Глава 23
Имах много възможности, но тази вечер реших да направя нещо необичайно. Сплетох косата си, облякох най-простата си рокля и отидох в мъжкото общежитие, за да изчакам момчетата.
Зубрачът и Психото излязоха от вратата заедно и бяха изненадани да ме видят.
– Марго? – каза Джим. – Какво правиш тук?
– Идвам с вас – казах мрачно аз.
Приятелите ми ме изгледаха изненадано.
– Сигурно си забравила – започна нежно Психото. – Сега отиваме в мазетата. Към охлювите…
Но аз не се оплаквах от паметта си:
– Аз съм с вас.
Кратка пауза и Джим каза:
– Няма какво да правиш там долу.
– Мм-хм.
Виждайки решителността ми, момчетата не продължиха спора. Просто свиха рамене и ние тръгнахме.
Не стигнахме до главния вход на главната сграда, а се насочихме към малко стълбище, което водеше надолу към отделен вход към сервизните помещения.
В края на стълбището имаше врата, зад която открихме малко преддверие. Там взехме стъклени буркани с капаци, сложихме престилки, напоени с някакъв разтвор, и взехме оборудването.
От последното имаше градински шпатули и дълги пинцети. От мисълта за какво служи всичко това ме побиха леки тръпки.
– Маргарет, защо? – Не можа да издържи Психото.
– За да ви подкрепя.
– Няма нужда да ни подкрепяш. Ние сами сме си подкрепа. Ние се справяме добре.
– Тримата можем да изчистим мазето от охлюви по-бързо – възразих аз.
Психото изстена и Джим обясни:
– Няма как да го изчистим. Охлювите са безкрайни. Дори да съберем цялата академия, те пак няма да свършат.
– Защо? – Не разбирах.
– Защото там има огромен брой съединители – каза отново Психото. – Гадините излизат от пукнатините и като цяло са неунищожими. А и няма смисъл да ги унищожаваме, те са нужни за алхимията и факултета по медицина.
– Разбирам – кимнах аз и първа пристъпих през тесния, неприветлив проход.
Бързо ме дръпнаха настрани и ме изпратиха в задната част на процесията. Мъдро решение, като се има предвид, че за пръв път бях в подземията.
Не беше лесно. Точно пред вратата на „преддверието“ нямаше никаква гадост, както и в следващия коридор.
Слязохме няколко етажа, преминахме през друг коридор и там, на прилично разстояние от входа, видях онова, което така глупаво исках да видя.
На стените, направени от големи камъни, висяха обичайните за този свят магически лампи. Около лампите камъните бяха влажни, но чисти, но отвъд тях цареше мрак.
Не че имаше много животни с различна степен на гадост, но имаше много скакалци, стоножки и охлюви. А последните, освен всичко друго, се различаваха и по цвета си.
Аз се стреснах. Приятелството си беше приятелство, но не можех да си обясня защо съм тук. Трябваше ми цел! Нещо, което би ме мотивирало да работя и като цяло.
Така се роди една идея:
– Да съберем толкова много, че лечителите и алхимиците да нададат вой от количеството материал? Да ги накараме да затънат?
Психото се ухили и веднага подряза крилата на мечтата ми:
– Няма да го направят. Ще консервират целия излишен материал и ще го приберат на склад. А те имат големи хранилища.
Веднага се вкиснах. Така че просто взех една пинсета, един стъклен буркан и застанах до стената.
Момчетата ми обясниха, че първо събираме всичко, а после го сортираме и го слагаме в други буркани. Желателно е да се унищожат директно лапите на охлювите – те изглеждат като малки белезникави петна и се намират директно върху камъните.
Започнах. Веднага щом взех с пинсета първата необяснима буболечка, чух:
– Марго, къде си била днес? – Попита Психото, а аз му дадох същия отговор, който бях дала на Джим, който се беше поинтересувал веднага след обяда, на лекцията:
– Съжалявам, но не мога да ти кажа. Сложно е.
Лим кимна разбиращо и с тежка въздишка пристъпи към друг участък от стената.
Времето се беше превърнало не дори в прокиснало мляко, а в нещо много по-гъсто. Хващах животни, изхвърлях ги в контейнера и нищо не се променяше; финалът на наказанието така и не идваше.
