Глава 21
МАРГАРЕТ
Не познавах лорд Сонтор-младши и той със сигурност не беше мой баща. Но това, което чух, и тонът на гласа, с който беше казано, бяха шокиращи.
Още по-шокиращо беше осъзнаването, че лордът не е загинал сам. Той е пречел на някого и той го е отстранил. Така че може би Сонтор старши не е умрял сам.
Останах безмълвна, опитвайки се да усвоя информацията, но не успях да я усвоя много добре. Просто си седях и се взирах в покритата с коприна стена, без все още да осъзнавам загадката.
Джордж сигурно беше приел състоянието ми за травма – веднага щом излязохме от портата, той извика на кочияша:
– Карай, по-бързо по дяволите! Махни ни оттук!
Каретата потегли.
Бях се подготвила за още три часа препускане през някаква зеленчукова градина, с риск да бъда блъсната или преобърната. Но връщането към Естриол беше по-лесно, отколкото пътят към Урмас.
След около петнайсет минути от тази надпревара каретата спря. Джордж ми помогна да слязна на пътя, а след това активира амулета за телепортация.
Както и при Брайт, имаше няколко прехода. Очевидно бяхме объркали релсите.
На петия въздъхнах гърлено – на мястото на някаква горичка се виждаха каменните стени на един двор- кладенец.
– Това е всичко. У дома сме – обясни Джордж.
Тук ме хвана за ръка и ме поведе към малка, незабележима врата. След кратка разходка по коридорите и стълбите се озовах в светъл, недотам изискан хол.
– Месо и вино – нареди Джордж на появилия се от нищото слуга. – Още кафе и нещо сладко за дамата.
Слугата се поклони ниско и изчезна безшумно.
Свалиха ми тежкото пътническо наметало и внимателно ме избутаха до един стол.
Шокът още не беше преминал, но дишането ми беше много по-леко и аз попитах:
– Какво става със семената?
Монархът прокле тихо. Преведено на цензуриран език, това означаваше, че нямаме нужда от семена.
– Това е добре – затворих очи аз.
Кратък отдих и се принудих да се върна към реалността.
Чувствах се още по-спокойна след кафето с неподходяща чаша вино в толкова ранен час. Или пък стените на двореца ми бяха помогнали?
Мисълта, че почти бях разпознала Естриол като свой дом, проблесна и избледня. Неизбежно се връщах към разума си, макар че все още не исках да осъзная какво се беше случило.
Странността на смъртта на лорд Сонтор беше за по-късно. Точно сега щеше да е по-добре да си спомня какво е било спешно.
И всъщност, ако следваме принципа „решавай проблемите, когато се появят“, се оказва, че е така:
– Джордж, наистина трябва да говоря с Филиния.
– Искаш ли да ми разкажеш за…
– Не – прекъснах го аз. – Не за баща ми.
Джордж пъхна в устата си ново парче печено месо, отпи от виното си и попита напрегнато:
– За какво става дума тогава?
– Няма значение – отвъртях очи. – За нещо друго. Просто трябваше да го направя.
Осъзнах, че не мога да чакам до уикенда. Наистина, наистина исках да говоря с баба си точно сега.
– Добре – каза Джордж след дълъг момент на колебание.
Не отидохме веднага в имението.
Първо изпратиха прислужник до Филиния с бележка и едва след като на негово величество и на мен ни казаха, че дамата е у дома и е готова да ни приеме, слязохме долу.
Беше ни предоставена нова и незабележима карета. Докато се носехме по улиците, се замислих върху факта, че бележките бяха дивотия за мен. В моя роден свят едно докосване с пръст по екрана на телефона би било достатъчно, за да разбереш, но тук…
В същото време се опитах да отблъсна нервността. Държах се стабилно, въпреки че ми се искаше да се извивам.
А после и Джордж ме смущаваше! Кралят ме гледаше непрестанно, сякаш хипнотизиран. Накрая не издържах:
– Добре ли си?
Мъжът кимна бавно.
