Глава 14
Джордж дори не чакаше, а по-скоро изчакваше, като хищник в засада. Щом почуках и влязох, той вдигна поглед от книгата, която четеше, и кимна благосклонно.
Щом потънах на ръба на стола за гости, кралят каза:
– Преди да започнем, имам два въпроса към вас. Първо, появиха ли се някакви нови артефакти от вчера насам?
– Не – отговорих честно. Не смятах медальона на кралицата майка или върнатата плочка на Психото за нови артефакти.
– О, добре.
Радвам се! Но тогава той протегна дланта си и поиска:
– Върни ми амулета за телепортация.
Направих много големи, много кръгли очи.
– Марго! – Побутна ме Джордж.
– Това е грабеж, ваше величество.
Той вдигна вежда, несъгласен и съвсем не щастлив да се съпротивлява, а аз …
– Щях да ви го дам, но изглежда съм го загубила някъде.
Лицето на монарха рязко просветна, устните му се размърдаха в изчаквателна, ехидна усмивка.
– Така ли е? Марго, позволете ми да ви претърся.
Отдръпнах се. Това нормално ли е? Нямаше ли къде другаде да сложи ръцете си? Или отдавна не беше срещал моя добре нахранен, пристрастен към джаджите домашен любимец?
Но после се сетих за лейди Мира и…
– Ще кажа на майка ти. Тя ми каза да и съобщя, ако се случи нещо.
Не бих казала, че Джордж се е уплашил, но беше в лошо настроение. И стана сериозен:
– Маргарет, този амулет е инструмент за нарушаване на правилата. Просто ми го дай.
Поклатих упорито глава и изказах контрааргумент:
– Ами ако има спешен случай? Какво ще стане, ако имам нужда от спешна евакуация, а съм на петия етаж?
– Марго – изръмжа Джордж и аз побързах да се отдалеча от неприятната тема.
– Исках да поговоря с теб за вчерашния ден – казах тихо и смирено. – Не мога да преодолея случилото се.
Секунда, две и монархът шумно издиша.
Разбира се, той не беше забравил за амулета, но темата за семената беше по-важна.
– Джордж, това ще прозвучи странно и не го приемай погрешно – продължих аз – но имам съмнения относно връзката ми с Паор и бих искала да проверя. Ами ако това, което се случи снощи, няма нищо общо с роднинството? Ами ако семето се е привлякло само? Разбира се, дори и да е така, може да е било случайност, но… ами ако има някаква закономерност?
Кралят въздъхна и се облегна назад в стола си. Очаквах съпротива и дори присмех, но Джордж се съгласи:
– И аз съм мислил за това, Марго.
Пауза и той продължи:
– За моя радост силните магове не умират много често. Можеш да тестваш слабите, но трябва да потърсиш някой, за когото има риск да почине скоро. Тогава трябва да отидеш при умиращия и да го изчакаш, а ние нямаме представа как ще реагират семействата на подобно нещо. Искам да кажа, че това не е лесен тест, Маргарет.
Самата аз го осъзнах.
– Мислих за варианти и, знаеш ли, има един. Малко е суров за дама, а и рискуваме да привлечем голямо внимание. Но все още нямам други работещи идеи. Освен ако сами не убием някого.
Аз се задавих, а Джордж направи жест, че е твърде рано да се притеснявам, че това е било ирония.
– Какъв е планът? – Уточних.
Той ме погледна мрачно.
Тогава отново се почувствах неспокойна:
– След няколко дни ще се състои екзекуция в съседно кралство.
Тялото ми реагира с бягство на ледено студени тръпки. Екзекуция? Джордж отново ли се шегуваше?
– Те са престъпници – добави кралят. – Много опасни и изключително коварни наемни убийци.
Сега, когато беше ясно, че са убийци, беше малко по-лесно, но…?
– Наистина ли са виновни? Просто, нали знаете, случва се.
– Доказано е, че са виновни за установените случаи, а разследването е уверено, че не всички от тях са разкрити. Тези двамата определено ще бъдат екзекутирани.
Замислих се и отговорих:
– Не мога да гледам това.
Отговорът явно беше очакван, но в офиса все пак настъпи пауза. Тогава Джордж стана, напълни една чаша с вода и ми я донесе.
Изпих я жадно и то цялата! До последната капка! Едва тогава сюзеренът каза:
– Ще бъдем в края на площада, в една затворена карета. Ще изчакаме няколко минути и после ще тръгнем. Но вторият проблем е, че екзекуцията е публична и ако семената на дара дойдат при вас, в нашата карета, всички ще го видят.
