Глава 19
Ястието беше вкусно, толкова вкусно, че ми се искаше да си оближа пръстите. Гостилничарят очаквано се опита да откаже парите, но Джордж не прие подаръка.
На плота беше поставена малка торбичка, пълна със злато, както разбрах, и аз реших да задам нов въпрос на сюзерена си:
– Джордж, сега смяташ да ме натикаш обратно в Академията, нали?
– Защо „да те натикам“? – Възрази той безгрижно. – Просто ще те изпратя. Академията е много сигурно място.
Да, знам, но…
– Трябва да се срещна с Филиния. Мога ли все пак да прекарам остатъка от деня в семейното имение?
Телефонът, който все още беше в джоба ми, изгаряше пръстите ми. За моя огромна радост джаджата не беше изгубена, а аз исках да направя поне едно от нещата, които бях планирала да направя.
Надявам се, че Филиния е получила съобщението ми? Ако е така и ако баба донесе куфара, просто трябва да направя снимка за мама. В края на краищата тя чака, а следващата възможност ще дойде най-рано след седмица.
Ако изобщо се появи! Уви, животът ми е станал твърде непредсказуем, за да мога да планирам със сигурност.
А и не съм разчитала да говоря с херцогинята – за това няма да имаме време. Твърде сложно е и изисква сили, с които вече не разполагам. Ще трябва да поговорим за роднинските връзки и миналите събития някой друг път.
– Хм – каза Джордж скептично.
Отворих уста, за да добавя, че имението също е безопасно. И че бихме могли да увеличим охраната там. Джордж можеше да изпрати цялата си армия в имението и ние с баба ми нямаше да издадем нито звук. Кълна се в това!
Но самият монарх каза нещо друго:
– Твърде късно е. Не можеш да се върнеш навреме в Академията.
– Трябва ми само половин час! – Помолих се.
Той не искаше да го направи. Определено не искаше. Но това беше странен ден. Магнитни бури, може би? Или слънчеви изригвания? С какво друго би могло да се обясни, че кралят е толкова любезен?
– Добре, Марго. Половин час и нито минута повече.
А след това идва и не толкова приятната част:
– Ще те придружа и ще чакам. След това ще те заведа на мястото, където учиш.
О, точно от това имам нужда.
– Може би Тонс ще се погрижи за мен. – Току-що се изплъзна от устата ми.
Очите на Джордж пламнаха за част от секундата, но това беше като тъмен пламък.
– Защо Тонс? – Прозвуча малко… хм, ревниво?
– Знам че винаги му възлагаш работата, когато си зает?
Между другото, това ми напомня за обучението по самозащита. Имах какво да кажа на Джордж, защото той го беше организирал, за да ме насърчи да специализирам в Сянката.
Но имаше и нещо повече от това:
– И Рик Брайт подпомагаше Тонс в нашия изборен план.
Това явно беше новина за краля, но той бързо се съвзе.
– Това е интересно допълнение. Утре ще се занимая и с това.
Това е всичко. Разговорите приключиха, излязохме на двора и отново оседлахме грифона. Гриша дъвчеше нещо яростно и аз отново си спомних за дара, който така и не бях предала.
– Джордж, с какво се храни нашият… или по-скоро твоят пазител?
– Карм – Джордж наблегна на името, – предпочита пресен, все още жив дивеч.
Ъмх…! Какво е дивеч? Зайци и други животни?
Представих си себе си като ловец и въздъхнах горчиво. Не, не мога да благодаря на грифона в скоро време. Освен ако не го поръчам някъде?
Тогава, разбира се, си спомних за пътуването до търга за кученца, където можеш да си купиш заек или нещо друго. А заедно с това и провалената мисия за намиране на нов домашен любимец за Марк – е, днес нещата определено не вървят на добре.
Беше тъкмо когато излитахме, а устата ми не беше на тила – кралят не можеше да види, че ъгълчетата на устните ми са спуснати. Затова беше изненадващо да го чуя:
– За какво си тъжна?