След това се появиха портите на имението, алеята и Филиния, която ме посрещна в хола. Херцогинята се мръщеше и не очакваше нищо добро от внезапното посещение. В края на краищата сега трябваше да седя на лекции, а не да пътувам из столицата в компанията на Джордж.
– Добро утро – първа поздрави лейди Сонтор.
Джордж кимна и аз повторих:
– Добро утро.
Следващият коментар от страна на господарката на дома беше:
– Ваше величество, не ми казвайте, че отново сте направили нещо нередно. Само допреди ден ме уверявахте, че…
– Няма да ви казвам – прекъсна я краля. – Извиках Маргарет от Академията по важна работа и тя искаше да се види с теб по същото време.
Сега Филиния изглеждаше загрижена, а аз се усмихнах весело.
– Говорете си – добави властно Джордж. – Дори няма да ви притеснявам.
– Ще си поговорим, а вие? – Отговори херцогинята.
– Ще Си тръгна. Но предвид обстоятелствата, вместо мен ще изпратя Тонс. Той ще отведе Маргарет в Академията, когато свършите.
Татуировката ми не се размърда, но почти.
Можех да възразя, да поискам някой друг, но нямаше обективна причина да избягвам кралския приятел. Освен това онзи ден бях предложила да заменим Джордж с този Тонс. Как мога да откажа сега?
Той изобщо не е лош. А и е приятен учител. Забавно! Всичките ни момичета прикриват мечтателно очи, когато чуят името му. А втората и третата година дори смятат да отидат при ректора с оплакване – защо ние имаме такъв страхотен избираем предмет и учител, а те не.
– Хубав ден, госпожо – каза Джордж.
Кралят направи още един учтив полупоклон и се обърна да си тръгне, но после се опомни и изведнъж ми размаха пръст.
– Какво? – Не разбрах аз.
– Това – каза той сериозно. – Сама знаеш, Маргарет.
Това намек за попадане в неприятности ли е? Така че всички минали приключения не са били нарочни, с изключение на Карум.
– Какво имаш предвид? – намеси се херцогинята.
– За прекомерната любов на внучката ви към приключенията.
Баба сви недоброжелателно очи, но не гледаше мен, а Джордж. Мисля, че го подозираше, че лъже. В това, че се е прицелил в любимата ѝ „внучка“.
Това ме накара да се почувствам толкова топло, толкова добре, че се усмихнах.
Но Джордж не се зарадва! Напротив, беше възмутен, но не спореше.
С величествено махване на ръка сюзеренът ни напусна. Филиния и аз останахме сами, с изключение на тримата слуги, които стояха на разстояние.
– Маргарет? – Обади се баба.
– Има нещо, което трябва да ти кажа – издишах и за секунда стиснах очи.
Филиния се плъзна плавно към мен и се наведе възможно най-близо, а после каза:
– Не ми казвай, че клюките са верни и че ти и Джордж имате сериозни намерения.
Закръглих очи и Филиния…
– О, не ми го казвай.
– Не казвай какво?
– Да ме уверяваш, че ни най-малко не се интересуваш от Джордж. И двете знаем, че въпреки лошия си нрав той е много привлекателен мъж. Красив, силен, интелигентен. Той е шегаджия и…
По бузите ми избухна руменина, но аз продължих да гледам херцогинята с възмущение. Тя го беше казала правилно, Джордж не беше лош, но какво общо имаше това с мен?
– Защо ме гледаш така? – Прекъсна се баба. Не беше ядосана, не съдеше, просто се опитваше да разбере за какви новини да се подготви.
– Сплетните са си просто сплетни – обясних аз.
– Тогава какво толкова искаш да обсъдим? И между другото, за каква друга работа те е повикал кралят?
Въздъхнах, успокоявайки се. Е, толкова спокойна, колкото може да бъде човек след такива точни определения на монарха.
– Точно това искам. И още нещо. По време на отсъствието ти се случиха няколко неща, за които… – отново стиснах очи за секунда, – трябва да знаеш.
И сега Филиния ме погледна съжалително! Сякаш усещаше, че новините не са добри.
