Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 2 – Част 11

Глава 10

ДЖОРДЖ

Опитът на Маргарет да заглади вината си… Все пак ми хареса. Мисълта за целувката предизвикваше неадекватна усмивка и остра топлина по цялото ми тяло всеки път, когато си помислех за нея.
Но ако лейди Сонтор си е мислела, че инициативата ѝ ще накара мозъка ми да се втечни, е грешала. Чувах странните шумове, идващи от спалнята ѝ, и единственото, което ме възпираше да се втурна вътре, беше съзнанието, че няма натрапници.
Първо, двамата главни претенденти за ролята на мъртви не биха посмели да се шмугнат в стаята на дамата след „ласкавия“ ни разговор. Второ, тук има едно изключително неприятно същество, готово да разкъса всички. Трето, използвал съм артефакт, който ми позволява да виждам през препятствия. Леко натискане на камъка в пръстена и всички живи същества в непосредствения радиус придобиват светещи очертания.
Зад вратата имаше само едно очертание, малко, гневно и нахално.
Но звуците… Реших да не бързам, да се справя с тях при следваща възможност. А нямаше никакво съмнение, че такава ще има.
Фактът, че Маргарет изобщо се беше появила, ме радваше. А нуждата на Маргарет от пари, за която ми бяха казали МикВой и Храфс (надявам се, че не са лъгали?), ми даваше толкова голямо пространство за маневриране, че ми се искаше да мъркам.
Марго има нужда от пари! Интересно ми е. Защо Филиния държи единствената си внучка във финансова незадоволеност? Страхува се да не я разглези с богатство? Това е често срещан проблем в богатите семейства.
Но докато Филиния се стиска, аз мога да „помогна“ на Маргарет. А каква по-добра причина младата дама да ме хареса допълнително?
Едно лошо нещо – планът да обсипя „любимата“ си адептка с подаръци ме занимаваше много повече от въпросите от национално значение. Дори отидох в Академията, за да изнеса лекция пред първокурсниците – Марго беше разсеяна, но мила.
А след лекцията това беше всичко! Настъпих собствените си желания и като се върнах в двореца, се потопих в работа. Трябваше да участвам в две срещи, да внеса три нови законопроекта, а в късния следобед – в частна среща с крал Дитрих.
Когато успях да прогоня мислите за Маргарет, работата стана много по-забавна.
Седях на срещи, преглеждах проекти, пиех чай с майка ми и дори проверих дали Карм се е върнал в своята кула, сякаш нищо не се е случило.
Напомних му как вчера не се подчини на заповедите ми, а грифонът стисна очи като дете и каза: Не съм аз и не съм тук.
– Добре, добре, добре – измърмори той.
И най-глупавото беше, че не можех да се ядосам или да се скарам сериозно на Пазителя.
От кралете не се очаква да се съмняват и аз обикновено спазвах това правило, но точно сега не можех. Маргарет беше в опасност, Карм се беше притекъл на помощ, как можех да му се скарам?
Трябваше да благодаря на грифона, но фактът, че той бе отвлякъл дамата от справедливия ми гняв, беше нещо, което не ми харесваше!
Ами ако тя отново се забърка в някоя история?
Е, не. След вчерашния ден това определено беше изключено.
Също така осъзнах, че ще трябва да се оплача на Фелисия. Ще ѝ разкажа за приключенията на любимата ѝ внучка, веднага щом херцогиня Сонтор приключи с решаването на проблемите в херцогството и се върне при нас.
Тя със сигурност ще се разсърди. Но със сигурност ще успее да повлияе на това малко отроче. Тя иска да преживее приключение, нали разбирате. Нека бъдем обективни, Маргарет може да намери приключения и тук, в столицата. Всичко, което трябва да направи, е да дойде при мен.
Мисълта за Марго беше твърде приятна. Дотолкова, че при пристигането на Дитрих едва успях да сложа сериозно изражение на лицето си.
Моят съсед и съюзник пристигна с телепорт, придружен от началника на магическата си охрана – намръщено лице и прегърбен Азиус..
Слугите придружиха двамата до кабинета ми, където до тлеещата камина вече бяха поставени допълнителни столове и маса със закуски и напитки.
Първото нещо, което Дитрих попита:
– Как е лорд Паор?
– Не е добре – отвърнах аз. – Лечителите правят всичко възможно, за да го поддържат жив, но няма да е жив още дълго.
– Много е тъжно – каза Дитрих.
Мълчахме няколко секунди и след това пристъпихме към работа.