– За всичко – признах мрачно.
Изкачихме се по-високо, и още по-високо… и тогава Джордж попита:
– А по-подробно?
Не му разказах за заека, но му разказах за неприятната ситуация с Жреца.
Като чу името на котката, Величеството изхърка. Отмъстително, все пак. Все още ли не беше простил онова нападение на масата за закуска?
Но миг по-късно се изправи:
– Дайте на момчето пиленце грифон. Повярвай ми, ще му хареса.
– Това е страхотна идея – измърморих скептично аз. – Но откъде да взема пиленце грифон?
На търга нямаше грифони – щях да забележа! А здравият разум ми подсказваше, че такова животно ще струва дори повече от комплект хидра и плешива котка.
– Е… има едно място – загадъчно каза Джордж. – Разбира се, пиленцата не са толкова великолепни като Карм и нямат нищо общо с Пазителя, но можеш да се сдобиеш с тях.
– Колко? – Нов принципен въпрос.
Само на мен ли ми се стори, или Негово величество мъркаше?
След това ми съобщиха:
– Скъпо, Маргарет. Невероятно скъпо. Но могат да ти направят подарък.
Алчността ми дори не помръдна! Не вярвам в безплатните подаръци и скъпите неща, раздавани даром.
– Защо да вярвам? Защо да ми се подаряват грифони?
– Помисли си – прошепна сърдечно Джордж. Той прошепна прочувствено, от което по гръбнака ми премина приятна тръпка.
Замислих се. Единственото заключение, до което можех да стигна, беше, че дарителят е самият крал.
Втора вълна от ледени тръпки, защото мисля, че отгатнах метода на плащане. Добрата новина е, че бях права за безплатния подарък. Не е имало и няма!
Но понякога е по-добре да питаш, отколкото да гадаеш:
– Добре. Колко ще ви дължа лично аз?
– Не мога да взема пари от една дама.
– Ако не пари, то какво?
Всъщност очаквах целувки, и то в множествено число, защото това са много пари.
Но после буквално скочих, защото.
– Услуга. Ще ми дължиш услуга, Маргарет.
Що за свят е това? В него всички са измамници!
Тъкмо когато съм направила услуга на Зора, дължа на Психо, а сега и самият крал иска услуга.
– Каква услуга?
– Няма значение – каза монархът по общо взето очаквания начин. – Всичко.
– В рамките на разумното?
– Ами.
Отново се дръпнах. Извъртях очи и изпитах желание да ударя с лакът моя крал. Но това е непробиваем мускул и е жалко! И изобщо.
– В рамките на разумното – не попитах, а се уверих. – И няма да правя тази услуга, докато не завърша Академията.
– О, хайде! – Възмути се Джордж. – Това е твърде дълго!
– Нищо – промълви тя тихо. – Услугите са като вино. Колкото по-дълго отлежават, толкова по-сладки са.
Точно това казах! Не съм го имала предвид! Просто се опитах да бъда умна и не успях!
Но кралят се размърда:
– По-сладки, казваш?
Точно така. Достатъчно. Този разговор явно върви в погрешна посока.
Благоразумно замълчах и без да чака отговор, Джордж отпусна хватката си. Ръката му се премести от кръста ми към рамото и миг по-късно масажираше напрегнатите ми мускули.
В областта на шийната ми яка започна бърза революция на релаксация.
– Джор… – опитах се да го призова да спре.
– Отпусни се – мъжът явно се забавляваше. – Всичко беше наред.
Летенето с Джордж се оказа много по-различно от летенето с Зубъра и Психото. Тези двамата бяха милион пъти по-безопасни, въпреки глупостта си!
Джордж ме накара да искам да бягам! По-бързо от вятъра, да изпреваря грифона! Само че такъв мъркащ крал беше напълно непонятен за мен, а и събуждаше някакви провокативни и не твърде прилични чувства. Все още не проявени, но определено неприемливи за момиче, което е подписало магически договор.
