Глава 6
ДЖОРДЖ
Може ли да се вярва на Маргарет? Мога ли да се доверя, че няма да се забърка в още по-големи неприятности?
Интуицията ми не вярваше в това, интуицията ми изръмжа. Но аз не съм животно, нали? Аз съм разумен човек и мисля с главата си.
А разумът ми подсказваше, че като забравим спасяването на страховития плешив котарак и хакването на артефакта, младата лейди Сонтор не е извършила нищо толкова страшно. Дори странният инцидент в Храма нямаше отрицателни последици. Може би триото адепти наистина е посетило Храма просто така?
Голите факти, лишени от моята пристрастна преценка, упорито настояваха, че всичко е наред.
Второто нещо, което умът ми изтъкна, беше, че аз съм крал и имам работа за вършене. В края на краищата има някои въпроси, които никой друг освен мен не може да реши.
Именно с такива мисли започнах тази сутрин и, буквално нахълтвайки в кабинета, седнах при важните документи. Портретът на Филиния Сонтор вече не беше там, беше прибран в най-отдалечената стая на покоите ми. Въпреки това не можех да не се сетя за картината.
Магията бавно, постепенно, но все пак си отива. А около момичето от картината имаше рояк магически семена.
– Много интересно – промълвих аз и решително отхвърлих мислите за Маргарет.
Прегледах един доклад, друг, трети, четвърти… И тогава при мен дойде секретаря ми с очакваното съобщение:
– Ваше Величество, лорд Паор се е влошил. Лекарят каза да извикаме свещеник.
Единствената причина, поради която не проклех, беше, че ситуацията беше логична. Да, маговете живеят по-дълго от простосмъртните, но никой не живее вечно. Лорд Паор, който някога беше дясна ръка на баща ми и дълго време служеше като висш съветник при мен, не беше изключение.
Вероятно, ако Паор се беше вкопчил в този живот със зъби и нокти, щеше да пребори болестта, но лордът не го направи.
Той беше уморен.
Да видиш промяната на няколко епохи, да стоиш дълго време начело на голямо кралство, да отговаряш за живота на много хора – това наистина е трудно.
Изходът беше естествен и разбираем, но аз все още не исках да се сбогувам с Паор.
След като прочетох още едно кратко резюме, станах и се отправих към покоите на бившия съветник. Влязох в затъмнената спалня, изпълнена с остри миризми на отвари, и се приближих до леглото.
Въпреки изтощението и почти пълната му слепота ме разпозна:
– Джордж? – Обади се грубо Паор. – Това ти ли си?
Взех студената му груба длан и я стиснах.
– Джордж – устните на стареца се изкривиха в усмивка.
Паор беше прекарал живота си в служба, никога не беше имал семейство, макар че имаше много любимци. Все още имаше семейство от страничните линии и великолепен замък, но все пак предпочиташе да живее тук, в двореца.
Нямах нищо против. Една част от мен до последно се надяваше, че Паор ще се справи с тази задача.
– Не ми остава много време да живея – прозвуча, едновременно и тъжно и оптимистично настроен. – Но това е нормално. Казват, че смъртта не винаги е краят.
Усмихнах се язвително и, разбира се, си спомних за неотдавнашния си разговор с Флория. Паор беше не просто силен, а един от най-силните магове. Може би семето на дарбата му щеше да се върне в клана, при косвени, но все пак потомци. А ако не?
Спомних си собствените си мисли за това как да запазя семената, но да помоля лорда точно сега да отдаде магията си, езика ми не можеше да се обърне.
Как да го направя?
Не, но как?!
– Ами нашите земи, Джордж? – Отново прозвуча хрипливо. – Ами съкровищницата?
Махнах на слугата за един стол, после седнах до леглото на умиращия и започнах да му разказвам. Не излъгах, освен малко. Но общо взето, кралството все още беше много силно. Едно от най-силните!
Паор нямаше причина да се тревожи за Естриол или за мен.
– А херцогство Сонтор? – Друг въпрос. – Решен ли е той?
Направих гримаса, разбира се, но отговорих нежно:
– Много добре. Наследницата е намерена.
– О – изненадано каза старецът.
Той изпусна тежка въздишка и попита отново:
– А как е с наследниците при теб? Нямаш ли планове?
Поклатих отрицателно глава.
– Не си мисли… Не си мисли, че е добре така, защото аз самият нямам такива. Ти си кралят, Джордж. Зад гърба ти стои цялата страна и хората трябва да го разберат. Помниш ли, защо се бяха вкопчили в херцогство Сонтор?
Паор се закашля хрипливо.
