Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 2 – Част 25

Глава 24

Да го кажа беше лесно. Много лесно. Но как да го направя?
Психото имаше добро чувство за ориентация. Вярно е, че за това трябваше да направи опасна маневра. В продължение на няколко дълги секунди човекът се приближи до чудовището – вдигна от пода счупената факла, после се извъртя и удари с това желязо едно от пипалата.
Получи се. Чудовището се размърда и от прободения крайник бликна полупрозрачен сок.
В този момент МикВой проклинаше и подскачаше, държейки с две ръце ранения крак. Фактът, че пипалото лесно преряза дебелия кожен ботуш, беше много стресиращо.
Но докато наблюдавах нападението на Психо, си спомних за собствената си престилка и за наточената шпатула в джоба си. Използвах я, за да нанеса удар, хвърляйки се срещу трите израстъка, които отново се насочваха към МикВой.
Изглежда, че Зубъра вече беше разпознат като плячка. Миризмата на кръвта му наистина възбуждаше полупрозрачния враг.
Един удар с върха на шпатулата, втори и… да, сокът отново бликна. Не беше толкова миризлив като охлювите, но все пак беше неприятен.
Съществото изпищя по-силно и двамата с Психото се изправихме, а Джим се облегна на ранения си крак и намери собственото си оръжие – дългата пинсета.
– Той поне не е имунизиран срещу физически поражения – каза Психото.
Не трябваше да го прави. Чудовището или чу, или реши да отмъсти за повреденото си пипало и цял куп опасни израстъци се втурнаха към него.
– Внимавай! – Избухнах аз.
Желязото направи дъга, като не го отряза, но все пак повреди един от новите крайници, който вече беше насочен към мен. Джим също се събуди и протегна пинсетата си като рапира, което изглеждаше смешно, но не ми се искаше да се смея.
В един момент чудовището удари по-свирепо от преди! Аз заковах едно пипало към пода с шпатулата си, Психото размаха желязото като бухалка, а Джим бодеше с пинсетата, опитвайки се да уцели нещо.
Идеята, че няма да успеем да победим актинията по този начин, беше очевидна, но тя дойде след около пет минути на тази неловка борба. На хищника му беше дошло до гуша от нашето намушкване и нанесе сериозен удар.
Нападение, още едно, МикВой изпусна пинсетата си и бузата на Психото се разцепи. Човекът от портала изрева от болка и веднага бе отхвърлен назад към стената.
Докато Психо летеше, непознатото същество се хвърли напред и оплете МикВой от коленете до врата му. Аз изкрещях, но Психото изръмжа и започна да размахва счупената си факла три пъти по-бързо.
Но щетите, нанесени на чудовището, бяха минимални. Минимална!
– Лим, дръж се! – Извиках.
И тогава бях отхвърлена назад. Ударът с камъните беше толкова силен, че ме удари вихрушка от алени искри.
Шпатулата изпадна от ръцете ми и, което беше най-неприятно, моментално беше изтръгната от полупрозрачно кълбо от пипала.
Чудовището се опита да ме оплете, но защитните механизми се задействаха. Артефактите се активираха. Между мен и актинията се появи блестяща, непробиваема стена.
– Психо! Дръж се! – Повторих безсмислено.
Порталецът също беше застигнат. Хищническите ремъци отмъстително обвиха човека в толкова плътен пашкул, че Храфс започна да посинява и да кашля.
Ситуацията е дива. Безизходица! Бяхме повредили много израстъци, всичко около нас беше покрито с лепкавата кръв на чудовището, но врагът беше несравнимо по-силен.
Спомних си за онзи плъх и с ужас осъзнах, че нещо подобно е на път да се случи и с моите приятели. Малко вероятно беше те да бъдат засмукани цели, а на парчета.
Аз бях единствената, която беше в безопасност. Артефактите се затоплиха, подсказвайки, че са готови да задържат защитата си до победата. Хрумна ми, че дори да имаше някакво блокиране, а то вероятно засягаше дори маяците, рано или късно щяха да ме пропуснат. Щяха да забележат, че съм изчезнала, щяха да започнат да ме търсят и щяха да ме намерят.