И въпреки че стояхме далеч, а всички слуги бяха под магическа клетва, попитах:
– Можем ли да си поговорим насаме?
– Разбира се, Марго.
Беше неловко, но аз разказах всичко. Всичко, с изключение на новината за истинската причина за смъртта на сина ѝ.
За последната не можех да говоря, а и все още ми трябваше време, за да осмисля информацията сама. Ето защо признанието на убийците беше пропуснато. Не можех обаче да кажа нищо за посещението в Урмас.
Но започнах по ред, още от първия приключенски епизод.
Първо, признах, че съм присъствала на нелегална студентска среща, на която съм се запознал с Психо-Храфс. И последвалото посещение на Големия храм.
И за посещението в леговището на Зора и прочитането на шифъра пред нея, което беше „услугата“, която дължах.
За победата над аудиторията с кралски артефакт и за смъртоносното приключение в светлата гора близо до разломите. За убийството на златния Карум и посещението на Високите земи, където бях заловена от негово величество и където един белязан мъж насилваше моята скромна същност.
Когато чу за белега и попита за още няколко подробности, баба ми се стъписа:
– Мисля, че знам кой е бил!
Знаеше, но не ми каза, защото още не и беше до това.
Разказах ѝ за пробудената дарба на МикВой и за непланираното ми телепортиране в двореца. Оплаках се, че Джордж е влязъл в стаите ми и е претършувал нещата ми, без да ме пита – по някакъв начин е разбрал за миниатюрния телепорт, който ме отвеждаше под стените на спалнята и обратно, и го е подменил с подобен на външен вид с различни настройки.
И ето че дойде най-изнервящата част: започнах да говоря за семето на дарбата на Паор. Не засегнах темата за евентуалното родство, но тя увисна във въздуха като наточена брадва.
Споменах за среща с кралицата майка. Миниекспериментът в учителската стая на Джордж – когато той донесе семе, принадлежащо на кралското семейство, което реагира на мен, но не ме разпозна като своя господарка.
После и разказах за второто семе, което се появи от нищото, и за днешното ни тайно посещение в Урмас.
Филиния се ужаси от идеята, която Джордж беше предложил и като цяло реализирал.
– Къде те е завел? – Попита дамата, като забиваше нокти в подлакътниците на стола.
– На екзекуцията – повторих послушно.
И добавих:
– Но нищо не се случи. Искам да кажа, че не изчакахме, а си тръгнахме по-рано. Осъзнах, че това е прекалено много за мен, затова помолих и Джордж ме отведе.
– Той просто те отведе?
– Да, отведе.
Казах ѝ и тайната на обитаващия Академията субект. Не исках да го правя, защото е лошо, неетично и недружелюбно да разкриваш чужди тайни. Но въпросът беше твърде сериозен, а Филиния беше единственият човек, на когото можех да се доверя.
Здравият разум ми нашепваше, че трябва да предупредя и Джордж, но… да, реших да започна с баба си. Жалко само, че не ми остана време да поискам разрешението на Зора. Но със сигурност ще попитам, преди да кажа на Джордж.
Дамата стана много замислена. Дотолкова, че поиска почивка.
Извикахме прислужницата, помолихме за чай, а после лейди Сонтор се облегна на стола си, затвори очи и се замисли дълбоко.
Не знам колко време е мълчала. Не съм и засичала. Но през това време ми стана скучно.
След това имаше нови признания – за Жреца, който, както се оказа, е не само котка, но и супермодем, установяващ сигнал между световете. За общуването с майка ми. За Марк и за желанието ми да зарадвам съседското момче с животно, което да замени предишното. И отново за това докъде доведе това желание.
И когато приключих с всичко това, казах:
– Филиния, съжалявам. Спомням си за какво се договорихме, не исках да си излагам врата или да се замесвам в истории, просто така се случи. Много съжалявам и…
Дамата вдигна отворената си длан и аз замълчах.
– Не се притеснявайте, Маргарет – поклати глава херцогинята. – Не съм ядосана.
Звучеше плавно, спокойно и напълно искрено.