В резултат на това се опитах да сляза от грифона, преди да сме се приземили в двора на имението на Сонтор. Меката морава беше на няколко метра от нас и аз вече се мъчех да сляза.
Но не можех да скоча. Джордж ме задържа, като ме нарече с дума, която обиждаше интелекта ми.
В същия момент прислужницата изскочи от стъклените врати, следвана от Филиния. Когато видях баба си, ми се прииска да се обърна и да избягам обратно в онази тиха, сладка гостилница.
Не, нямаше нищо нередно в лицето на баба ми, но изведнъж осъзнах колко много съм направила.
Ужасът. Филиния ще припадне, когато разбере. Но дори сега, в своето невежество, тя има всички основания да подозира, че нещо се е объркало.
Доведе ме тук самият Джордж. И то на „Пазител“. Това не остава незабелязано!
Това вече е повод за големи подозрения. Ами ако Филиния иска отговори сега?
Чувствах се замаяна от притеснение, но херцогинята си оставаше херцогиня. Тя изчака да побързаме и да се приближим до стъклената врата, преди да извие тънка, перфектно артикулирана вежда.
– Нещо не е наред ли? – Попита тя.
Погледът на Филиния падна върху роклята ми, а в гласа ѝ се долавяше загриженост:
– Марго?
Нямах време да кажа нищо; кралят пое инициативата. Но по-добре да побързам, защото негово величество нахално беше извъртял ситуацията:
– Това е нищо. Всичко е наред, само дето почти си станала прабаба.
Сега лицето на лейди Сонтор се опъна!
Но нямаше никакво възмущение към мен. Нямаше викове „Марго, как смееш?“. Останах извън подозрение, но Джордж получи отговор:
– Ваше величество, засрамете се! Как можахте да и сторите това? Марго е порядъчна млада дама.
Монархът се закашля. Погледна ме укорително и промълви без следа от хумор:
– Опита се да го направи отрочето Брайт. За твое сведение, аз спасявах деня.
Станах неподходящо розова и кимнах, потвърждавайки казаното.
– Брайт? – Виолетовите очи на баба блеснаха от ярост. – Какво?
Рик започваше да се страхува. Джордж беше попитал какво е вазелин, но Филиния дори не попита – тя нямаше нужда от такива вещества, можеше да се справи и без тях.
– Ще се справя с това, госпожо – каза Джордж и прекъсна бурята. – Не се намесвайте в правосъдието, ако обичате.
Херцогинята искаше да избухне, но тонът на краля я накара да пребледнее. След това тя издиша и с повдигната нагоре брадичка каза:
– Нападението срещу честта и достойнството на една млада дама няма да бъде толерирано. Вярвам, че Брайт ще бъде наказан възможно най-строго?
– Всички Брайт – каза Джордж спокойно. – И не само те.
За пореден път осъзнах, че днес не мога да говоря с баба си. Тя искаше подробности, а Джордж беше готов да ги даде.
Аз не бях нужна. Затова прошепнах на херцогинята, че ще се върна скоро, и побързах да отида в спалнята си. Надявам се, че Джордж не си спомня, че не летяхме чак дотук, за да мога да се разхождам из къщата, докато Филиния на практика разпитва сюзерена си.
Адреналинът ми все пак се беше покачил. Не ми се струваше голяма работа да направя няколко снимки, но присъствието на Джордж наоколо ме караше да се притеснявам. Ами ако изскочи в най-неподходящия момент и ме хване в чуждите ми дрехи? Как щях да обясня какво се случва?
А след това имаше и Елиа. Тя беше тази, на която подадох телефона, но прислужницата не можа да преодолее шока и да си спомни как се правят снимки.
Направихме няколко снимки на повече или по-малко неутрални стени, а после се преместихме в много неутрална обстановка – градината, прилежаща към имението.