– Да, помня – признах неохотно.
– И? – Той ме побутна.
– Ще се справя.
– Джордж, Джордж – каза старецът със строг глас.
Сега е на път да започне. Паор със сигурност е прав, но …
МАРГАРЕТ
Женската, чието гнездо унищожихме, беше много по-малка от убитите преди това Каруми. Окраската също беше различна – онези бяха сиво-сини, но черупката на тази блестеше в оранжево и златисто.
Най-неприятното нещо в нея бяха нейната скорост и маневреност. Този Карум беше много по-бърз от вече мъртвите си роднини.
И черешката на тортата – тя веднага, буквално за секунди, разпознаваше врага! Това сме ние.
Мислех, че за един ден съм се наситила на страх, но това бяха само цветя. Сега бях истински ужасена и краката ми ме понесоха нанякъде. Честно казано, опитах се да вляза в медитация, да призова артефакта, но нищо не се получи.
Оставаше едно от двете неща: или да бягам, или да призовавам.
МикВой отново крещеше, но Психото бързаше с концентрация и упоритост. Той дори не ми каза да активирам артефакта! Сякаш знаеше, че правя най-доброто, на което съм способна.
Когато бях заобиколена от блестящ, полупрозрачен филм, а гривните и пръстените ми станаха горещи, беше зловещо. Свирещият звук, който женската издаваше неотдавна, се приближи… Дишаше ни във врата. Щеше да ни нареже с острите си челюсти и да ни погълне жестоко.
Накрая от Психото дойде нова команда:
– Изкачваме се по дърветата! Сега!
Аууу… Развълнувах се както по-рано.
– Марго, ти върви след мен – добави Храфс, като се задъхваше. – Ще те вдигна и ще те завлека.
Представих си тази картина, особено като се има предвид гневът и скоростта на чудовището, и отново посегнах към амулета. По дяволите, може би това не съм аз. Може би батерията на вълшебното нещо беше изтощена. В края на краищата зарядът не може да е вечен? Никой не отменя физиката, нали?
Това предположение беше отразено от нов прилив на паника и тогава се случи най-лошото – паднах. Спънах се в един стърчащ от земята пън и се търкулнах надолу. Видях как МикВой на практика полетя нагоре по дървото. И Психото, който се държеше за клона на друго дърво.
Едно щракване и времето се забави.
Падането ми по тревата спря, усетих остра болка в десния си крак и се обърнах, за да видя оранжево-златното чудовище, което се приближаваше към мен.
Да, женската беше по-малка, но все пак огромна – колкото четирима като мен. И тя не се препъваше, много ловко лавираше между дърветата и непрестанно пляскаше с челюсти.
Докато я гледах как се приближава, изведнъж осъзнах, че защитните ми артефакти няма да могат да издържат на такава атака. Гривните ми са пригодени за стрели, най-много за удар на мечоносец, но не и за таран.
– Марго! Стани! Ела тук! – изкрещя Психото.
Той дори започна да се спуска от дървото си, но твърде късно.
Храфс така или иначе нямаше да успее да стигне навреме.
Оставаше ми само едно нещо: да ударя с артефакта или да умра. Стиснах камъка, „усетих“ топлината и… Въздухът пред мен изведнъж се разтресе, осеан със златни искри. На пътя на женския Карум се появи огромен грифон.
Грифон!
Взрив от ослепително бели крила и чудовищният бръмбар беше отхвърлен от порив на вятъра.
Втори удар и женската се преобърна – тя се преобърна по гръб и яростно работеше с лапите си, опитвайки се да се изправи.
Грифонът отново изцъка с клюн. Ноктите на задните лапи на лъва се впиха жадно в земята. Устата ми се отвори от това, което видях, а в следващата секунда митичното същество се обърна и наведе глава в недвусмислен жест.
Бях поздравена! Поклониха ми се!
Следващият жест също беше ясен – грифонът се присви и разпери крило.
– Летя? – Зачудих се на глас. – Предлагаш да отлетим?
Още едно шумно „цъкане“ и разбрах, че предложението не се отнася за моите спътници.
– Без тях няма да летя – издишах замаяно. – Не мога, ние сме екип.
Грифонът примигна с кехлибарените си очи и кимна.
Разбира се, това беше лудост, но аз не се поколебах. Втурнах се към крилатия спасител, качих се на гърба му достатъчно лесно и извиках на момчетата:
– Елате тук! Елате!
МикВой пръв се осъзна. Зубрачът се спусна от дървото и се втурна към грифона. На Храфс му отне повече време да се реши. Той увисна на един по-нисък клон и се вгледа в полулъва-полуорел с много кръгли очи.