Отначало не повярвах, като си помислих, че дамата се изразява иронично, но после уточних:
– Защо?
Мисля, че в такива ситуации е по-добре да се мълчи. Те не ми се сърдят, договорът ми не е нарушен, заплатата ми не е намалена – и това е добре. Но любопитството беше по-силно от разсъдъка и наистина исках да разбера мотива на Филиния.
Дамата се усмихна тъжно.
– Трудно ми е да преценя авантюризма, Маргарета. По брак съм Сонтор, а Сонторите са спокойни и разсъдливи. Уейз, от друга страна… Знаеш ли, това е в кръвта на Уейзите. Не всички, разбира се, но като си спомням разказите на баща ми, като си спомням легендите за нашия прародител… Аз съм последният човек, който може да съди човек, жаден за приключения. Дори и да е млада дама, която… – Филиния въздъхна тежко – …трябва да спазва правила и етикет.
Цялото това нещо прозвуча малко двусмислено. Слушах и не можех да разбера дали тя имаше предвид истинското ми родство с Уейз, или не.
По начина, по който Филиния се взираше в стената, тя обаче нямаше да ме припознае като роднина.
Аз също не бях съвсем нетърпелива, а и не исках да изглеждам като Пепеляшка, която се опитва да влезе в двореца по всякакъв начин.
Но нямаше как да се върна назад.
Тоест, имаше, но осъзнах, че ако мълча, ако не попитам, ще страдам до края на живота си.
Ами ако изведнъж ме откарат у дома? Искам да кажа, не знам, можеше да се случи. Тогава изобщо няма да имам възможност да попитам. Не, не, не, не можем да отстъпим.
– МикВой, Храфс и аз бяхме в кулата, където се съхраняват всички боклуци – казах, като се съвзех. – Търсихме защита за вратата ми и намерихме папка с чертежи. Имаше рисунка на първия женски отбор по футбол. А имаше и портрет на двойката Филиния и Албрина Уейз.
Противно на очакванията Филиния не трепна. Обърна бавно глава, погледна ме и каза това, от което най-много се страхувах:
– Решила си, че имаш нещо общо със сестра ми? С Албрина?
Гърлото ми изведнъж се сви.
– Не. Просто исках да попитам. Ако е възможно. Никога не си го споменавала.
Херцогинята изхърка горчиво.
– Поддържаме връзка само от няколко дни, така че какво има да споменавам?
Пауза, притворини очи, и Филиния продължи:
– Албрина е по-малката ми сестра. Тя почина преди много години и е погребана в семейната крипта.
Кимнах. Това, като се има предвид бодливата фраза на дамата, засега беше достатъчно. Но все пак не можех да се сдържа:
– Дали тя има нещо общо с кралство Биорм?
Сега Филиния вдигна поглед с изненада.
– Албрина щеше да се омъжи за владетеля на Биорм. Те имаха бурна афера и голяма любов.
Издишах бавно. Лудата идея Албрина да дойде в нашия свят бременна от краля на Биорм не се появи. Чичо ми е първото и късно дете и толкова много прилича на земния ми дядо, че не са необходими ДНК тестове. А майка ми е второто и приликата с моя земен баща също е много очевидна.
Всъщност от цялото ни семейство аз съм единствената, която толкова много прилича на баба ми. Мама и чичо имат само няколко общи черти.
– Благодаря ти – кимнах с благодарност.
Не ми се искаше да продължавам. Наистина не исках. Не и след този отпор!
Но Филиния сякаш подозираше нещо:
– Защо попита за Биорм?
– Просто вкъщи имаме една рисунка, която много прилича на илюстрацията от учебника за резиденцията на крал Биорм. Тази рисунка някога беше направена от баба ми, която много приличаше на теб и се казваше Албина.
Херцогиня Сонтор замръзна. След миг тя поклати глава.
Още една дълга пауза и тогава го чух:
– Това е интересно съвпадение, Марго. На твое място щях да се чудя за същото. Но баба ти не може да е моя сестра. Албрина е мъртва, това е сигурно.
