Глава 18
ДЖОРДЖ
Когато шпионите ми казаха, че Марго отново е изчезнала, усетих пред очите си алено петно. Опитах се да направя няколко дълбоки вдишвания, но не успях дори това.
Обяснението, което последва новината, беше още „по-добро“:
– Дамата е била в компанията на граф Брайт и са избягали от наблюдение, но има основания да се смята, че това е станало против волята на момичето – каза говорителят.
– В смисъл?
– По всичко личи, че лейди Маргарет не е имала намерение да бяга.
Не е имала намерение? Така че тя… Хайде. Това не може да е вярно!
– Заповядай на екипа за издирване да отиде в замъка на семейство Брайт – казах. – Следене на местоположението на изчезналия мъж. Уведомете всички постове в столицата и другите градове. Групата, която следеше Маргарет Сонтор, е отстранена!
Изправих се на крака, а докладващия отговори с поклон:
– Това вече е направено, Ваше Величество.
– Кой го е наредил?
– Ръководителят на службата за вътрешно разузнаване, който контролираше наблюдението.
Отново стиснах зъби:
– Отстранете и него! Предайте контрола на операцията на Тонс!
Пратеникът се изненада и излезе от кабинета, но аз…
Искаше ми се да разбивам нещата. Както и да преобърна бюрото и да изхвърля няколко стола през прозореца. После исках да стигна до групата шпиони, които бях назначил да пазят Маргарет, и лично да ударя всеки от тях в лицето.
Но твърде добре осъзнавах, че това няма да реши проблема, а и няма да приближи завръщането на адептката.
Ами ако Специалистите грешат и Марго избяга доброволно? В преследване на друго приключение, като лов на Каруми, например?
Ами ако тя е тази, която е насърчила граф Брайт да избегне откриването? Тя би направила много повече от това. И би имало повече смисъл, отколкото да я отвлече. Брайт е в Академията, а всички тук знаят какво изпитвам към младата Сонтор.
А и тя има толкова много артефакти у себе си.
Поколебах се, защото арсеналът на Маргарет не беше толкова непробиваем. Може да я отвлекат с това оборудване, но да я открия?
Хвърлих чашата в стената и тъкмо се канех сам да отворя телепортатора, да преодолея защитата на кабинета и на самия дворец, за да стигна до Службата за вътрешно разузнаване, когато вратата се отвори и майка ми се вмъкна в кабинета.
– Джордж, скъпи, какво става? – Попита тя със загрижен тон. – Каква е тази суматоха?
Исках да я отхвърля, защото не беше време за разговори, но обясних:
– Марго е изчезнала. Подозирам, че е била отвлечена.
– От кого? – Лицето на кралицата майка се беше изкривило. – Дитрих ли беше?
– За щастие, не Дитрих. Но можеше да е всеки. Не мога да изключа участието на Дитрих.
Извиних се и добавих, че съм зает и че Майка…
– Джордж, почакай!
Ето как разбрах за медальона, подарен от лейди Мира на лейди Маргарет. Мама увери младата дама, че маякът в него е неактивен, което означава, че Маргарет ще трябва сама да получи достъп до него, за да може амулетът да работи.
Но къде сте виждали маяци, които не могат да бъдат активирани от „задната“ страна?
След няколко минути разбрах, че дамата пътува бързо по северозападния път, и отново изгарях от жажда за убийство. Все пак успях да се съвзема, издадох допълнителни заповеди на Тонс и… оставих лейди Маргарет да се оплете.
Знаех, че няма да и направят нищо лошо – беше твърде глупаво, а и артефактите не позволяваха да и се навреди пряко. В същото време исках да разбера плана и да стигна до клиента, ако имаше такъв.
Второ, реших, че отвличането ще бъде добър урок за един от моите прекалено активни адепти. Това щеше да е добър урок за нея, за да научи какво се случва, когато не се подчиняваш на краля си.
Групата все пак отиде в замъка на Брайт, а останалите елементи от предварителния план все още бяха в сила. Не възнамерявах да оставя Маргарет без надзор и, разбира се, я последвах.
Призовах Карм и полетях. Бях нависоко, но виждах каретата отлично, предвид артефакта ми за подобряване на зрението.
След дълго пътуване каретата спря на едно място, където пътят минаваше през гората. Видях как двама мъже слязоха от нея и изнесоха – да, изнесоха! – Лейди Марго.
