Глава 16
Група момичета, облечени в панталони и скъсени рокли, сякаш позират за снимка. Тази в средата имаше топка под крака си.
Адептката се беше опряла на нея като футболист и лично на мен ми изглеждаше странно.
– Някъде трябва да има подпис – каза Джим и като погледна на гърба на листа, обяви: – Първият женски отбор за игра с топка.
– Игра с топка? – Намесих се аз, макар че мислите ми вече бяха спрели.
Загледах се в рисунката, или по-скоро в двете жени от отбора.
– Марго, нима във вашия край няма игра с топка? – Изхърка Зубъра. – Е, топка! За какво говориш?
Казваше и нещо друго, но не можех да чуя, ушите ми бяха като памук. Само че там имаше снимка на Филиния. А до нея… същото момиче, само че с няколко години по-голямо.
Или пък Филиния беше второто момиче? Най-младата? Или…
– Маргарет, какво ти е? – След някаква дълга пауза гласът на Психото нахлу в съзнанието ми. – Бебе, добре ли си?
Изгледах като луда, но посочих с пръст и казах:
– Онези две момичета… те са едни и същи, нали? Или си въобразявам нещо?
Психопатът и Зубъра, в чиито погледи сега се отразяваше тревога, Заедно се наведоха към рисунката. Те я погледнаха, обърнаха се и Психо обобщи:
– Идентични. И двете много приличат на теб.
Чувствах се така, сякаш светът се е обърнал с главата надолу – дори се поколебах. Поех си дълбоко дъх, като си внушавах да се успокоя. Добре. Спри.
Междувременно МикВой отново погледна към гърба на листа и повтори:
– Първи женски национален отбор по футбол. Това е всичко, никакви други надписи. Дори не е посочена дата.
– Продължавай – помолих го тихо аз.
Дали това беше късмет, или закономерност, или може би аз го усещах, не знам. Но след няколко рисунки се натъкнахме на портрет на двойка.
Две момичета, едното прегърнало другото. И двете се усмихват с големи, невероятни усмивки.
– Добре – Джим погледна към гърба на листа, по навик.
И точно тогава го чух:
– Лейди Филиния и лейди Албрина Уейз.
Бях хвърлена във водовъртеж. Емоциите дойдоха изведнъж и се завихриха около мен като скреж. Не изглеждаше толкова шокиращо, но аз почти се разтреперих.
– Искаш да кажеш Албина?
– Албрина – повтори МикВой.
А Психото сложи ръка на кръста ми, сякаш усещаше, че падам.
Аз се държах. Ураганът прииждаше и отминаваше, оставяйки след себе си объркване и празнота.
Филиния и Ал… брина Уейз. Очевидно сестри и, по всичко личи, почти идентични.
– Просто не знаех, че баба ми е имала сестра – обясни тя хрипливо.
– Защо имала? – Каза сериозно Психото. – Може би все още има?
Поклатих отрицателно глава, но не обясних, че съм присъствала на погребението на Албина.
Определено е тя. Тя е! Само че баба имаше това фино, едва забележимо, едва различимо примижаване. Прекарах много време в опити да го възпроизведа, но не се получи, а това… Не можеш да го фалшифицираш.
Поколебах се, кимнах благодарно на Психото и пристъпих към папката. Извадих листа с портрета, намерих и взех рисунката на „националния отбор“, после прегледахме останалата част от папката, но нямаше други изображения на момичетата на Уейз.
– Марго, мисля, че това е просто недоразумение – опита се да ме успокои отново Психото. Очевидно реакцията ми изглеждаше пресилена.
– Всичко е наред. Просто е неочаквано.
Момчетата мълчаха.
Замислих се и взех цялата папка – беше огромна, а и беше в ненормален формат, но не можех да я оставя тук.
– Чудесно, имаш и трофеи – пошегува се Психото напрегнато.
Човекът за портали извади часовника си от джоба, погледна го и ни „зарадва“ с лошата новина. Времето ни беше изтекло и ако искахме да стигнем до закуската, трябваше да побързаме.
Така и направихме. Трудно е да се учи на празен стомах, а лично аз исках да пия чай.