Обсъдихме коалиционните планове, износните и вносните мита. Аз бях сам, а Дитрих, както обикновено, беше в компанията на Азиус, който почти никога не напускаше страната на собствения си монарх.
И винаги мълчеше. Някои хора дори смятаха, че Азиус е глупав – понякога дори аз си мислех така.
Причината, поради която Дитрих наруши правилата на частните преговори? Той беше много посредствен маг, въпреки произхода си. А когато си имаш работа с могъщи магове като мен, подобни неща са риск.
Но никога не е имало изтичане на информация. Дитрих и Азиус бяха обвързани с много клетви и аз не се страхувах. Говорех откровено и открито. Изслушвах противоположни мнения, спорех, понякога дори се шегувах нецензурно.
Когато зад прозорците се стъмни и часовникът наближаваше полунощ, бяхме приключили с политиката и аз се канех да обсъдя темата, повдигната от майката настоятелка Флория, но тогава се случи неочакваното.
В центъра на стаята проблесна телепорт и пред нас се появи момиче, увито в тъмно наметало. Азиус веднага се напрегна, а аз…
– Успокой се – каза мага. Той си пое дълбоко дъх и погледна въпросително към Марго.
Няколко секунди мълчание. Недоумението на гостите, изпънатото лице на самата адептка. След това казах, старателно прикривайки победоносната си усмивка:
– Добър вечер, Маргарет. Отиваш ли някъде?
Тя отвори и затвори устата си. Стисна дланта на ръката си, в която явно се намираше пластината на телепортационния амулет. Дамата бе очаквала да бъде под прозорците на общежитието, но обстоятелствата се бяха стекли по друг начин. Едва се сдържах да не извикам: изненада!
Изкашлях се, напомняйки на дамата за благоприличието, и тя най-сетне седна в един не особено почтителен реверанс.
Плавно се надигнах от стола си и се приближих. Тя се опита да скрие ръката си с амулета, но аз властно протегнах дланта си.
Казах:
– Може ли?
С голяма неохота адептката подаде кръга, а аз се престорих на изненадан:
– Уау! Какво интересно нещо.
Бузите на момичето пламнаха още по-силно.
Марго очевидно искаше да попита. Искаше да разбере какво се случва, но присъствието на непознати я караше да бъде предпазлива.
– Господа, позволете ми да ви представя лейди Маргарет Сонтор – казах аз не без удоволствие.
И вече на Маргарет:
– Маргарет, това е негово величество Дитрих – посочих моя съюзник – владетел на Откеим. И лорд Азиус, началник на магическата служба, който е личен телохранител на Дитрих.
– За мен е удоволствие – издиша Марго замаяно.
– Моля, присъединете се към нас, госпожице – отново бях учтив. – Искате ли малко чай? Или може би малко вино?
Тя определено искаше вино, и то повече и по-силно. Но не го призна на глас, а поиска чай.
Трябваше да извикам слугите да донесат още един стол и да сервират на момичето както трябва. Едно лошо нещо – не можех да изтрия усмивката от лицето си.
Гостите гледаха с голям интерес. Самата Марго пламтеше от смущение и буквално се задъхваше от мрачно любопитство.
Тогава Азиус не можа да издържи повече:
– Ваше величество, моля за извинение, но дворецът ви не е ли защитен от телепортационни проходи? – Не толкова от любопитство, колкото от предпазна мярка.
– Защитен е – потвърдих аз. – Местата, до които човек може да се телепортира, са ограничени. Но за лейди Маргарет беше направено изключение.
Веждите и на двамата мъже се вдигнаха.
Мислеха си нещо неприлично и макар че нямаше причина да го оправдая, казах:
– Лейди Маргарита е адептка. А някои адепти понякога си мислят, че са по-умни от учителите си. С всичко, което произтича от това.
Азиус не помръдна, но Дитрих направи пауза и кимна разбиращо. Марго прехапа устни, опитвайки се да скрие раздразнението си. Дали беше разбрала, че амулетът, който и беше дал Храфс, беше заменен с подобен, но различен?
Чудя се дали щеше да се възмути от фалшификата? Или пък ще приеме факта, че се е озовала в кабинета ми само защото отново е нарушила уговорките ни?
Отпих глътка вино и отново се усмихнах. Колко хубаво е все пак да спечелиш!
И вторият момент… Подмяната на амулета ми бе струвала кратка схватка с Жреца и ръцете ми. Колко хубаво, че тези наранявания не бяха напразни.