След това се появи светкавица, характерна за използването на амулет за телепортация. Не можех да уловя следите на портала от толкова далечно разстояние, но Марго все още имаше фара, а аз имах един много коварен грифон.
Затова реших да го проверя – тъй като дамата беше толкова скъпа на нашия семеен пазител, че той не се подчиняваше дори на моите заповеди.
– Какво става? Можеш ли да откриеш девойката? – Изкрещях силно на Карм.
Той ускори рязко и направи остър завой.
Няколко минути по-късно имаше още един завой. После още един. И тогава на Карм му беше дошло до гуша! Последва светкавица – грифонът също се беше телепортирал.
Веднага разпознах земите на семейство Брайт – типичен пейзаж, планински терен и черното петно на замък в далечината. Но похитителите не се насочваха към замъка, а в другата посока – към върха на една от планините, по незабележима пътека.
Първо се изкачих нагоре зад облаците, а след това започнах да се спускам. Пътеката беше трудна, но не се съмнявах, че Маргарет ще се справи с нея.
Докато го правех, видях малък храм от типа на тези, които са били построени в началото на времето, и група мъже в традиционно древно светло облекло. Появи се едно много неприятно предположение! Дали Брайт щяха да омъжат Маргарет в рамките на собствения си клан?
Зачудих се как ли щеше да се държи Марго при такива обстоятелства.
Настроението ми стана още по-мрачно – замислих се дали само на мен съска, а ще приеме с отворени обятия ухажването на Рик. Освен това на някои момичета им харесва дивото поведение на мъж, който ги мята на рамо и ги влачи към храма. Ами ако младата Сонтор е едно от тези момичета?
Ами…
Когато всички участници в беззаконието се скриха в древната сграда, казах на Карм да се приземи, а самият аз лесно се изкачих по стената и скочих на покрива.
Огледах се ослушах се, после намерих добро място и безшумно отстраних слоя от рушащите се керемиди.
Скочих долу. Зашеметих изумения шаман веднага, а след това…
Да! Маргарет не беше въодушевена от брака. Аз щях да изляза така или иначе. Защо да стоя в ъгъла, когато съм тук за „тържеството“?
Брайт… Хм. Винаги съм знаел, че сред поданиците ми има известен брой идиоти, но не и в такава степен! Ще се справя с този вид, който е извън границите на позволеното.
Когато Марго се озова на гърба на Карм, аз издишах с облекчение и се качих. Прегърнах „любимата“ си адептка плътно около кръста и наредих на Пазителя:
– Да летим!
Той се отблъсна с лапичките си и вече бяхме във въздуха. Изведнъж артефактите се задействаха, образувайки около младата лейди Сонтор силово поле, непроницаемо за вятъра и студа.
За щастие, аз не бях отблъснат от него, а обгърнат от него, защитавайки както мен, така и Маргарет. Не че имах нужда от това, имах си собствени бариери, но имаше нещо приятно в тази обща защита. И да, куполът, създаден от артефактите на Маргарет, беше по-плътен.
Това даваше не само известна свобода, но и допълнително изкушение. Ние сме в небето. Заедно. Тялото ѝ се притиска плътно към моето…
Не можех да издържа, наведох се към шията на момичето, вдишах сладкия, много приятен аромат, а после леко ухапах ушната мида на дамата.
– Ау! – възкликна Марго. – Какво правиш?
– Ядосан съм – отвърнах честно.
Е, как да не се ядосаш, след като току-що тя едва не стана съпруга на друг? Как да не съм ядосан, когато тази дама отново се забърка в неприятности, дори и да не беше по нейна вина?
Тя отново се измъкна от наблюдението, което ме накара да дърпам ушите на цялата Агенция за вътрешно разузнаване, и дори кралицата майка си навлече неприятности.
И защо е така? Защото някой привлича неприятностите твърде активно, патологично!
Втората причина е, че моят собствен маяк липсваше на дамата. Но за това съм си виновен аз. Не съм направил достатъчно, не съм я следил.
И после има още нещо.
– Можеше да се защитиш – прошепнах нелюбезно, – можеше да нападнеш Рик Брайт и останалите с рубина. Вече знаеш как да го използваш.
– Аз не можех – каза Маргарет, преглътна и направи напразен опит да се отдалечи. – Те са живи хора, а не чудовища. Не мога да използвам този вид магия върху хора.