Вече бях обмисляла ситуацията и си спомням, че реших да не се притеснявам. Сега обаче проблемът отново излизаше на дневен ред и това беше много плашещо.
– Трудно е да се прецени стойността на това да можеш да привличаш семена, Марго – каза Джордж, повтаряйки мислите ми.
– Да – промълвих аз, увивайки се в ученическата си роба.
Но все пак е необходимо да се разбере. Затова след още една дълга пауза казах:
– Добре, Джордж, съгласна съм.
Той кимна и аз…
– Но ви предупреждавам, че може да се разколебая и да променя решението си в последния момент. – Да, природата следва своя ход.
– Разбирам те. Ще видим. Ще решаваме в движение. На мен самия идеята не ми харесва, но няма друг вариант за сега. Или по-вероятно…
Засегнах се за тази дума. „По-вероятно“ какво? Какво има предвид?
Кралят ме погледна внимателно и извади изпод масата кутия с позната форма.
– Подаръкът, който дойде при теб вчера, беше донякъде изоставен. Трябва да проверим как се държат семената, които недвусмислено принадлежат на семейството.
Отново ме побиха тръпки.
– Готов си да рискуваш семената си, за да провериш способностите ми?
Звучеше толкова двусмислено, че се смутих. Но очите на Джордж блеснаха с нова сила, а устните му се изкривиха в иронична усмивка. За щастие негово величество не коментира на глас.
– Готова ли си, Марго? Да го отворя ли? – Попита той.
Не бях готова, но къде можех да отида?
– Отвори го, разбира се.
Тогава видях кадифената подплата и едно зърно. То блестеше много слабо, но когато капакът се отвори, заблестя по-силно. Бавно се издигна във въздуха и, ужас на ужасите, се приближи към мен.
Замръзнах. Перспективата да се превърна в магнит за всички семена изобщо беше ужасна. За това щяха да ме убият. В края на краищата в този случай се превръщам в заплаха за магическото наследство на всички семейства без изключение.
Междувременно блестящото кълбо полетя към мен, направи няколко елипси около главата ми, после нежно се потърка в бузата ми и се понесе обратно. Щом се оказа близо до Джордж, семето се спусна надолу и увисна над кутията. Когато кралят протегна ръка, то се остави да бъде вдигнато и без проблем се върна в кадифената подложка.
Сякаш планина беше паднала от раменете ми.
– Не всички – каза Джордж. – Но то все още реагираше странно.
– Как трябваше да реагира? – Попитах предпазливо.
– То не реагира. – Очакван отговор!
Но…
– А може би и ние с вас също сме роднини? Знаете ли, като с Паор?
Негово величество се намръщи.
– Цялата аристокрация е свързана в една или друга степен, Марго. Само че семената не реагират така на никой друг освен на теб.
– Проверихте ли?
Кралят отново се намръщи и изглеждаше така, сякаш знаеше нещо специално.
Можех да попитам. Предполагам, че разумно е трябвало да го направя. Но всеки по-нататъшен спор щеше да ни върне към темата за произхода на починалия съветник. А аз не исках да го повдигам.
Не можем ли просто да го проверим, това е всичко?
Когато разбрах, че разговорът е приключил, се измъкнах от стола.
Джордж също стана и пристъпи към мен. Разстоянието между нас беше значително, с масата като препятствие, но имах силното усещане, че нещо ще се случи. Неволно дори се наклоних към краля, но бързо се опомних и се отдръпнах.
Клекнах с реверанс и казах:
– Благодаря, Ваше величество. Мога ли вече да си тръгна?
Сюзеренът замръзна, погледна ме продължително и шумно си пое въздух.
Миг по-късно чух познат и неприятен звук:
– Предайте амулета за телепортация.
Ъм!
– Не мога.
– Какво имаш предвид?
– Няма да нарушавам повече правилата, но и няма да го върна – започнах да се отдръпвам към вратата. – Той сам се върна при мен. Нали не искаш амулетът, който си взел от мен, да пропълзи обратно при мен през столицата?
– Не бъди смешна!
Но Джордж все още го обмисляше, можеше да се види. Възползвах се от объркването на краля. Благодарих му още веднъж и когато стигнах до входната врата, отново направих реверанс, след което напуснах мястото на аудиенцията.
Зад нея се чу познатият звук:
– Мар-р-рго!
Имах много неща за вършене, включително да се подготвя за утрешните допълнителни уроци с Номан, но започнах с приятното.
Когато се прибрах в стаята си, извадих от чантата си тежката кожена чантичка, която Психото ми беше дал в междучасието, и развързах връзката.
Златните кръгчета се посипаха върху покривката на леглото, където се бях настанила, толкова красиви и блестящи!
