Глава 13
ДЖОРДЖ
Н-н-наглост. Името “ Маргарет“ не съдържа тази буква, но я има във фамилното име.
Не мога да повярвам! Да ми предложи дял за експлоатацията на един артефакт! Не можах да повярвам, когато тя го каза.
Бях толкова изумен, че напълно забравих за друг, не по-малко важен въпрос. Но все още щеше да има възможност да го разбера.
И ако мозъкът на Марго отново се размъти, щях да се откажа от репутацията ѝ и да попитам директно Дитрих. Ще напиша: „Скъпи приятелю, след като се запознахте с младата дама, изгубихте ли някакви ценни вещи?“.
Това е интересен ход, между другото. Като се има предвид алчността на Дитрих, подобен въпрос би го отблъснал направо от Маргарет. Да убие всякакъв интерес.
Хъмках и, прикривайки усмивката си, се отправих към Калтум. Гневът ми избледня, когато си спомних за вчерашното ни бягство. Това приключение ме беше върнало много години назад – никога не бях мислил, че ще мога да изживея отново детството си. Чувствах се невероятно.
Глупаво, неподходящо, но забавно. Най-важното беше да не се разсмея, когато Калтум отново започна да се оплаква от неизвестните адепти, които бяха преодолели бариерата.
Когато се насочих към кабинета на ректора, се сблъсках с МикВой. Човекът блестеше като монета и почти танцуваше. Но когато ме видя, се спря.
– Е, МикВой, доволен ли си? – Попитах строго.
Адептът се сви и ме погледна с кръгли очи.
А аз намалих гласа си и добавих:
– Поздравявам ви, разбира се, но най-важното – не разказвайте на другите за вашия метод за ранно събуждане на специализацията.
Момчето се представи отлично на приемния изпит, демонстрираше и знания, и добра ерудиция. Но сега не разбирам:
– Извинете ме, ваше величество. Какъв метод имате предвид?
Аз се ухилих. Е, добре, добре.
– Смъртна опасност. Тя винаги стимулира развитието на магията, но развитието върви в посоката, необходима за оцеляването в тази ситуация. Стихиите се събуждат в теб, като въздухът е водещ. Искаш ли да бягаш по-бързо? Или да полетиш нагоре по дървото, за да избягаш от… златния Карум ?
Момчето се зачуди, а след миг се оцвети в розово.
– Предполагате ли, че това е…
– Точно така – кимнах аз.
Адептът се замисли и попита плахо:
– Ако е така, защо тогава специализацията на Марго не се е проявила? В края на краищата бяхме в смъртна опасност заедно.
Стиснах зъби – напомнянето беше неприятно. Щях да говоря за по-голямата психологическа устойчивост на Маргарет, но се поколебах. Спрях.
Вчерашният инцидент. Начинът, по който семето се беше държало… Ами ако това е било проява на магията на Марго? Това не е една от описаните специалности, но…
– Защото е индивидуално – отвърнах на МикВой. – При някои хора опасността подтиква към магията, но по-често тя прави обратното. Имало е случаи, в които опасността е привеждала магията в хибернация, дори при утвърдени магове. Затова силно те съветвам да не се впускаш повече в „приключения“.
Момчето се засрами, но промърмори:
– Как бих могъл? Ти затвори мен и Храфс в Академията.
– Трябва да затворя и Маргарет – измърморих аз.
Казах и продължих по пътя си. Желанието да извикам Марго на разговор точно сега беше непоносимо.
Няма магия, която да дава власт над семената на дарбата! Но аз съм крал и не мога да си затварям очите пред очевидното. Вчера се случи това, което се случи. То се случи. А магията… За всичко си има първи път.
И кой знае, може би специалността на Маргарет е отговор на нашия проблем. Ако семената престанат да отиват наникъде, ако започнат да гравитират към Маргарет, това може да даде шанс на нашия свят.
И ето къде почти се спънах. Току-що осъзнах, че простото съхраняване на семена не е добро. Те трябва да се предават, а предаването им винаги става по семейна линия. Единственият близък роднина на Маргарет е нейната баба, а тя не се нуждае от магическа дарба.
Значи Маргарет се нуждае от наследници? Собствени деца? И ако тенденцията за привличане на семената се запази, тогава… много от тях?
Да се размножава, да се размножава и пак да се размножава?
Аз дори спрях. Опитах се да помисля от кого Марго би могла да роди цяла орда деца и, като се има предвид, че ми дойде на ум само един кандидат, станах… нервен.
Е, да кажем. Да речем, че мога да се справя с тълпа деца, които изглеждат точно като мен! Но какво ще стане, ако потомството наследи характера на лейди Маргарет?