След една трета от буркана попитах колко време е минало. Оказа се, че е минал час. Само толкова!
И най-неприятното – настроението ми не се подобри. Мислех си, че монотонната специфична работа ще ми помогне да прочистя главата си, да се разсея от всякакви мисли, но не.
Настроението ми се влоши още повече, но от гледката на охлюви не ми стана лошо. Един път стиснах пинсетата прекалено силно и уловеното насекомо се пръсна. Във всички посоки бликна зловонен сок.
– По-добре да не правиш това – коментира МикВой. – Ако смачкаш прекалено много от тях, ще се задушим.
Кимнах разбиращо и продължих да пълня контейнера. Предполагам какви сънища ще имам тази нощ. Не Джордж с разтеглени в усмивка устни, а буболечки, които пълзят по скалите.
След два часа работа за Академията настроението ми най-сетне беше спаднало. Външно запазвах спокойствие, но отвътре кипвах, повтаряйки на ум всички ругатни.
Основният обект на мълчаливото ругаене беше Тонс. В какво ме обвиняваше днес, а? Изгубил е курса си, нали? Да, аз… аз… А той!
Сложих капака на пълния буркан, пъхнах пинсетата в джоба на престилката си и реших да се протегна. МикВой и Психото си разказваха вицове или се караха, а аз нямах време за това.
Вървях по протежение на участъка от стената, който почиствахме, а след това отидох малко по-нататък…
– Марго, къде отиваш? – Извика Джим.
– Никъде. Аз съм тук.
Всъщност нямах намерение да излизам, просто се разходих. Да се полюбувам на гледката от дългия, монотонен коридор. Имаше обаче една малка особеност.
Имаше плитка ниша на около трийсет крачки от мястото, където работехме. Стените до нея бяха почти лишени от живот, но самата ниша беше истински кошмар.
– Хей – извиках аз към момчетата. – Видяхте ли това?
Оказа се, че те не просто са го видели, а нарочно са го игнорирали, твърде впечатлени от броя на буболечките и охлювите, които приличаха на жив, рошав килим.
Гадното ми настроение се разбуни, когато срещнах „събратята“ си. Искаше да се заровиш в мръсотията? Ето ти го. Вземи го и го подпиши.
Отидох да взема нов буркан, вместо пинсета извадих шпатула и започнах да почиствам обитателите на подземията от стената.
Те падаха директно в шпатулата, а от нея – в контейнера. В същото време някой от тях винаги смачквах, така че скоро около нишата се образува силна и много неприятна кехлибарена миризма.
И отначало си помислих, че видението е заради това! Че именно миризмата, проникнала в дихателните ми пътища и изобщо в тялото ми, ми е причинила такава странна халюцинация!
Но после си спомних, че носех пръстен с артефакт, така че отравянето беше невъзможно. Така че онзи бронзов кръг там, намерен под парче мазилка, което се беше изтъркало в процеса на използване на шпатулата, не е видение. Той наистина е там.
След като се замислих, отново откъртих мазилката – за щастие шпатулата беше заострена.
Второто парче се отлепи още по-лесно, разкривайки нов фрагмент от кръг, подобен на печат.
Металът, вграден в камъните, изглеждаше странно и аз извиках на момчетата:
– МикВой, Лим, елате тук. Тук има нещо интересно.
Пет минути по-късно по десния участък от стената вече нямаше нито мазилка, нито буболечки. Сега стояхме и се взирахме невярващо в бронзовия кръг, голям колкото малка чиния.
– Какво мислите, че е това? – Най-сетне наруши мълчанието Психо.
– Знак, оставен от строителите? – Предположи Джим.
Психото сви рамене, докосна кръга с пръст, после натисна и външният пръстен на „печата“ изведнъж се завъртя.
– Е – казах напрегнато аз.
Притиснахме се до стената. МикВой извади илюминатора си, добавяйки светлина, която позволи да се види, че „печатът“ се състои от няколко концентрични кръга.
Психото премести първия от тях. След това завъртя втория и третия, а МикВой попита:
– Виж, какви са тези дупки на централния?