МАРГАРЕТ

Джордж беше като котка, която най-сетне се е добрала до заветното канарче.
Каква е съдбата на птицата? Уви, тя беше незавидна – да играеш и да ядеш!
Честно казано, опитах се да се слея със стола, но ефектът беше обратен – само Джордж не ме гледаше, но високопоставените му гости ме изучаваха внимателно. Особено Азиус. Беше висок, слаб и прегърбен, с тясно, жълтеникавозелено лице.
Дитрих изглеждаше много по-хубав. Не беше млад, с около десет години по-възрастен от Джордж, широкоплещест и величествен. Права кафява коса до раменете, присмехулни сини очи.
Кралят на Откеим беше страшно заинтересован, но не бързаше да задава въпроси. Като Азиус, който след репликата за това, че телепортирането изобщо е позволено, се преструва на риба.
Аз също имах въпрос за телепортите – не само дворецът, но и Академията е защитена от магически пътувания! Значи и тук са направили изключение за мен?
Мълчаливо страдах и наричах себе си с лоши думи. Знаех, че не трябваше да се съгласявам на нощно разпределение на плячката! Но кой знаеше, че Джордж щеше да заложи такава мрежа от капани само за една нощ?
А какво щеше да каже Филиния, ако чуеше новината? Впрочем, не дали, а когато чуе. Сама ще кажа на херцогинята.
Ооо, това е сложно.
– Лейди Маргарет, какво ще кажете за малко сладки? – Предложи подигравателно Джордж.
Поклатих отрицателно глава, не че се успокоих, но се насилих да се съвзема. Усмихнах се, доколкото можах, и техни величества – о, късмет! – Най-сетне се върнаха към собствените си дела.
Дитрих заговори за някакви припаси, Джордж подхвана темата и макар да звучеше сериозно, изглеждаше подобно на разговор за времето. Че вече са обсъдили всичко наистина важно и сега просто запълват тишината.
Но тази загриженост за собствените им дела беше приятна. Отвличаше мислите им от моята личност.
Когато допих чая си и оставих чашата настрана, почти се успокоих и дори извърнах глава, за да погледна към кабинета.
Беше просторен и луксозен, богато украсен в някои отношения и почти аскетичен в други. Най-забележимите елементи бяха масивното бюро и огромната камина.
Сега седяхме до камината. Въгленчетата грееха, изпълвайки пространството с топлина и алени отблясъци. Нямах време да се възхищавам на горенето – за мен все пак си спомниха.
– Лейди Маргарет – обади се внезапно Дитрих. – Вие сте внучка на лейди Филиния, нали? Неочаквано намерената наследница?
– Нито неочаквана, нито намерена – отвърнах аз, като си наложих нова усмивка. – Просто баба ми не искаше никой да знае за мен, докато не се сдобия с магия.
– Мм-хм – каза Дитрих. – А как е? Как е дарбата ти? Бях чувал слухове, че семейство Сонтор е малко закъсало с магията, нали?
Повдигнах рамене и Джордж отговори:
– Магията на дамата е добре. Дори по-добра, отколкото ни се иска да бъде.
Дитрих погледна въпросително и Джордж обясни:
– Дамата едва е навлязла в първата си година, но вече е успяла да унищожи няколко класни стаи.
Владетелят на Откеим се загледа заинтригувано.
– Това са били случайности – промълвих аз. Не си направих труда да изтъкна, че втория път собственият артефакт на Джордж беше унищожил класната стая.
– Мечтаеш да се специализираш като боен маг, нали? – Попита учтиво Дитрих.
Въздъхнах и…
– Не. Бих искала да бъда променящ се.
– Наистина? – Кафявокосият мъж се изненада.
Мрачният му на вид телохранител също настръхна, но Джордж не помръдна. Предполагам, че кралят просто не е приел сериозно признанието. Сега можех да кажа всичко, но не биваше да казвам нищо за специалността си „Сянка“. Дори Дитрих да е приятел, за такива неща не се говори предварително.
– Лейди Маргарет е голяма мечтателка – засмя се Джордж.
Кимнах, без да възразявам.
– Знам, че отдавна не са се появявали магове с тази специалност – добавих, предусещайки въпросите – и знам, че е малко вероятно да стана Променящ, но бих искала.
– Не са се появявали – потвърди Дитрих. – Но се носят слухове, че все още има променящи.
Джордж не отрече тази информация, но погледът му стана хищен. Сякаш самият той отдавна бе търсил по света такъв магьосник, но така и не бе намерил такъв.