Разговорът се насочи в много тъжна посока и видях, че на Филиния ѝ е трудно, но все пак попитах:
– Тя е починала млада, нали?
Дамата кимна. После уточни:
– Не е починала. Тя загина. Албрина беше безразсъдна, както много от Уейз. Вместо да използва портала, пътуваше с карета – беше на път за… е, всъщност за Биорм, беше на път. Към годеника си. Не го предупреди, възнамеряваше да го изненада, и пренебрегна стражите, убедена, че нищо няма да се случи. Скарахме се за това, а аз бях против и не разбирах защо ще пътува с карета, когато има телепортация. Но Албрина каза, че пътуването е вдъхновяващо и тя трябва да измисли нова форма за артефакта.
– Артефакт? – Попитах я отново.
– Да. Сестра ми беше създател на артефакти. Много талантлива, много обещаваща, вече призната от много майстори.
– И тогава какво се случи?
– Скарахме се и тя си тръгна. В последния момент се съгласи да вземе със себе си един човек от портала, в случай на спешност. Но порталният човек не успя. Когато каретата беше нападната, той беше нокаутиран пръв. Горкият човек едва оцеля след тежък удар в слепоочието.
– А сестра ти?
Филиния мълчеше. Изправи се, върна се до прозореца и направи още една пауза. Когато заговори, гласът ѝ прозвуча задушено:
– Албрина беше убита с помощта на много жестоко заклинание. Единственият оцелял страж беше постъпил благородно, като беше увил останките в плащ, а това, което се намираше в плащеницата… беше неузнаваемо. Не тяло, а…
Херцогиня Сонтор заекна, а аз започнах да треперя. В момента съжалявах за богатството на въображението си, което рисуваше един бог знае какво.
Но ужасът си е ужас, а спешното си е спешно. След като приших емоциите си, аз се изясних:
– Значи все пак не си видяла тялото? Само това, което беше останало от него? И това нещо е било неразпознаваемо?
Филиани се обърна и ме погледна тъжно.
– Виждам накъде биеш с това. Не знам за вашия свят, но тук, ако си маг, не е нужно да виждаш лице. Има отпечатък на силата. Той остава активен, докато съществуват останките. Получавам ехо от гроба на Албрина всеки път, когато отида в криптата на семейство Уейз. Все още я усещам.
Ясно.
Филиния говори спокойно, напълно убедена в гледната си точка, а аз съм гледала твърде много детективски филми.
– Има ли начин да се фалшифицира подобна сила?
Тя се намръщи:
– Шегуваш се?
– Не, просто се опитвам да разбера.
– Какво да разбереш, Марго? – Попита строго Филиния. Бих била щастлива, ако ти беше истинската ми внучка, но не си прави илюзии.
– Тогава какво е обяснението за приликата ни една с друга?
Филиния имаше отговор и на този въпрос:
– Боксби е имал за задача да намери момиче, което да прилича колкото се може повече на мен или на покойния ми син. Но дори и без такава задача, това е разбираемо. Не съм проверявала сама, но казват, че в нашия свят всеки човек има поне един двойник. Защо двойниците да не съществуват и в други светове?
– А тук, на Земята, казват, че всеки човек има шест двойника – кимнах. – Но съвпадението все още е твърде очевидно. Освен това Албина и Албрина… А баба ми нямаше родители и изобщо семейство. И… – Не знаех защо казвам това, но го направих: – липсваха и два пръста на лявата ръка. Така и не ми каза къде ги е загубила.
Херцогинята не помръдна, но в очите ѝ проблесна нещо ново.
Тогава дойде въпросът:
– Баба ви Албина – тя подчерта името, сякаш прокарваше граница между „двойниците“ – жива ли е все още?
Поклатих глава отрицателно.
Изказах се и се успокоих. Не сме роднини и това е добре. Забравено.
– Не може да са една и съща жена – обобщи разговора Филиния.
– Добре.
Замълчахме, наляхме си още една чаша чай и се върнахме към обсъждането на други, по-належащи въпроси.
Назад към част 21 Напред към част 23