– Добре – обобщи Психото. – Хайде да вървим, а утре или вдругиден ще се върнем.
Това е всичко. Слязохме долу.
Имах време да изтичам до общежитието, за да оставя там папката и да скрия гвоздея, който трябваше да се активира. Грабнах чантата с учебниците си, сложих порция месо на спящия в средата на леглото Жрец и потеглих към място, където можех да се нахраня.
Опитах се да не мисля за портрета на двойката, но това не се получи много добре. Филиния и Албрина… Можеше да го отпишеш като съвпадение, да измислиш хиляди обяснения, да твърдиш, че няма как Албрина да се е озовала на Земята и че тя и баба ми Албина са двама напълно различни човека.
Но първо, спомних си за ситуацията с подареното семе на съветника Паор, и второ… в къщата ни все още виси пейзаж от кралския замък в Биорма.
Много специфично място, намиращо се в едно много специфично кралство в този свят. Точно онова, което исках, но поради някаква ненормална заетост така и не успях да разбера за него.
И ако при Паор все още мога да се надявам на някаква грешка, то в случая със замъка – няма такива съвпадения. Не разбирам само едно – защо баба е нарисувала Биорм? Защо не е родовата резиденция на Уейз например?
И как се е озовала в нашия свят? Тя не е била магьосница.
Добре. Спри отново. Щом е ходила в Академията, значи е била магьосница. Може би дори момиче за портали?
Само че през всичките тези години около нея не се е случвало нищо странно. Нищо, което да ме накара да заподозря, че баба има някаква специална дарба.
Да, да, опитах се да не мисля, но целият ден беше като в мъгла. Почти получих слаба оценка от учителя Гримс и когато въздъхнах с облекчение, мислейки, че ученето ми най-сетне е приключило, се появи извънкласна работа.
Вместо заслужена почивка, трябваше да тичам обратно в общежитието, да се преоблека с униформата си и да отида на малкия полигон. Там татуировката ми обичайно се извиваше, реагирайки на толкова дружелюбния и усмихнат Тонс. И тогава започна приблизително същото като миналия път.
Асистентът на Тонс беше ученик от по-горен курс на име Рик Брайт. Мършав, учтив, но определено много нещастен. Отново беше пребит от тълпа момичета от първи курс, като тренираше удари и хватки под ръководството на кралския побратим.
Рик страдаше, стенеше, но издържаше.
Изтърпя ударите от мен – а аз го ритнах три пъти в капачката на коляното! – той го прие дори с усмивка. Цялата му външност изразяваше максимална добронамереност, но в същото време се взираше напрегнато в деколтето на блузата ми, сякаш чакаше да види дали рубинът няма да изскочи от него.
Медальонът не изскочи. А до края на тренировката бях взела важно решение, което нямаше нищо общо с борбата. Няма да разследвам кръвната линия и кралство Биорм, а просто ще поговоря с Филиния.
Веднага след тренировката ще ѝ напиша бележка, че трябва да поговорим. Може би това ще даде тласък на нейните мистериозни, неразрешени случаи?
Обратно в стаята обаче подскочих и се хванах за сърцето, като за начало. Обичайната тишина в определените ми стаи беше нарушена от приглушената мелодия на телефонния звън.
Бях твърде отвикнал от звъненето. Дори знанието, че мобилният ми телефон е зареден и хваща мрежата, не смекчи изненадата. Заключвайки вратата, се втурнах да търся джаджата, която бях скрила от Жреца.
По това време телефонът беше замлъкнал, но контактът на обаждащия се, разбира се, все още се показваше. Или по-скоро дисплеят показваше цели осем пропуснати повиквания.
Шумно издишвайки, натиснах сензорния бутон.
– Здравей, мамо.
Всъщност това беше малко неочаквано. Не обаждане от майка ми, а фактът, че въпреки активните връзки и мрежи ми се обажда само майка ми. Приятелите ми също можеха да ми се обадят, но мълчаха, а чичо ми само от време на време изпращаше съобщения.
Но така или иначе нямаше време за комуникация – бях твърде погълната от неземни дела.