Честно казано, представих си тълпа от малолетни престъпници, които се катерят по всяка пукнатина, тичат към всякакъв вид неприятности, и се стреснах. О, не. Няма как.
Добре, ще го измислим. Най-важното е младата лейди Сонтор да не стигне сама до тази идея и да избяга в манастир.
Трябва да помисля за това. Помисля и видя дали принципът на предаване е нарушен в случая с Маргарет. Ако се окаже, че тя като господарка е в състояние да пренасочи семето на дарбата към несвързано с нея лице, тогава може да си отдъхна.
Засега въпросът остава отворен.
Още един удар с чукче по нервната ми система. С тези темпове скоро ще се наложи да отида при лечителите и да поискам успокоителна смес – и една бутилка няма да ми стигне.
Калтум все още хвърляше мълнии, но ме посреща с насмешка:
– О, Джордж! Каква изненада. Слушай, защо не си вземеш стая в мъжкото общежитие? Бих ти дал стая в женското общежитие, но се страхувам, че няма да ме разберат.
Усмихнах се. Много смешно.
А после отвърнах на удара:
– Как е разследването? Между другото, когато намерите адептите, не ги убивайте веднага, а ми ги предайте. Такива талантливи момчета са много важни за короната.
– Защо трябва да са момчета? – Подсмръкна Калтум. – Може би защитата е била нарушена от момичета?
– Страхотно предай ми момичетата. Аз харесвам момичета.
Ректорът най-сетне се усмихна и си стиснахме ръцете.
След това се свлякох на стола си и получих нов въпрос:
– Какво все пак се е случило с МикВой? Самият той, колкото и да настоявах, не искаше да каже.
– Нищо важно. Вероятно човекът просто се беше изплашил от разговора с мен.
Калтум кимна разбиращо и каза без ирония:
– Да, ти го можеш.
Наистина бих могъл. Миналата година дори изпратиха при мен за разговор няколко изоставащи със специализацията. След разговора и двамата имаха талант за бойна магия, но с уклон към защитата. Сега и двамата бяха отличници в поставянето на най-силните щитове.
– Говорейки за първокурсници, Калтум отново заговори. – Или по-скоро за една първокурсничка, Маргарет Сонтор.
Дори не се изненадах да чуя това име. Разбира се, че беше Маргарет, кой друг би бил?
– Имам една молба тук – ректорът вдигна плик от масата и аз се напрегнах за миг. – Беше от баба ѝ.
Издишах и се отпуснах, но не съвсем.
– Лейди Сонтор моли Маргарет да бъде извинена, за да присъства на прием в посолството на Тесмирн след един месец.
– И защо старата пе… хм, имам предвид Филиния, би искала да направи това?
– Тя иска да представи наследницата пред обществеността, както разбирам – каза Калтум.
– Защо в някакво посолство? Какво общо има това с Тесмирн? Защо не при нас? Не в двореца?
Попитах и веднага намерих отговора – в близко бъдеще в двореца не бяха планирани никакви събития. Е, ще има! Ще дам задача на майка ми, тя бързо ще намери повод за пищен прием.
Но основният въпрос беше следният: искам ли да представя Маргарет на обществото?
Вече съжалявах за запознанството на дамата с Дитрих и Азиус. А след това се появи и Ирнар, рядък вид ласкател.
От друга страна, колкото по-гръмко предявявах претенциите си към дамата, толкова по-малко хора щяха да са склонни да се забъркат с една красива и богата девойка. Всички поданици вече са наясно с нея, а на съседите и другите благородници трябва да се покаже, че не са глупаци, за да се карат с мен.
Мисълта за приема все още беше неприятна, но нямаше къде да се дяна. Да се представи в обществото беше твърде важна стъпка. В края на краищата това беше възможност да се утвърди като наследница и ако лиша Маргарет от тази възможност, Филиния няма да ми прости.
– Напиши отказ – казах на Калтум. – Мотивирай го с факта, че за адептите, предвид неразвитостта на магията им, е крайно нежелателно да контактуват толкова тясно с представители на други държави. Добави, че скоро ще има голям прием в двореца на негово величество Крал Джордж и там ще пуснеш адептката без проблеми.
Калтум се вгледа внимателно и:
– Джордж, защо не го напишеш сам?
Възмутих се от това:
– Да ти приличам на самоубиец?
Ректорът на нашата прекрасна Академия по магия изхърка:
– Аз приличам ли ти на такъв?
– Ти си извън обсега на Филиния, а аз съм по-близо. Тя вече е в парламента, наред с други неща.
– Всъщност херцогиня Сонтор също е член на Настоятелството на Академията – каза Калтум язвително. – Всъщност тя е била в него през всичките години, в които е била затворена, правела е редовни дарения и дори е гласувала.