Не се съмнявах, че Джордж ще се появи. Щеше да намери мазето и стената, която щеше да събори, ако не се движеше.
Те ще дойдат за мен! И аз ще ги дочакам, само че дотогава момчетата ще са изядени.
Те ще бъдат убити. Унищожени. И аз не мога да позволя това да се случи.
– Трябва ми оръжие! – Изкрещях отчаяно. – Истинско оръжие! Сега!
На какво се надявах? Не знам.
– Оръжия! Моля! – Нямах представа с кого говоря. Чудесата на този свят? Самата магия? Небесата?
– Моля! Трябва да помогна! – Цялото отчаяние в мен крещи. – Трябва ми оръжие! Моля!
И… да. Чудото наистина се случи.
Почувствах как по ръката ми се стичат искри и почти веднага усетих нещо тежко в ръката си.
Меч. Разпознах го с половин поглед – легендарният меч на Уейз. Този, който беше забит в камъка на един от столичните параклиси. И сега, въпреки всички блокажи, той беше тук.
Без да се замислям, се хвърлих към актинията.
Замахнах, но веднага се сблъсках с нова трудност – бариера, създадена от артефакти. Аз и мечът ми бяхме под купола, а чудовището и момчетата бяха отвън.
– Изключете защитата! – Изкрещях толкова силно, колкото и едно Величество.
Магическото трептене се разтресе.
– Премахнете всички защити! – Заповядах още по-яростно.
Вложих толкова много емоции в този вик, че чудовището спря да души МикВой и Храфс и се заслуша. Но най-важното беше, че артефактите ме чуха. Усетих много ясно съпротивата им и заплаших психически:
„Ще ви сваля!“
Това е всичко. Куполът изчезна, а аз… се втурнах не към пипалата, а към самия труп. В центъра на трупа, ако може да се нарече така. В тези секунди през главата ми премина ураган от вероятно разумни, но закъснели мисли.
Помислих си за Учения, която живее тук, в тази сграда. Очевидно съществото не ме наблюдаваше денонощно, но ние общувахме. Можех да се опитам да я призова.
Да ѝ се обадя и да разбера повече за чудовището. В края на краищата знанието е сила. Теоретично Зора би могла да предложи по-добра стратегия или пък да ми помогне да намеря механизма към заключената каменна врата.
Бих могла да използвам и амулета, даден ми от кралицата-майка – може би ще проработи? Или пък маяка с йероглиф, който Джордж беше поставил.
В края на краищата има някакъв шанс местното заключване на маяците да не проработи. Нещо повече, какво ще стане, ако татуировката може да поддържа някаква връзка с краля?
Имаше много варианти, но в паниката си не се бях сетила за нито един от тях. А сега беше твърде късно. Тук и сега просто тичах, като възнамерявах да открия истинската уязвимост на чудовището.
Беше безразсъдно! Но никой не можеше да ме спре.

ДЖОРДЖ

Оправих яката на ризата си, облякох тъмната си бродирана с диаманти камизолка и се погледнах в огледалото. Внимателно се огледах, после се обърнах и попитах слугата:
– Как е?
– Перфектно, ваше величество – отвърна той.
Слугата беше видимо изненадан – това беше първият и единствен път, в който исках мнението му. Но точно сега бях малко нервен и наистина исках да получа външно мнение.
Кимване. Нов поглед в огледалото и разбрах, че е време да приключа с подбора. Вече бях прегледала почти целия си гардероб.
– Добре – обърнах се отново към слугата. – Върви.
Той се поклони и излезе от спалнята, но аз останах. Поех си дълбоко дъх, прочистих гърлото си и казах на отражението си:
– Почитаема лейди Филиния, за мен е удоволствие да се видя с вас. Благодаря ви, че ме приехте тази сутрин.
Не, твърде неестествено и претенциозно.
И твърде сериозно.
Но като се има предвид, че утрешната среща щеше да започне с неприятна новина, това беше точното количество сериозност.
Затворих очи. Утре щеше да ми се наложи да кажа на Филиния истинската причина за смъртта на сина ѝ. Надявам се, че дамата ще приеме новината спокойно, все пак бяха минали много години. Аз на свой ред ще направя всичко възможно да разбера кой е поръчал убийството. Маркизът на Сонтор ще бъде отмъстен.