Експериментирайки разбрахме, че вдлъбнатините са за пръсти. Пръстите лежат идеално, ако разтвориш дланта.
Знакът не беше лесен и на Джим му хрумна логична мисъл:
– Може би не трябва да го правим?
Психо кимна колебливо, но аз бях привлечена като с магнит.
– Чакайте – казах тихо и започнах да въртя бронзовите кръгове.
Много скоро това, което първоначално изглеждаше като хаос от линии, гравирани в метала, се превърна в някакъв подреден модел. Когато този пъзел беше завършен, поставих пръстите си във вдлъбнатините и…
– Маргарет, сигурна ли си? – Психото също се напрегна.
От друга страна, МикВой беше на страната на смелите:
– Хайде – измърмори той. – Това е интересно!
– Ами ако сринем Академията? – Съмнението в гласа на Психото изведнъж бе заменено от… очакване.
– Не бъди смешен – каза МикВой. – Кой би оставил под главната сграда нещо, което може да я разруши? Не, това е нещо друго.
Психото каза нещо, но аз не го чух, бях прекалено привлечен от шарката върху бронза. С усилие завъртях централния кръг първо в едната, после в другата посока.
Миг и кръгът плавно се впи в стената, а самата стена започна да се отдалечава, разкривайки тъмен проход.
Тук се опомнихме – отдалечихме се от неразбираемото и вероятно опасното. Широчината на стените на мястото на прохода беше два метра, а напред зееше мрак.
Но много скоро мракът се разсея. Светлините една по една започнаха да светват и ние видяхме малка, идеално кръгла зала. Тя беше празна.
Няколко минути мълчахме и тогава Психото предложи:
– Да разгледаме ли?
Беше мой ред да се усъмня!
– Какво ще кажете да не го правим? Защо да не извикаме някой от професорите?
– Марго, какви ги говориш? Какви преподаватели? – възкликна Психо развълнувано.
– Ако професорите разберат, че сме отворили тайната ключалка, преди да съобщим за находката, ще ни бият с камшик – каза Джим.
Има логика.
Можех да се аргументирам. Или по-скоро исках да възразя, но не го направих! Психото и Зубъра се втурнаха напред с решителността на локомотив, а аз… Е, трябваше да се присъединя към тях.
Отново се озовах на опашката на шествието, но не за дълго. Влязохме в залата, която дори при втори, по-внимателен оглед беше напълно празна.
– За какво беше това? – Попита разочаровано МикВой.
– Може би това е междинна зала и по-нататък има някакъв проход? – Храфс звучеше все едно искаше приключение.
Оглеждайки се, той пристъпи към единственото нещо, което се различаваше от стените – лампите. Те явно бяха по-стари от тези навън, но също приличаха на факли. Представляваха метални конуси на стойки, над които трептяха магически светлини.
Психото дръпна първата „факла“, втората… А третата се завъртя на сто и осемдесет градуса, когато се опита да я дръпне. И го направи с подозрителна лекота.
– Аха – каза Психото. – Ето го и лостът.
Нямах време да мисля за дърпане на съмнителни лостове, но действителността потвърди тази мисъл. Стената, която беше отворила вратата към това място, бързо се върна на мястото си. Точно по този начин.
– Мм-хм – каза МикВой.
– Рано е за паника – каза Храфс. – Тя ще се отвори, когато го завъртим.
С тези думи той обърна осветителното тяло, като го върна в първоначалното му положение. Само че вместо първата стена, другата се премести настрани.
Отначало не го осъзнахме. Въздъхнахме заедно, готови да се озовем в паралелен на първоначалния коридор, а след това да се лутаме из подземието в търсене на изход, но…
– Сега е моментът да се паникьосаме – прошепна Психо, като пребледня.
Отворената врата не беше изход. Нямаше никакви светлини, никакви охлюви и стоножки, нищо!
Нищо от нещата, за които сега копнеехме. Но имаше нещо друго, нещо огромно и полупрозрачно. Явно беше спяло преди нашето пристигане, но сега…
За начало от мрачния мрак изпълзя едно дълго пипало, дебело колкото ръката ми. След това второ. А след това се появи дълъг израстък с топка в края.