Спомних си за учебника, където черно на бяло пишеше, че променящите отдавна са изчезнали. Значи и в този свят има някакъв вид цензура? На адептите се подава информация по начин, който е благоприятен за силните на деня?
Е, не съм изненадана.
– Какво ще кажете за по-обикновени мечти? – Отново заговори Дитрих. – Ако с Променящият не се получи?
– Харесват ми много специализации. Не бих имала нищо против да стана момиче от портала.
Сега изражението на Джордж се изкриви, не много, но се забелязваше. Но той не каза нищо на глас.
Вместо това смени темата:
– Между другото, как вървят нещата в посолството? Решен ли е проблемът с фасадата?
– Вие се справихте с това – каза Дитрих с кратък полупоклон.
От последвалите реплики разбрах, че тук, в столицата, са представени няколко нации, включително и Откеим, с посолства и щабове, точно както би трябвало да бъде. А конкретно Откеим имал някои проблеми с възстановяването на фасадата на имението, където се намирало посолството. Джордж помогна за решаването на проблема.
После обсъдиха посланика на Откеим и когато всички участници в разговора отново се взряха в моята скромна особа, на вратата се почука.
Не беше прислужник, а млад аристократ в строг костюм. Той постави бележка в дланта на Джордж, той я прочете и кимна:
– Върви.
Аристократът изчезна, а Дитрих, виждайки как по лицето на Джордж се появява сянка, се заинтересува:
– Случило ли се е нещо?
– Нищо неочаквано. Лорд Паор е мъртъв – въздъхна негово величество.
Настъпи пауза, а после и Дитрих, и седящият до него телохранител се взряха в стената зад мен и Джордж.
Аз и Негово Величество седяхме един до друг и не можехме да виждаме какво гледат – трябваше да се обърнем. И не знам как е с моя вечно ръмжащ сюзерен, но аз бях в недоумение – какво е това?
Малка светеща топка бавно премина през стената и плавно се насочи към нас. Вълшебно семе? Какво правеше то тук?
Напрегнах се.
Когато топчето се издигна над нас и увисна над компанията ни, стана по-объркано. Но след това стана още! Семето се изви във въздуха и се приближи към мен.
Много плавно, много спокойно, семето се спусна надолу и падна в скута ми. Лицата на всички свидетели се изпънаха. След много дълга пауза Джордж извика:
– Марго?
Нямах представа какво да кажа.
Тогава Джордж протегна ръка и семето се дръпна настрани. То се изтърколи от краля, като все още почиваше в скута ми.
– Какво се случва? – Намръщи се Джордж.
Всички продължаваха да се взират в семето. Знанията ми бяха недостатъчни за каквито и да било заключения и съжалявах, че Зора не е тук. Но отговорът дойде и Джордж го даде:
– Това е подаръкът на Паор – каза той. – Виждаш ли колко ярко свети? Определено е негово.
Един дъх и кралят добави:
– Маргарет, това семе те е припознало като своя господарка.
Дитрих и Азиус най-сетне се успокоиха.
Кралят на Откеим подскочи на стола си, а телохранителят му се наведе напред, искайки да разгледа по-добре подаръка. Но Азиус седеше много по-далеч от Джордж, така че семето не се отдръпна.
– Ти си новата му стопанка – повтори Джордж. – Немислимо.
Мм-хм.
Все пак знаех нещо за това. Семето не може да отиде при външни хора. Ако се върне, то се връща само в семейството. То е като магическо наследство, което не може да бъде присвоено, откраднато или отвлечено.
Е, ако това е така.
– Имаме ли ние с Паор роднинска връзка? – Издишах, надявайки се, че това не е твърде странен въпрос.
В края на краищата, бидейки Сонтор, не мога да не знам собственото си родословие. Трябваше да знам генеалогията на важните роднини, а нямаше съмнение, че Паор е важен.
– Разбира се, че сте роднини – каза Джордж. – Но не чак толкова близко. Или по-скоро много далечни. Освен ако… – Той спря да говори.
Мисли си за майка ми? Човек, който е някак непознат и е тъмен кон?
– Между другото, това е напълно възможно – заключи Джордж. Той ме погледна с намръщен поглед.
Дитрих и Азиус също се взираха в мен, а аз нямах представа какво да правя с ценния си подарък. Трябва ли да го взема в ръцете си? Да изчакам да се появят истинските наследници? Или какво?
След поредната дълга пауза Джордж повика слуга и нареди:
– Донесете празна кутия за семената на подаръка. Всякакъв вид. Стига да е бързо.