Що се отнася до втората и основна причина за тази среща…
– Лейди Филиния, сигурен съм, че следващите ми думи няма да са изненада за вас. Дойдох да ви помоля за ръката на лейди Маргарет.
Тогава се поколебах и смръщих нос. Не, не така.
Отдръпнах се от огледалото, осъзнавайки, че отново правя нещо, което не би трябвало да правя. Не бях репетирал реч от времето, когато бях тийнейджър! Винаги съм можел да говоря така, както ми е необходимо, а сега…
– Лейди Филиния, искам да свържа живота си с вашата внучка. – Нов опит за формулировка. – Знам, че бракът на краля е преди всичко политически съюз.
Стоп. За какво, по дяволите, говоря отново?
Направих нервна обиколка из спалнята и отново се приближих до инструмента за мъчение в златна рамка. Възнамерявам да се оженя за Маргарет. Това е очевидно. И като цяло знам какво да кажа, но някак си не мога.
– Лейди Филиния, трудно ми е да говоря за това. През цялото време, откакто се запознах с Марго, се самозаблуждавах. От самото начало знаех, че едно толкова талантливо, ярко и щедро момиче не може да бъде обикновена любимка или сянка. Маргарет заслужава само едно нещо – да бъде моя кралица. Ето защо аз…
Какво става с мен днес! Що за глупости!
Този път вместо обиколка из спалнята избрах виното.
Една глътка, после още една, но способността ми да артикулирам не се върна. Дори и сега, далеч, извън стените на Академията, Маргарет успя да замъгли мозъка ми.
Не стига, че се бях разминал с планина от дрехи! Не стига че стоя пред огледалото и се упражнявам като някакъв глупак! А мускулите ми се свиват от напрежение! Изнервен съм, сякаш ми предстои да скоча от най-високата скала в Бездната.
– Както и да е, лейди Сонтор! – Това не са думи, а ръмжене. – Възнамерявам да се оженя за Маргарет и никакви откази няма да бъдат приети! Това е договорът за намерение. В него са написани датите на обявяването на годежа, мястото на церемонията и всичко останало. Бихте ли го подписали, моля?
Ооо, това е страховито. Това не е точно нещо, от което Филиния би била щастлива.
Но гневът на херцогинята е нищо в сравнение с реакцията на майка ми, когато дори не ѝ намекнах за плановете си за утре.
Не ти казах, защото не исках.
Въпросът засяга само мен и Филиния Сонтор, като единствена и най-възрастна роднина.
Дамата и аз трябва да стигнем до споразумение. Не може да има друг начин!
Отпих още една глътка вино и се приближих до прозореца. Загледах се в покрития с мрак дворцов парк и изведнъж се замислих – ами ако причината за нервността ми не е утрешният разговор?
Ами ако това не са нерви, а интуиция?
Интуитивно усещане, което подсказва за неприятности с една млада жена, която е изключително важна за мен?
Ами ако Маргарет отново е в някаква опасност? Разбира се, сега тя беше в Академията, а защитата там беше отлична, куполът беше вдигнат максимално, но…
– Достатъчно – прекъснах се аз.
Очевидно е, че това е параноя. Опитвам се да намеря повод да отида в Академията и да се видя с Марго. Разделихме се тази сутрин, но тя ми липсваше, и…
– Добре! Това е достатъчно! – Излаях отново.
Наистина ми липсва. Наистина. Не мога да я забравя.
Безполезно е да лъжа себе си, затова признавам, че съм в по-голяма беда, отколкото си мислех. Да, Маргарет има уникална магическа дарба и зад гърба си има най-богатите земи в херцогство Сонтор, но истинската причина за решението ми е друга.
Нейната зестра е само правдоподобно извинение. Логично извинение, за да не изглеждам като пълен глупак в очите на поданиците си.
Но не това е причината да се оженя.
Женя се, защото обичам Маргарет.
Просто я обичам.

МАРГАРЕТ

Никога не съм била особено кръвожадна, но това е нормално. По-интересно е, че аз не съм имала умения за фехтовка, но ги открих.