Тук напрежението се увеличи. В допълнение към заплахата от страна на Джордж, съществуваше и заплахата от вездесъщите съседи. Ето защо снимахме бързо. И след като разгледах снимките, стигнах до извода, че би било добре да облека самата Елиа в земни дрехи и да я представя за моята английска приятелка. Но не и тази вечер. Половин час беше изтекъл, слънцето залязваше, а аз трябваше да бягам.
И така, побягнах. Първо в спалнята, за да се преоблека отново – не в скъсаната рокля, а в една резервна, прилична. След това в дневната, където Филиния говореше с Джордж.
Когато ме видя, кралят кимна доволно.
С изненада разбрах, че за нас е приготвена карета. Не, забелязах, че Гриша не беше на тревата в задния двор, но кой знае! Връщането в карета все пак беше по-добро – по-малко забележимо.
– Скъпа, чакам те другата седмица – каза Филиния с топлота и загриженост.
Не можах да издържа и се поддадох на чувствата си, затова отидох и целунах баба по бузата. Тя видимо се смути и това беше краят на срещата ни.
За Академията! За учебниците и другата полезна суматоха!
Докато с Джордж вървяхме към изхода, зърнах саксиите с цветя на един от первазите на прозорците. По някаква причина те бяха без растения, така че не можех да ги подмина.
– Мога ли да си взема една? – Попитах Филиния, която ни изпровождаше.
Херцогинята се изненада, но не възрази.
Така си тръгнахме – аз, кралят и една малка саксия, пълна с влажна почва.
Джордж не попита защо саксията е пълна с пръст; той по принцип стана много мълчалив, погълнат от собствените си мисли. В това мълчание той ме закара до портата и едва там се събуди:
– Маргарет, дай ми ръката си.
Подадох я с известно треперене.
И тогава усетих убождане в дясната си лопатка. Беше остро, болезнено!
Можеше да е халюцинация или неволна реакция, но ми напомни за нещо.
– Джордж? – Обадих се напрегнато.
– Маякът – обясни монархът. – Баба ти го разреши писмено.
Значи точно това са обсъждали толкова задълбочено!
Почувствах се раздвоена. От една страна, бях за това, но от друга… Не ми се искаше да разбера, че местонахождението ми не е тайна.
Не че смятах да нарушавам каквото и да е. Не мислех за това, бях се нагърбила с него. – Но този вид наблюдение.
– Марго, не се изнервяй толкова. Това е правилното нещо, което трябва да се направи. То е в твой интерес.
Да, разбира се, че е така. И между другото.
Извадих от джоба си шепа златни бижута. Намерих ги в една стара рокля, която преобличах. Верижка, няколко пръстена и няколко златни пластини с дупки, като лепенки.
– Това е твое? Или случайно съм ограбила Брайт?
Джордж се вгледа по-внимателно и въздъхна тежко:
– Мои. Всичко е мое.
След това с тъга ме предадоха на вътрешната охрана на Академията и ме придружиха до спалното ми помещение. Охранителите изпълниха мисията си, без дори да осъзнават, че истинският враг ги чакаше не извън сградата, а вътре.
Жрецът! Плешивият котарак, такъв, с какъвто можеш да плашиш само маниаци, седеше в средата на всекидневната с най-злобния израз на лицето си.
Щом влязох, опашката му тупна на паркета, а в пронизителното „мяу“ чух истерично „къде?“.
Къде е телефонът, питам те! – Изкрещя Жреца с целия си вид.
– Чакай малко – промълвих аз. – Нека поне изпратя снимките на майка ми.
Той изчака, но ми беше трудно да го убедя, затова се наложи да се заключа в банята.
Както и да е, както и да го погледнеш, котката е загубена. Пристрастяването към интернет покосява не само хора, но и невинни животни, които никога не са познавали цивилизацията.
Назад към част 19 Напред към част 21
