи, които стояха на стража, можеше да ме хванат с капсулата, а може би дори да ме обвинят в някакъв член за светотатство.“
„Тогава бих си измислила друго възнаграждение“ – спокойно отговори Зора.
Каква търговка! Устата ми се отвори от изумление.
Надух се и за известно време се посветих изцяло на изпълнението на Гримс. Но думите за неустоимото желание все още бяха в ума ми.
Шифърът също не беше забравен, но аз отново отблъснах това любопитство. Колкото по-малко знаеш, толкова повече спиш! И живееш по-дълго.
Освен ако…
„Слушай, Зора, имаме ли в библиотеката си книги по генеалогия?“
„Разбира се, че има. От кой клан конкретно се интересуваш?“
„Древни“ – издишах и в следващата секунда звънецът издрънча.
Назад към част 2 Напред към част 4
Възелът се заплита… Благодаря Ви,че и в почивните дни ни радвате!
Ама, заплита та заплита, двамата човека от екипа, които превеждат поредицата, направо са много лоши хора 🙂