– Интер-рес-сно – почти изсъсках аз. – Нима Рик Брайт знаеше за това?
– Всички знаят за това – отвърна с намръщена физиономия тя. – Бях разтръбила за отказа си да наранявам хора и за неспособността си да го правя още от провала в аудиторията, когато цялата академия започна да гледа настрани от мен.
– Не можеш? – Запитах аз.
Това е интересна информация. Така че, ако преминем от хапане към…
– Но мога да направя изключение лично за теб! – Каза внезапно адептката.
Ами…
– Защо е така?
Попитах аз и отново се наведох към тънката шия. Сега Маргарет приличаше на раздърпана парцалеса, но това нямаше значение. В коприна или в парцали, нямаше разлика!
Устните ми докоснаха порцелановата кожа и дамата искрено се възмути:
– Джордж! Престани веднага!
Това, което се случи след това, беше по-интересно. С магия наистина не ме удари, но…
– Ако не спреш, ще помоля Гриша да те ухапе!
Веднага ме хвана пристъп на раздразнение. Името на моя грифон е Карм! Казвал съм го няколко пъти!
– Джордж – изсъска отново Маргарита.
Но аз не се спрях. Вратът на дамата беше твърде изкусителен. Освен това се бях втурнал да я спасявам – не заслужавах ли награда?
– Ако не спреш, ще се оплача на баба. – Но в тази фраза имаше по-малко съпротива. Маргарет все още се интересуваше от докосването ми.
Осъзнавайки, че заплахата няма ефект, дамата добави:
– А също и на майка ти!
Изхърках:
– До самите богове.
Престанах обаче да я целувам – усещането беше твърде горещо за мен. Притиснах я по-силно и осъзнах, че Тонс е бил прав.
И на врата ми седна, и краката и увиснаха, и вече ме омотава с въжета – и това въпреки факта, че още не сме сгодени! Дори не мога да си представя какво ще се случи по-нататък.
Затова и не си го представях.
Съсредоточих се върху нещо друго – полет, който лесно можеше да се превърне в среща. Всички знаят, че кралете не ухажват, защото нямат време, но е време да признаем, че Маргарет не е всеки.
Тя е различна. И дори не става дума за способността ѝ да привлича неприятности, артефакти и магии. Марго е… просто различна. Различна. Може би животът, изпълнен с изолация и уединение, е взел своето?
Можех да заповядам на Карм да се телепортира или да се телепортирам сам, но избрах да не бързам. Имаше лазурносиньо небе с бели пера от облаци, хлад и тишина, изпълнени със свистенето на вятъра.
Летяхме. Носехме се, улавяхме въздушните течения, после се издигахме нагоре, после се спускахме. И тишина! Имаше много теми за разговор, но….
Половин час по-късно изведнъж осъзнах, че съм ужасно гладен. И в края на краищата Маргарет също е закусвала неизвестно кога.
Дадох мислена заповед на Карм и той се обърна към далечната ивица път, започна да се спуска полека. Реактивирах артефакта, който ми позволяваше да подобрявам зрението си. Скоро дадох нова заповед на Пазителя.
В този момент Маргарет се разтревожи:
– Ние се спускаме? Защо? Все още не сме стигнали до столицата.
– Гладен съм – прошепнах в розовото ѝ ухо, а интонацията… е, да, знаех как ще прозвучи.
Дамата се дръпна очаквателно, но хватката ми беше по-силна от всяка примка.
– Успокойте се – казах с усмивка. – Просто ще обядваме в някоя хубава гостилница.
– Кралете обядват ли на такива места? – Зачуди се тя.
– О, това се случва на кралете. Нещата се случват по време на дълги пътешествия и военни кампании.
Не мислех, че ще се заинтересува, но в крайна сметка тя зададе малко странен въпрос:
– Бил ли сте някога на война?
МАРГАРЕТ
Приземяването на Гриша-Карм насред гостилницата предизвика не по-малък шок от появата му на панаира. А когато хората зърнаха ездача, започна истинското вълнение.
Слугите тичаха, гостите се кланяха, дори конете в конюшнята реагираха с нездрав рев.
Преди да сме слезли от грифона, самият домакин, добре нахранен, респектиращ мъж, изтича на двора.
– Ваше Величество! – Възкликна той. – Каква чест за мен да ви видя отново!
М-м-м, значи Джордж не е тук за първи път?