Намръщих се, но не ми беше толкова жал за Калтум, колкото за самия мене.
– Ти пишеш – повторих аз. – Ти си по-дипломатичен и Филиния няма претенции към теб.
– А към теб? – Изненада се ректорът.
Повдигнах рамене, без да възнамерявам да му разказвам за проблемите, които вече съществуваха, и за тези, които предстоят. Калтум разбра. Той завъртя очи и престана да възразява.
МАРГАРЕТ
Не рискувах. Просто не рискувах. Имах достатъчно проблеми – вече бях объркала повече от достатъчно през последните няколко дни.
Така че отговорът ми беше кратко „не“.
Зора въздъхна шумно:
„Маргарет, защо се страхуваш? Казвам ти, че въпросът е много прост. Влизаш в кабинета на Гримс, вземаш един комплект амулети от далечния шкаф и си тръгваш тихо. Аз ще пазя.“
Това е чудесно. И най-важното – „напълно законно“.
„Зора, ти предлагаш да ограбя кабинета на учител“ – изтъкнах очевидното.
„Изобщо не е обир. Амулетите не принадлежат на Гримс, вече обясних това. Учителят ги е конфискувал от един адепт толкова отдавна, че той дори не си спомня. Било е в началото на преподавателската му кариера, бил е брутален и е взел много неща, но всички те са в шкафа, покрити с паяжини. Кълна се, че едва вчера погледнах в този шкаф“.
Извъртях очи и не отговорих. Спорът беше безсмислен, нямаше да се впускам в това.
Влизането в кабинета на Гримс беше престъпление не само от гледна точка на правилата на нашия славен университет, но и от гледна точка на обикновения закон. Това се нарича кражба.
„Но на теб ти трябва допълнителна ключалка на вратата, нали?“ – Чу се отново гласът на Зора.
„Не и на тази цена!“
Дори не ми се налага да си представям какво ще стане, ако ме хванат. Като се имат предвид всичките ми предишни „подвизи“, Джордж просто щеше да ме изгони.
След това ще ме настани в някакъв вид домашно обучение и ще изпрати учители, които да ме обучат да се специализирам в специалността на краля.
И това е добре, но какво ще каже Филиния? Тя се нуждае от прикритие, от достойна внучка, която да използва като оправдание, за да се върне в обществото. Прилична, а не такава, която е хваната да краде конфискувани артефакти! Някой, когото не се срамува да покаже на хората.
Е, не. И това „не“ беше много по-силно от предишното, когато Психото беше предложил да ловуваме разраснали се бръмбари.
“ Добре, не става – каза Зора, към която се бях обърнала за помощ и чиято идея сега отхвърлих. – Тогава ще живееш като в разграден двор“.
С тези думи съществото се измъкна от крака ми и се плъзна през камъка на пода, оставяйки ме сама с един доста сложен предмет. Потоци от магия. Трябваше да разберем същността им, да изучим свойствата им и да се научим да ги изчисляваме на хартия – за да можем да предвидим ефекта от маг от една или друга специализация, насочен към нас.
За мен предметът беше нещо средно между физика, езотерика и рисуване. Взирах се в черната дъска като дъб в необятната шир на небето.
И така мина следващият час. А в междучасието стигнах до МикВой. Най-напред разбрах, че е отведен при ректора – Калтум беше потвърдил факта, че дарбата е оформена.
– Бърз си – казах на глас.
Джим се усмихна, но миг по-късно, когато му прошепнах за златните женски плочки и му показах плътно завързания чувал, му стана лошо.
– Изглежда, че наказанието ни няма да се ограничи до един месец заточение – каза той тъжно. – Не трябваше да лъжа краля.
Погледнах го съчувствено, като със закъснение си помислих, че заедно сме нарушили дисциплината. Ако е така, трябва да подкрепя момчетата в почистването на мазето и в заточението им. Настроението ми отиде направо на нула.
– Маргарет, какво сега? – Виждайки изражението на лицето ми, момчето се стъписа.
– Няма нищо – отвърнах мъртвешки. – Ще се видим довечера. Ще дойда с теб, ще сортираме охлювите.
Той се задави с въздуха си. Забавно е, когато става дума за елементалист със специалност въздух.
– Ти луда ли си?
Казах не. Че сме се прецакали заедно, което означава, че съм длъжна да проявя солидарност.
– Дори не си и помисляй за това! – Искрено се възмути съученикът ми. – Няма какво да правиш в тези мазета!
Въздъхнах шумно, но бях достатъчно страхлива, за да не настоявам.
– Добре, просто ще се откажа от уикенда.
МикВой завъртя пръст в слепоочието ми.