Все пак беше добре да чуя майка ми – тяхната група беше пусната обратно в цивилизацията.
– Ще бъдем в града за около седмица – каза мама. – Маргарет, как си?
След това последваха въпроси за здравето ми, обучението ми и новата ми среда. За трудностите при изучаването на езика – въпреки мечтата ми да уча в Англия, нямах затруднения с езика.
И всичко щеше да е наред, но в края на разговора имаше един логичен въпрос:
– Марго, скъпа, защо не изпратиш снимки?
Ъм…! Снимки!
Да лъжеш майка си е много лошо. Това е неприемливо. Но…
– Мамо, нещо не е наред с фотоапарата ми, той е повреден.
– Така че снимай с някой друг? – Последва разумен отговор. – Можеш да помолиш някого за телефон, нали?
– Еми… – отговорих аз.
– Маргарет? – Мама се разтревожи. Тя беше напрегната през целия разговор.
– Ще направя снимка. Непременно ще направя снимка и ще ти я изпратя.
Говорихме известно време, след което сложих слушалката и се проснах на леглото. В главата ми, не досадно, а съвсем осезаемо, се блъскаше мисълта – ами ако измамата на тази фирма започне да се разкрива?
В края на краищата със сигурност не съм единственият измамен студент. Лично аз не стигнах до полицията, но други със сигурност ще стигнат до нея.
Ако случаят бъде взет в производство, започнат разследване, може да се окаже, че ще се обадят не на мен, а на майка ми – в края на краищата именно тя фигурира в договора като платец.
Какво ще стане, ако ѝ се обадят? Имам предвид, че тя се свързва с мен от време на време.
Опитах се да се поставя на мястото на майка ми и по гръбнака ми преминаха лоши тръпки. Ако разбереше, че не съм стигнала до колежа, щеше да си помисли какви ли не неща.
Но да призная, че се намирам в друг свят, е доста голям скок. Мама със сигурност ще се побърка.
Какво да правя? Уви, нямах никаква идея! Затова по навик събрах целия си оптимизъм на куп и стигнах до заключението, че ще решавам проблемите, когато те дойдат.
Сегашният належащ въпрос е снимките да докажат, че съм добре. Те трябва да бъдат направени! Но не мога да бъда снимана в средновековни рокли.
В бележката си до Филиния включих бележка, в която я моля да донесе куфар с мои вещи от замъка.
Докато вървях към портата, обмислях как и къде да правя снимки – вариантите не бяха идеални, но ги имаше.
И когато стигнах до портата, ме очакваше нова изненада.
Едва бях наближила портата, когато едно от момчетата, които работеха като пратеници, се втурна към мен. Той държеше малък плик, който заинтересува не само мен.
Като начало момчето беше спряно от един от „незабележимите мъже“. Едва след като се увери, че писмото не хапе, шпионинът позволи на момчето да продължи.
Той се изнерви! Но пък ми подаде плика с думите:
– Слугата ви очакваше, но не ви дочака. Той ме помоли да ви предам това.
Кимнах с благодарност и дадох на момчето една малка монета. Отворих плика и прочетох писмото.
Съвпадение, но това беше от Филиния. Херцогинята се извиняваше за дългото си отсъствие и казваше, че ще пристигне в столицата в края на седмицата. Следобеда, в почивния ми ден, щяла да бъде напълно свободна.
Филиния нямаше търпение да се срещнем и да поговори, както и аз. Не промених собствената си бележка, а му я предадох с думи:
– Предайте на слугата, че ще дойда в имението в почивния си ден, следобед.
Момчето кимна, получи още една монета и си тръгна.
Вторият път вече не го провериха. Но шпионина ме погледна много строго, невероятно строго.
Е, издишах и най-накрая се абстрахирах от цялата ситуация с роднинските връзки. Ще го разберем! Съвсем скоро ще се видя с Филиния и ще решим всичко.
А сега мога да посветя енергията си на ученето. Да си напиша домашните, да се подготвя за утрешните лекции и за новия урок с Номан. В стаята си имам и две тетрадки – една за Променящия се и за Сянката.