– Уау – казах неволно и започнах да броя.
Беше по-трудно от броенето на банкноти и беше необичайно. В родния ми свят, където парите отдавна се бяха превърнали в числа по сметката, всичко се възприемаше по съвсем различен начин.
Но тук то беше малко, осезаемо и, най-важното, много!
Отначало просто броях, после донесох няколко книги, за да си организирам твърда повърхност, и започнах да подреждам кръгчетата в колонки. Процесът продължи дълго и завърши със сумата от четиристотин и тридесет златни монети.
Четиристотин и тридесет монети! Това е почти половин милион в земни пари!
Сумата ме накара да се замая, но тогава възникна въпросът – как бих могла да обменя това злато, когато се върна?
Спомних си закона за съкровищата – цялото това злато прилича на съкровище, а не мога да обясня произхода му.
Не помнех цифрата на данъка върху съкровищата, но тя определено беше космическа. Щастието веднага изчезна, заменено от тъга. Дори мисълта за пластините от златната женска, които все още не бяха продадени, не подобри настроението ми.
След няколко обиколки из стаята признах, че не съм била много умна, защото трябваше да попитам за преобразуването още в началото, когато бях договорила хонорара си с Филиния.
А какво да кажем за човека от портала Боксби? Той трябва да знае разликата между злато и банкноти и да…
Въздъхнах и реших отново да мисля позитивно. Не да катастрофизирам ситуацията, а напротив, да се радвам. В края на краищата пред мен са първите пари, които съм спечелила на този свят сам. И не са последните. Ще има още!
Между другото, на тези монети не беше Джордж, а някакъв друг профил. Отново се зачудих – ще приемат ли такова злато в Естриол, или ще трябва да сменям и него?
Мислите ми бяха прекъснати от Жреца, който се покатери през прозореца на спалнята. Котаракът скочи на пода, после се отърси, сякаш не беше плешив, а много пухкав и мокър. Той се огледа и се втурна… не, не към телефона. Домашният любимец се качи на леглото.
Един скок, втори и половината от грижливо монтираните колони се сгромолясаха.
Но аз не се ядосах. Просто хвърлих всичко обратно в чантата и, опитвайки се да усвоя мисълта за огромната сума пари, се отправих надолу.
Имах втора „среща“ преди вечеря, на портите на Академията. Днес ме чакаше един слуга с униформата ми за тренировките на Тонс и още един пакет месо за котката.
Слугата наистина чакаше на портата, само че… не сам. До него стоеше жена в тъмен костюм, която много приличаше на гувернантка. А до гувернантката седеше намръщен, подсмърчащ Марк.
Но това не беше всичко!
Веднага щом ме видяха и се придвижиха към портата, те бяха заобиколени от още трима мъже в незабележими дрехи. Охранителите, които бяха част от отряда, който пазеше Академията, също бяха напрегнати.
Въздъхнах мислено, като вдигнах очи към небето. Но нямаше нищо страшно, че хората на Джордж бяха тук. Бях по-загрижена за Марк.
Разбирах защо е тук, но какво щях да му кажа?
– Хей – каза гръмко слугата на Сонтор, като се взираше в мъжете в цивилни дрехи.
Те започнаха да обясняват нещо и аз, спомняйки си за ролята си на благородна наследница, се включих. Извиках от моята страна на оградата:
– Предаването към адептите не са забранени! Моля ви, спрете това безобразие!
Специалистите се обърнаха към мен. Тогава един от тях, вероятно най-възрастният, се приближи до решетките и каза с тих глас:
– Лейди Маргарет, имаме заповед от Негово Величество.
– Какви заповеди?
– Контрол, инспекция и претърсване.
Ами, Джордж, ами… Ами…
– Нищо особено. Допълнителна храна и бельо.
При думата „бельо“ мъжът, противно на очакванията ми, не се смути. Уви и за нещастие, колегите му все пак преровиха пакетите и след като погледнаха всички ни много недружелюбно, позволиха на триото да дойде при мен.
Тук, на портата, ръцете, пъхнати през решетките, по някаква причина не предизвикаха никаква реакция на системите за сигурност. След като приех предаването и благодарих на слугата, се обърнах към Марк…
– Здравей – казах тихо, с виновна усмивка.
– Как е той? – Подсмръкна шумно Марк. – Как е Жреца?
– Не е зле – издишах аз.
А момчето.
– Кога ще го върнеш?
Това е още по-неудобно. Мислех, че ценната котка вече е изоставена, но това беше обрат в събитията.
– Господин Марк – опита се да се намеси гувернантката.
– Кога ще ми върнете котката? – Повтори момчето много по-силно от преди.