– Психо! – Извиках аз.
– А? – Храфс поклати глава и скочи на тревата.
Като се имат предвид магическите изкривявания и невъзможността за телепортиране, крилатият транспорт беше истинско спасение. Размерът на звяра беше достатъчен, за да се качат на борда му още трима души.
Качих се първа, като се хванах за врата на грифона. Следвана от МикВой с ръка около кръста ми. И Психо с ръка на кръста на МикВой, но никой от тях нямаше нищо против.
Чу се мощен трясък и ние се издигнахме в небето. Тънките клони на дърветата не пречеха, нашият спасител набираше височина с лекота. Но женската Карум, обидена от нас, изведнъж не само се преобърна, но и скочи! За щастие тя не ни достигна.
Грифонът се изкачваше все по-високо и по-високо… и всичко това под звуците на смъртоносното щракане на челюстите и. И ние щяхме да се измъкнем оттук на мига, но…
Спомних си селището и канавката, пълна с някаква отвара, която отблъскваше съществата. Бяхме извършили добро дело, убивайки четирима възрастни, само че разярената женска беше сто пъти по-лоша. А тя е сравнително интелигентна. Ами ако си спомни, че именно хората са повредили гнездото ѝ?
Какво е да живееш с чудовище, което е не само опасно, но и гневно?
– Трябва да се върнем! – Извиках, викайки във вятъра.
Отговорът беше тишина.
Момчетата бяха изтръпнали, но аз не им говорех.
– Спускай се надолу! – Извиках на грифона. – Все пак ще се опитам да използвам магия!
– Клац! – Пернатото щракна с човката си още веднъж.
Пауза и откъм задната част на животното се чу викане:
– Марго, ти си се побъркала! Аз съм Психо. Това съм аз, а не ти!
Мм-хмм. Добре. Само че точно сега не ми пукаше за прякорите. Грифонът усети решителността ми, трепна във въздуха, излетя по-високо, а после разпери криле и започна да се върти надолу.
Стиснах амулета си, концентрирах се и, изчаквайки подходящия момент, ударих с обичайната си арка. Пропуснах.
Вторият удар също пропусна, но третият улучи целта.
Магията на рубина разкъса бронирания гръб на чудовището, а Карума, който се движеше в кръг, падна и замря. За всеки случай ударих отново – това беше проверка. Чудовището дори не помръдна, вторият път турникетът разряза вече мъртвата плът.
Издишах. Много дълго, с голямо облекчение. Когато сърцето ми спря да бие, изкрещях:
– Това е всичко! Да вървим!
Грифонът се подчини.
Чух и думите, които ми се струваше, че съм си представила:
– О, там има такива пластини. Те трябва да са специални и много ценни.
И същият сънлив отговор:
– МикВой, замълчи.
Изкачвахме се все по-нагоре и по-нагоре… Нагоре, към зачервеното от слънцето небе. Към облаците.
И всичко щеше да е наред, но в някакъв момент си спомних за онова нещо с физиката. Оказа се, че зарядът в артефакта не се е изчерпал, но артефактът беше чиста магия, която очевидно живееше по свои собствени закони. Но нашият полет…
Летяхме нагоре и не беше нужен гений, за да разбере, че това е студен, разреден въздух и непоносимо силни пориви на вятъра. Което означава, че скоро ще бъдем отнесени и замръзнали. Няма нито кабина, нито предпазни колани, нищо!
Сърцето ми, което почти се беше успокоило, отново започна да бие като лудо. Главата ми, която досега отказваше да анализира самия факт на появата на митичното същество, се въртеше насам-натам.
Ръцете ми стиснаха перата на грифона с такава сила, че той нададе пронизителен вик и се изпъна, като едва не изхвърли Психо. След още една секунда осъзнах, че не е толкова лошо. Намираме се във вълшебен свят и все пак има чудеса.
Защити! Артефактите, които бяха избягали от Джордж, отново работеха. Отново видях трептящия, полупрозрачен воал, а вятърът стана по-благосклонен.
Беше страшно, но се обърнах и видях, че вероятно заради близкия ни контакт защитният покров е покрил цялата група. Психото и Джим изглеждаха шокирани и объркани. А аз…
Свих се на врата на грифона и стиснах очи, като благодарих на висшите сили, че ме спасиха. Какъв късмет имаме! Вече можем да отидем в казиното – със сигурност ще ударим джакпота!
После се сетих за Джордж – ако разбере, няма да е щастлив. Точно така! Ще разменя джакпота за това да държа краля в неведение.