Освен това, много е важно, да активирам и да забия магически пирон в рамката на вратата!
Останалата част от седмицата премина светкавично и беше много ползотворна. Учех като зубър, дъвчех науката като маниак.
С пирона също се справих, макар че не беше лесно да разрежа ръката си, за да налея кръв в защитния предмет. Артефактите се съпротивляваха, създавайки непробиваема бариера.
Трябваше да сваля две от гривните „Дъх на неуязвимост“ и всички части от „Стъклена защита“. Тогава се случи порязването и пирона затрептя, когато влезе в контакт с кръвта ми.
Трябваше да изтичам до парка и да намеря тежък камък, за да го забия, а намирането му отне доста време, като се има предвид, че паркът беше добре поддържан, без всички боклуци, камъни и всичко останало.
Но в крайна сметка беше готово и аз въздъхнах с облекчение.
Е, Джордж, ако се появиш отново, за да смениш плочката за телепортация, ще бъдеш изненадан!
И също така имах време да попитам за тенденциите в местната зоология – за тях ми разказа не Зора, а един много компетентен Зубър.
Оказа се, че редките южни котенца от плешивата порода изобщо не могат да бъдат открити в столицата. Хидрите джуджета са невероятни и струват от хиляда златни и повече. Но пък кученцата от Ааран вече се продават на всеки ъгъл за стотина златни.
Сто! Не беше толкова страшно, колкото хиляда, но все пак нададох стенание:
– Ооо!
МикВой обясни подробно и как да стигна до мястото, където продават животните. При неволно изреченото „птичи пазар“ реагира с недоумение:
– Какво е това?
Да, беше станало недоразумение. Тук това място се наричаше по друг начин – пазар за кученца. След като изслушах инструкциите на МикВой, стигнах до тъжния извод, че едва ли въпросът ще бъде решен бързо.
На тържището за кученца можеш да намериш животно за всеки вкус, но равностойната замяна на Жреца е скъпа. Като цяло бях готова да похарча всичките си четиристотин и тридесет монети за подарък за Марк, но да нося такава сума на непознато място…
Разбира се, имах стражи и те нямаше да позволят да ограбят дамата, но такава кесия все пак беше много.
Реших да бъда благоразумна и да направя следното: да отида на пазарлъка с минималната сума, да огледам и ако си избера нещо – да се уговоря за нова среща и, може би, да оставя депозит.
След това още веднъж да поговоря с Марк – за да не се окаже, че давам на момчето пето колело от каруцата. А след това да го купя.
Планът беше прост и логичен, а единственото, което ме объркваше, беше липсата на компания. Затова, напускайки общежитието рано сутринта, бях малко тъжна.
В джоба на роклята си имах телефона си с изключен звук и малък портфейл. Планирах да закуся и да се отправя към портата.
И бях силно изненадана, когато асистентът на Тонс ме посрещна близо до общежитието.
– Добро утро, лейди Маргарет – учтиво каза Рик.
Отговорих му с учтива усмивка и известно време стояхме неподвижно.
След известна пауза Рик заговори:
– Моля да ме извините, но чух вчерашния ви разговор с Джим МикВой за търговията с кученца. Вие нямате с кого да отидете, а аз съм напълно свободен днес. Лейди Маргарет, мога ли да ви придружа?
Ем.
Бях много объркана и дори исках да откажа, но се замислих и кимнах несигурно. Защо не? Имам нужда от придружител, а Рик е местен. Може би той ще може да ми даде добър съвет как да си купя нещо?
Разбира се, бих могла да помоля за съвет шпионите на краля, но да поискам помощта им би било все едно да помоля самия Джордж. А на мен не ми се искаше да го правя. Трябва да стана независима и да създам свои собствени връзки.
В крайна сметка:
– Благодаря ти, Рик. За мен е удоволствие.
Ще разбера каква е специалността му, как се е озовал като асистент на Тонс и други подобни неща.
Закусихме заедно, после излязохме на портата. Там, под зорките погледи на няколко незабележими мъже, Рик хвана карета, помогна ми да вляза и сам се качи.
Карахме по тесните калдъръмени улички и в процеса на пътуване научих, че Рик ще бъде лечител.