Няколко минути по-късно кралят лично ми подаде продълговата плоска кутия с няколко клетки и заповяда:
– Сложете го вътре.
Докоснах семето – внимателно го вдигнах с пръсти и го поставих в нареза на кадифената подложка. Мислех, че след това ще ми отнемат кутията, но…
– Семето на подаръка е твое – потвърди Джордж мрачно. Той се поправи: – Искам да кажа, че е ваше. Госпожо – кимна той церемониално.
Издишах. Едва сега осъзнах колко съм се притеснявала да се разделя с това блестящо чудо.
– А…- Исках да задам въпрос, но ме прекъснаха.
– По-късно.
Джордж се усмихна официално на мен, после на гостите и нареди на чакащия слуга:
– Доведете Тонс.
Защо? За какво?
Научих за това, след като се появи точно този Тонс…
– Бихте ли бил така любезен да придружите дамата до лилавия салон – каза кралят. – Оставете я да изчака. Ще приключа с нея, когато съм свободен.
Беше някак страшно – наистина беше! Татуировката се размърда при вида на смаяния Тонс.
Но не бяха зададени никакви въпроси и дори гостите не се изненадаха, когато ме видяха да си тръгвам.
Не забравих да направя реверанс, а когато излязох от офиса, ме хвана поредната вълна от неприятни ледени тръпки.
– Моля, госпожо – побратимът на негово величество посочи изхода от приемната.
Отново се подчиних.
Няколко коридора и завоя по-късно Тонс внезапно спря и като ми хвърли строг поглед, от който не обегна притиснатата до гърдите ми кутия, каза:
– И така. Къде ще те водим?
Еми…
– В лилавия салон? – Напомних му.
Широкоплещестият мъж изведнъж се усмихна и каза:
– Нямаме лилав салон. Джордж мрази този цвят.
Устата ми се отвори от изумление.
– Как няма? А ако няма, тогава… извинявай, но къде ни изпратиха?
– Някъде – засмя се Тонс и татуировката отново се раздвижи. Артефакта не харесваше брюнетът. Точно сега толкова много ме тревожеше това, че ми се искаше да се обърна и да избягам.
Но това би било пълна глупост. Не познавах двореца, нито каквото и да било. Ние с Тонс имахме съвсем различно физическо телосложение – той щеше да ме настигне и даже да не се задъха, а аз щях да изглеждам като истерична глупачка.
Е, в момента съм истерична. Изплаших се от нещо непонятно на единственото основание, че в областта на задника ми се движи нарисувана змия.
– Ако бяхте мъж, щеше да е ясно – каза той с нов загадъчен глас. – Но ти си дама.
Тогава Тонс го „осени“:
– Между другото, лейди Сонтор, как изобщо попаднахте в двореца? И то в толкова късен час?
Той ме попита за това!
– Това беше Джордж – промълвих аз. – Неговите интриги.
– Интриги? Ммм, това е идея.
Не го разбрах, а Тонс ме поведе по пътя, през сложни коридори с различна ширина и заплетеност. После, изкачвайки се няколко етажа, се озовахме пред врата, на която мъжът почука.
Излезе прислужница в бяло набрашнено боне, погледна ни и каза:
– Моля за извинение, лорд Тонс:
– Моля за извинение, лорд Тонс, но лейди Мира тъкмо си ляга.
– Заповед на Негово величество – равномерно парира брюнетът и аз се почувствах истински зле.
Къде-къде са ме отвели?
– Лорд Тонс! – В гласа ми се долавяше оттенък на паника. – Няма нужда да разсейвам лейди Мира. Аз съм съвсем…
– Джордж каза лилавата всекидневна – възрази брюнетът – а това е намек за безопасност преди всичко. Ако бяхте мъж, нямаше да има въпроси, но вие сте момиче и ви уверявам, че тук ще бъдете в най-голяма безопасност.
И вече има прислужница:
– Уведоми кралицата майка, че Джордж е поискал да приеме лейди Маргарет Сонтор.
Сякаш с едно щракване ситуацията се промени. Лицето на прислужницата придоби друго изражение – определено бяха чули за мен. Нещо повече…
– Моля, влезте – прислужницата отстъпи настрани – лейди Мира ще се радва да ви види.
Тя звучеше толкова уверено, че ми се прииска да се отдръпна.
– Може би… – започнах аз.
Сякаш не ме бяха чули.
Уви, прислужницата беше права за „изключителното удоволствие“.

Назад към част 10                                                       Напред към част 12

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!