– Моля ви, бъдете тихи – наложи се да помоля. – Отглеждането на животни на територията на училището е забранено и ако разберат за Жреца…
Марк ме погледна накриво и аз започнах да обяснявам.
– Виж, той дойде сам, нали? Наистина не разбирам защо се държи за мен, а и отначало бяхме в противоречие, но сега сме нещо като приятели.
– Искаш да кажеш, че няма да го върнеш? – юмруците на моя приятел тийнейджър се свиха от възмущение.
– Марк, опасявам се, че това не е мой избор. Слугите няма да излъжат – когато се появи за първи път, дни наред се опитвах да го хвана и да го върна, но Жреца сякаш го усети и се скри. Веднага щом спрях да го гоня, той се успокои и никога повече не се скри.
– Господин Марк – повтори гувернантката. – Вече сме обсъждали това. Баща ви веднага каза, че …
Очевидно те наистина бяха провели разговор. Бащата на момчето сигурно просто се радваше, че се е отървал от едно досадно животно.
– Но Жреца е мой! – Изкрещя момчето. И добави убийствено: – С кого ще дружа сега?
Хлипане и сълзи се търкулнаха по бузите на детето. Това беше убийствена гледка.
Искаше ми се да изрева. Но изведнъж ми хрумна идея:
– Защо да не ти взема друг домашен любимец? Какъвто домашен любимец пожелаеш.
Гувернантката изглеждаше ужасена, но Марк рязко се изправи.
– Пигмейска хидра! – Възкликна той. – Или дъгова змия! Или…
– Всяко животно, което не е опасно, в рамките на разумното – поправих се, сякаш изобщо бях искала да го кажа по този начин.
Детето веднага се сви назад. Махна с ръка, сякаш ме разпозна не само като крадец, но и като лъжец.
Трябваше да се оправдая:
– Марк, разбери, да отглеждаш животно – това е отговорна, изискваща обмислен подход дейност. Домашният любимец трябва да задоволява не само твоите нужди, но и нуждите на другите хора, живеещи близо до теб.
Този път гувернантката погледна благосклонно, но Марк беше убеден в „несправедливостта на света“.
– Ти си точно като тях – промърмори момчето. – Хайде, Маргарет. – Той се обърна рязко. – Довиждане!
Момчето избяга от портата, преди да успея да отговоря, а аз не исках да викам. В края на краищата, въпросът не е съвсем законен. У! Колко много неща са незаконни в този мой живот! Това е лудост.
– Лейди Маргарет – обади се слугата на Сонтор след кратко мълчание – имате ли някакви други инструкции или молби?
– Не, благодаря ви. Вие сте освободен.
Поклатих глава и слугата също се поклони.
Но аз останах. Облегнах се на решетката на портата и си помислих колко неприятно беше с Марк. Да, Жреца беше дошъл сам и нямаше намерение да си тръгне, поне засега. Освен това не съм готова да се разделя с тази опашата гад, но момчето…
Като цяло бяхме тихи, а хората на Джордж сякаш не можеха да ни чуят. Въпреки това самият първи специалист се приближи до мен и каза:
– Пигмейската хидра не е толкова опасна. Имаме такава в нашето отделение. Просто трябва редовно да я помпате с отрова, иначе ще ви ухапе и ще ви парализира.
– Парализира за колко време? – Попитах мрачно.
– От три дни до седмица.
Това е добре. Такъв домашен любимец трябва да се дава на десетгодишно момче.
– Но сега всички подаряват на Аарански кученца – каза тихо мъжът. – Много модерни, общо взето безопасни, а децата ги обичат.
– Какви са тези кученца? Никога не съм чувала за тях.
Хлъзгав въпрос, но невежеството ми беше прието.
– Спомняте ли си кучето, което живее при съседите ви? Онова от другата страна на оградата откъм граф Ормун?
Хлъцнах нервно. Дали говореше за онова „добро куче“, от което с Марк избягахме? Иска ми се да мога да забравя, но не мога.
– Ааранските кучета са същите, само че с два лакътя по-високи.
Това е всичко. Хвани ме. Ще припадна.
– Благодаря ти – промълвих аз. Усмихнах се напрегнато и тръгнах обратно към спалното помещение.
От този разговор обаче ми хрумна една полезна мисъл – че трябва да посетя местния пазар за птици. Просто да отида там и да си купя някое готино, но не много опасно животинче. Най-малкото някоя рядка южна котка като Жреца.
Само трябва да измисля с кого да отида там. В края на краищата и Психо, и МикВой са без отпуск през следващите няколко седмици, а аз нямам други приятели в Академията.
Назад към част 14 Напред към част 16