След отговорите и обясненията на краля ни придружиха до залата на ресторанта и ни настаниха на най-добрата от далечните маси. Следващото нещо беше да разберат какво точно искат височайшите гости – това беше съвместното меню.
Кралят очаквано искаше месо! А аз… се замислих и се присъединих към него. Помолих и за кафе, а след това поисках и повече информация:
– Бихте ли ми казали, моля ви, къде имате…
Замълчах, като смятах, че няма нужда да довършвам, намекът вече беше ясен.
Собственикът изведнъж се закашля и веждата на Джордж трепна. Със закъснение осъзнах, че в този свят за дамите вероятно не е прието да се питат мъже за такива неща.
Но тогава какво да правя? Героично да издържам?
– Кхем-кхем – успя да каже накрая домакинът с леко смущение. – Нека да поканя жена си, тя ще ви изведе навън.
След това погледът на кръчмаря отново пропътува раздърпаната ми рокля. За него това беше интрига на интригите!
Повдигнах рамене и се облегнах назад в стола си. Мислех, че това е краят на случката, но се оказа, че не е така.
Жената на кръчмаря дойде бързо, но когато станах, за да отида в интимната стая, Джордж също стана. Жената вече се беше смутила. А забележката на Джордж беше непоколебима:
– Ще те видя навън.
Заведоха ме в главния апартамент, защото помещенията за посетители всъщност бяха отвън. По търговския път просто нямаше градска цивилизация. Нямаше течаща вода, нямаше подходяща канализация, нищо.
И всичко щеше да е наред, но Джордж не просто чакаше, той пазеше вратата. Или се страхуваше от моето бягство, или се застраховаше в случай на ново, напълно невъзможно нападение. Изглежда, бях събудила параноичния, властен, самоуверен мъж. Да.
Гостилничарката вече не беше смутена, а по-скоро шокирана, но добре за нея. Не си направих труда да обяснявам или да коментирам. Когато приключих с необходимите задължения и си измих лицето и ръцете, се върнах при Джордж и го придружих до трапезарията.
Кралят, колкото и да е странно, предпочиташе бирата.
Отпих глътка от заветното кафе и повторих въпроса, който вече бях задала:
– Бил ли сте някога на война?
Изрекох го и едва тогава осъзнах, че вероятно е странен въпрос. В края на краищата се намираме в магическа средновековна епоха и въоръжените конфликти би трябвало да са редовно явление – поне на Земята тази епоха е била конфликтна.
– Разбира се – отвърна Джордж. – Ако си спомняте малко история – каза той с намек за акцент – Естриол отдавна не воюва с никого, но имаме съюзници, които подкрепяме.
– Вие лично ги подкрепяте? Със собственото си присъствие? – Ех! Това е истинска грешка!
– Рядко се случва, но се случва. Първата и последна пълноценна война, в която участвах, се случи много отдавна. Тогава бях на четиринайсет години.
Четиринадесет?
Първоначално се учудих, а миг по-късно се учудих още повече, защото по онова време той не е бил вълшебник. Дарбата тук се дава при навършване на пълнолетие, което е деветнайсет години. Понякога се отлага до двадесет години.
– Съжалявам – казах аз за всеки случай. И съжалих за отсъствието на ученик, който да запълни пропуските ми!
– Нищо, Маргарет. Но смъртта на баща ми със сигурност ми направи голямо впечатление.
Добре, добре.
Почувствах се неловко, защото в този момент не бях мислила за предишния крал. Но сега си спомних, че бащата на Джордж е бил убит в битка.
Жалко е. Не го познавах, но беше жалко.
– Съжалявам – повторих аз, а Джордж махна с ръка.
Той затвори очи за миг, после продължи:
– Тогава загинаха много добри магове и воини, беше трудна битка. – Отново направи пауза, а после каза: – Между другото, след битката Естриол много обедня по отношение на магията. Семената на дара се завърнаха много неохотно. Това беше като сигнал от самата магия, че не е нужно да убиваме.
Кимнах объркано, а после ни сервираха месото, което бяхме поръчали. Освен сочните, перфектно приготвени пържоли, донесоха и сосове, зеленчуци и други.
Беше очевидно, че това е случай, в който дъвченето е по-добро, затова промълвих:
– Добър апетит.
В отговор чух проницателното:
– Отпусни се, Маргарет. Всичко е наред.
Назад към част 18 Напред към част 20