– Много полезна професия – коментирах учтиво аз.
Той се съгласи, макар че не беше много щастлив от магията си. Искаше ли да бъде или елементалист, или боен маг? Съжалявам, но Рик не изглеждаше като агресивен, мачо тип. Джим също не изглеждаше така.
Когато стигнахме дотам, пуснахме шофьора и влязохме през портата, бях забравила всичко за новия си приятел.
Устата ми се отвори некултурно, а ръката ми инстинктивно посегна към джоба, където беше скрит телефонът ми. Това беше рефлекс! Често срещан за човек от моята цивилизация. В края на краищата, ако не го е заснел, значи нищо не се е случило.
Но се осъзнах навреме. Отдръпнах ръката си, но устата ми остана отворена.
Зад високите, широко отворени порти посетителите бяха посрещнати от жар птици. Нещо като пауни, само че червени и алени, с пламтящи от истински огън опашки.
На самия вход нарочно бяха разположени няколко търговски обекта – за да шокират посетителите още от прага. Трикът проработи върху мен.
От съвсем целеустремена дама се превърнах в момиче, ударено по главата от нещо тежко.
Разбира се, продавачът се затича към мен. Рик реагира скептично, а аз издишах:
– Колко струват птиците?
Оказа се, че са хиляда и двеста златни монети.
Научих също, че птиците не са запалими. Че огънят по перата им само изглежда обикновен. В действителност е различно – то не подпалва нищо и не наранява собственика.
Разбира се, не разполагах с достатъчно пари, но имах банкова сметка…
Тогава се намеси Рик и зададе един много основателен въпрос:
– Колко струва отглеждането на такава птица?
Увериха ни, че не струва много, но при по-внимателно разпитване се оказа, че е по-евтино да се поддържа самолет.
От сто и тридесет до сто и петдесет златни на седмица за храна и грижи! А птицата се нуждаеше и от редовни посещения при определен специалист – без специални процедури чудната опашка спираше да гори.
Изобщо ентусиазмът ми бързо намаля и ние, след като се преборихме с продавача, продължихме нататък. Виждах как шпионите на Джордж се плъзгат зад нас в сенките.
След като видяхме огнените птици, останалата част от пазара не беше толкова впечатляваща. Мозъкът ми излезе от ступора си и сега беше трудно да го изненадам.
Минахме покрай редицата със същите тези кученца, надникнахме в магазин, където хидрите седяха в стъклени аквариуми. После разгледахме котки с различна козина, а също така намерихме и един ъгъл, където се продаваха гризачи.
По ирония на съдбата нямаше плешиви котки, но имаше плешиви мишки. Същите като тези на починалия домашен любимец на Марк.
Мишките бяха голи, набръчкани, със стърчащи малки кътници. Гневни погледи и чифт скъсени, рудиментарни крила на гърба им.
Почти припаднах при вида на тази „красота“. Но все пак се замислих за възможността да уловя wi-fi сигнали и… да, отново посегнах към телефона.
И отново спрях точно навреме! В края на краищата, ако тези мишки имат същите свойства като Жреца, е абсолютно невъзможно да им покажа телефона. Изведнъж цялата компания ще полудее наведнъж?
Когато се отдалечихме от клетките, осъзнах, че проблемът, с който дойдох тук, дори не се опитва да бъде решен. С още по-голям ужас осъзнах, че Жреца изглежда незаменим.
– А какво ще кажеш за жабите? – Внезапно попита Рик.
– Какво имаш предвид?
– Ами момчето, за което избираш подарък, харесва ли жаби?
Преглътнах нервно, а придружителя ми каза…
– Лейди Маргарет, нека да погледнем!
– Само Маргарет – напомних му вероятно за пети път.
Рик кимна, но изглеждаше нервен. С всяка изминала минута ставаше все по-нервен.
Никога ли не беше говорил с момичета преди? Или за него беше твърде важно да ми направи добро впечатление?
– Жабите са там, доколкото си спомням – издиша Рик и посочи посоката. – Между другото, можем да поемем по кратък път.
Назад към част 16 Напред към част 18