В края на краищата не просто се бях забъркала в неприятности – освен всичко друго бях нарушила и малкия ни договор.
От друга страна, ако той ме иска за бодигард, опитът да се спася от чудовища е много важен. Ако съм разумна, Джордж трябва да е щастлив, защото сега съм много ценен актив.
АЗ… АЗ…
Отново затворих очи и спрях да беснея. Извинения за детската градина. Автотренинг в духа на най-идиотския треньор. Да намериш положителното там, където го няма, не е имало и не може да има.
В крайна сметка изтласках мислите за негово величество в задната част на съзнанието си. В края на краищата все още не сме били хванати. Следователно е твърде рано да се паникьосваме.
По-подходящо е да мислим за нещо друго – къде всъщност отиваме? А ние пътуваме с изумителна скорост. Реките, горите и полетата минават под нас толкова бързо, сякаш сме на борда на самолет.
Дълго време мълчах и не знаех как да подходя към въпроса. Но тогава Психото се притече на помощ и извика:
– Ей, Марго!
Обърнах се, доколкото можах. Покровът, създаден от артефактите, ми позволяваше не само да дишам, но дори и да говоря.
– Марго, тъй като така или иначе ни карат, можеш ли да го помолиш да отбие до Високата земя?
– Къде? – попитах отново.
– В планините. Това е най-големият панаир, с най-добрите цени.
Желанието да стискам палци стана непоносимо. Но тогава Психото излезе с интересен аргумент:
– Да се отървем от доказателствата!
О, да. Пластините, взети от Карумите, са улика. Ако ни хванат, ще знаят къде сме били и защо. А ние щяхме да запазим информацията в тайна, защото… Ще получим удар по главата за такова приключение!
Това, което не разбирам, е къде беше мозъкът ми, когато позволих на момчетата да ме вкарат в това?
– Планините така или иначе са на път – добави Психото.
Изненадах се:
– Какво имаш предвид, че са на път? Знаеш ли къде отиваме?
Лицето на Храфс се изкриви в злобна усмивка.
– Да, имам известни подозрения.
– Като какви? – Не ми се искаше да преглътна такъв странен отговор.
Пауза и той обясни:
– Вкъщи, Маргарет. Много е вероятно да ни отведат в Естриол.
Защо смяташе така, не попитах. Имах съмнения и за панаира, затова не се обърнах веднага към грифона – освен това не знаех как да се обърна към него и откъде да започна.
В крайна сметка, след дълъг размисъл, се сгуших в мощната му шия и прошепнах:
– Благодаря ти. Ти наистина ни помогна. Ако не беше ти, щяхме да бъдем изядени. Как мога да ти благодаря?
Гласът ми беше тих, но грифонът отвърна със също толкова тихо и неразбираемо крякане.
– Не разбирам – казах аз.
Той отново залая.
После имаше няколко стръмни завъртания на разперени криле, но не стана по-ясно.
– Съжалявам, не съм добра в птичите езици – признах с тъга.
Но грифонът не се разстрои. Той се гмурна в един малък облак, от който всичко стана млечнобяло за дълга минута.
– Слушай, а мога ли да те наричам Гриша? – Попитах когато облачната мъгла се разсея.
Въпросът беше спонтанен. Просто е странно да се обръщаш към някого, без да знаеш името му, и думата „грифон“ в главата ми някак се трансформира в „Гриша“.
Новият звук беше такъв. Не твърде ентусиазиран, но и не особено протестен.
– Гриша, приятелите ми питат… Бихме ли могли да направим кацане във Високата земя? Там има голям панаир. Не знам дали знаеш къде е, но… Психото казва, че е на път.
Митичното същество не реагира. След известно време стигнах до извода, че са ни отказали. Когато обаче небето започна да потъмнява и отдолу се появиха множество светлини като разлив на земята, грифонът направи нов завой и започна да се спуска.
– Това Естриол ли е? – Изкрещях гръмко, обръщайки се към спътниците си.
– Какъв Естриол – изненада се от топографския ми кретенизъм МикВой. – Там има река, виждаш ли? А по-нататък там е проливът.
Река и пролив – нещо щракна в ума ми, но не можех да го осмисля.
Захванах се за друго, по-подходящо предложение:
– Планините?
– Да – отвърна МикВой.
Не можех да кажа, че мисълта за доказателствата в чантите на момчетата през рамо ме жегна, но се усмихнах. Отново се облегнах на врата на грифона и прошепнах:
– Гриша, ти си най-добрият!
– Клац! – отвърна полуорелът, полулъвът. – Клац!