Топката ми напомняше на око. То се завъртя, надничайки в стаята, и почти веднага броят на пипалата нарасна до няколко десетки.
– Психо – обади се МикВой с хриплив шепот. – Завърти лоста.
Храфс, който беше леко замаян, се събуди. Той отново се хвана за лампата, но усилието не помогна. Лампата не помръдваше! Сякаш се беше заклещила. Тогава порталният човек увисна на желязната основа, опитвайки се да задейства лоста, и…
В стаята се разнесе трясък! Бам! Осветителното тяло беше просто изтръгнато.
Беше с едно магическо кълбо по-малко и забележимо по-тъмно.
Всички се разбягахме. А съществото продължаваше да оживява… От отвора израсна цяло полупрозрачно цвете, нещо като хищна подводна актиния. В центъра му имаше камшичета с очи, наоколо – безброй пипала, а някъде вероятно и уста.
Отначало се уплаших, но почти веднага въздъхнах. Не знам много за този свят, така че какво, ако това същество не е опасно? Може би то просто реагира на светлината?
Исках да попитам момчетата, но тогава от една пукнатина изскочи плъх. Виждайки какво става, опашатият онемя и се опита да се отскубне назад, но не навреме.
Едно от пипалата рязко се протегна, заостри се и въпреки привидната си мекота лесно прониза малкото тяло.
След това наблюдавахме нещо много неприятно – пипалото засмука гризача! То се устреми към центъра на съществото като тръба.
Стана нервно. Някой преглътна шумно и аз прошепнах:
– Психо, ще ни телепортираш ли оттук?
– Не – отговорът беше като убийство! – Телепортацията винаги е трудна на територията на Академията, а сега бяха подсилили защитата. Освен това има някаква допълнителна блокада. В момента изобщо не усещам силата си.
Ами…
– Ти не можеш да се телепортираш, а Гриша? Смяташ ли, че Пазителят ще успее да премине, за да ни помогне?
Храфс затвори очи, замисли се и отново уби:
– Не, Маргарет. Не е вероятно. Блокадата е твърде силна. Никога не съм виждал подобна.
Супер! – Това съм аз мислено.
– Ооо! – Това е МикВой на глас.
– Какво трябва да направим тогава? – Попитах уплашено.
– Не знам. Предполагам, че ще се бием – каза Психото, като преглъщаше нервно.
Кимнах, грабнах рубина от деколтето си и го стиснах здраво в юмрука си. Изпаднах в състояние, граничещо с медитация, но не посмях да го ударя. В края на краищата обитателят на подземието все още не беше нападнал. Ами ако беше опасен само за плъховете?
Нямах време да мисля за това, тъй като мисълта ми беше прекъсната от нов писък.
МикВой. Едно от пипалата се „изстреля“ към него и одраска крака му. Кръвта бликна и веднага след това цялото същество започна да се клати много неприятно. Можеше да се направи филм на ужасите.
– Марго, какво чакаш? – Възкликна Храфс. – Удари го!
Това е, аз го направих. Засмях се на идеята за борба на пипало срещу пипало.
Но червените магически камшици се удариха в полупрозрачната маса и нищо не се случи. Пясъкът опръска стените, а камъните се набраздиха, но на чудовището не му пукаше.
Ударих отново, със същия успех.
Тогава отскочих, влязох в максимална концентрация и алените ми аркани… преминаха през „актинията“ като лъчи на лазерна показалка през желе. Тоест със същия нулев ефект.
Точно тогава стана наистина страшно:
– То е имунизирано.
Имунитет срещу магии? Чувала съм за това. Среща се при някои хора, животни и дори растения. Но ключовата дума е „частично“! Частично, не напълно.
Психо си помисли същото и измисли нова и неприятна теория:
– Това не е просто чудовище. Вероятно е нечий домашен любимец. Подобен имунитет не се развива от само себе си, очевидно е бил отглеждан с години.
– Ааа! – Изпищя МикВой, когато пипалото отново се втурна към него.
Трябваше да се направи нещо, и то сега.
Стиснах зъби и казах:
– Ако магията не може да го убие, ще трябва да се бием така.