– Маргарет, какво правиш? Аз и Психото изобщо не сме обидени, а напротив, радваме се, че поне теб те пощадиха! Помощта ти в мазето изобщо не е нужна, а да откажеш уикенда – пълна глупост. Защо?
Ъм…!
– По-добре да си починеш добре, а и за нас също.
– Ако остана тук, Джордж ще се срамува от себе си – предложих плахо аз.
Джим изхърка, после се разсмя.
– Джордж? Да се срамува? Такава е твоята представа!
Не се смутих, но почти. В съзнанието си знаех, че жертвата е безсмислена, а освен това нямах много време на този свят и две години щяха да минат бързо. Всеки уикенд си струва теглото в злато, но трябва да подкрепям момчетата, нали?
– Изхвърли тези глупости от главата си – каза МикВой. Звучеше твърдо, несломимо.
После погледна към чантата и добави:
– И след това не ни дължиш нищо. Знаеш ли колко струват пластините на златен Карум? А без теб сега нямаше да ги имаме. Така че се успокой, Маргарет.
Замислих се, кимнах много бавно и се отдръпнах, отстъпвайки Джим на съучениците. Не бях единствената, която искаше да се докосне до Зубъра; хората се стичаха на тълпи.
Трябваше да усвоя думите на Джим за солидарност и да занеса радостната вест за последната плячка на Психото.
Противно на прогнозите, Психото също не беше ентусиазиран. Той каза:
– О, глупости. Трябваше да го издухам.
Подадох му чантата… и той също ми даде. Неговият „подарък“ беше по-малък, но по-тежък. Чантата оказваше голям натиск върху рамото ми, след като напъхах в нея „новата чантичка“.
Но аз не се разстроих, напротив. Благодарих му и отново изказах мисълта си за уикендите и мазетата.
Психото едва не ме удари!
– Какви са тези идеи – възкликна човекът от портала. – Марго, ти луда ли си?
Не продължих спора, само кимнах и си тръгнах. Отидох в трапезарията, надявайки се да измъкна МикВой далеч от останалите.
Уви, не беше възможно да се отблъсне, хората бяха в лудост. Въпреки че най-интригуващото нещо беше напред…
Последният урок за деня беше прословутата медитация.
От една страна, хората се страхуваха от поражения от мен, а от друга – всички искаха да знаят как и по какъв начин ще се чувства сега МикВой.
Аудиторията, в която ни заведе майстор Номан, се различаваше от тази, която наскоро бях разрушила.
При това веднага бях удостоена с най-строгото:
– Адептка Сонтор, преди да започнем занятията, махни артефакта си.
Аз се подчиних. Под внимателните и възхитени погледи на съучениците си свалих верижката с рубинената висулка от врата си. После се замислих и се отървах и от подаръка на кралицата майка. Сложих бижутата в джоба на роклята си и седнах на разстланата постелка.
След това вниманието на всички се насочи към Джим, който се изчервяваше все повече и повече.
– Добре, нека не плашим МикВой – каза Номан. – Моля всички да седнат, да се отпуснат и да се погрижат за себе си.
Пауза и нов въпрос:
– Всички ли помнят инструкциите или трябва да ги повторя?
Разбира се, всички ги помниха – на теория общуването с подаръчно семе е съвсем просто.
– Добре, адепти, нека да започнем. И адептътка Сонтор! Ако нещо, то… – учителят се поколеба, очевидно избирайки заплаха, но накрая каза: – Моля те, Маргарет, контролирай се.
Кимнах и, както ме бяха научили, започнах да потъвам в медитация. Релаксация, вглеждане в себе си и доста бързо открих семето на дарбата. То беше в слънчевия ми сплит, малко, но ярко и плътно. Заля ме и чувство на огромна радост…
„Здравей“, казах мислено на семето. А отговорът беше съчувствие и топлина.
Вече нямаше нищо алено, а и смъртоносните ремъци не се появиха. Но аз нямах нужда от тях – бях толкова щастлива, че главата ми се завъртя.
Дори не знам с какво да го сравня. Нещо като чиста еуфория, само че не наркотична, а изненадващо правилна. Нещо много ценно, живо, силно, безкрайно обичащо света и… себе си.
Потънах в тези чувства, в това мълчаливо неизказано общуване. Опомних се едва след като чух звънене и тихия глас на Номан:
– Хайде, Маргарет. Събуди се.
Събудих се. Размахах мигли и осъзнах, че искам да се върна към медитацията.
Учителят и преподавателят ми на непълно работно време прочетоха мислите ми:
– Марго, не бързай. Не можеш да злоупотребяваш с медитацията.
Кимнах много неохотно, а после си спомних за насрочената след урока „среща“ и най-накрая се опомних.
Назад към част 13 Напред към част 15