И ако първото може да бъде приписано на собствения ми характер, то второто определено беше подпомогнато. Всички сечащи удари и прецизни изблици бяха направени от самия меч. Докато скачах към плетеницата от пипала, артефактът на Уейз светеше синкаво, контролирайки ръката ми, вместо обратното.
Всичко, което трябваше да направя, беше да продължа, да не се отказвам. Да се движа напред. Да не се страхувам и да не губя решителността си. А решителността беше по-важна от всичко останало.
Никой не ми обясни, но знаех със сигурност, че ако се усъмня, магията, която ми помагаше, ще се разсее. Затова си забраних дори да мисля за отстъпление! Да, това е опасно. Да, всички пипала отдавна се бяха превърнали в остри еластични харпуни и упорито се опитваха да пронижат тялото ми. Но все пак нямаше как да се върна назад.
Видях как осветеното острие трепна, докато разкъсваше трупа на чудовището. Усетих как парченца слузеста, полупрозрачна кръв политат в лицето ми, от което ми стана лошо.
Буболечките бяха по-добри! И стоножките! И охлювите! Защо изобщо отидох в тази ниша?!
Но това е само една история. Няма значение.
Няма значение. Всичко, което има значение, е да унищожа чудовището и да спася приятелите си.
Не знам колко време е отнело това, но към края ръцете ми вече трепереха. Когато видях алената сърцевина на стегнатата, подобна на желе маса, просто исках да рухна и да замръзна.
Но аз не паднах. Оставих меча да се прицели и нанесох последен, смъртоносен удар в това, което вероятно беше сърцето му.
Или мозъка.
Или може би дори в стомаха, защото там се намираше изяденият плъх.
След този удар актинията изпадна в агония. Бях отхвърлена няколко метра назад, но упорито се насилих да се изправя.
През това време момчетата вече бяха освободени, а пипалата, които ги държаха, се бяха превърнали в две грозно изглеждащи филизи, но те бяха тежко ранени. Зубрачът беше на четири крака и се бореше шумно с повръщането, а Психото тежко лежеше до стената и се учеше да диша отново.
Последното нещо, което чухме, беше ултразвуков писък. „Актинията“ изпищя толкова силно, че един камък падна от свода.
Но след това това беше всичко. Пълна тишина и един напълно неподвижен, частично разчленен труп. Гледайки го, не можах да се сдържа и притиснах меча на Уейз към гърдите си.
Нямаше никакъв отговор. Никакво допълнително усещане и никакви надписи във въздуха от меча. Все пак го очаквах. Помислих си нещо от рода на: „Казах ти да бъдеш по-умна, а не да ходиш там, където можеш да бъдеш смляна на кайма“.
Или нещо от рода на: „Казах ти да бъдеш нахална, а не това!“.
Мечът замълча, а аз също направих пауза. После прошепнах на древния артефакт:
– Благодаря ти. Много ти благодаря. Ти ни спаси.
Острието проблесна с някаква магия и стана съвсем обикновено. Просто къса стоманена ивица с оттичаща се кръв. Богато украсен калъф, топла дръжка, някъде под обвивката на която сигурно се намираше парче от Великото дърво. Тежко стоманено острие и това е всичко.
– Марго, ти… – хрипливо започна Лим. – Ти…
Той не можа да довърши, но не беше трудно да се разбере мисълта му:
– Пълна глупачка, която ви излага на допълнителна опасност? – Да, точно така. – Ако не бях отишла в онази ниша, ако не бях натиснала печата, нищо от това нямаше да се случи.
Казах, а после издишах и добавих нещо, което дори не исках да призная пред себе си:
– Съжалявам. Сякаш нещо ме дърпаше. За миг ми се стори, че зад този глупав печат се крие нещо много, много важно.
– Хайде – чух кикот в гласа на вече не умиращия, но все още неподвижен Психо. – Ние самите нямахме търпение да дойдем тук. Ти се опита да ни разубедиш в последния момент.
Да. Всички се разубедихме един друг. Един по един. Но без резултат!
– Може би имаме някаква генетична склонност към проблеми. – Предположих.
Наистина исках да знам защо отново се забъркахме в неприятности. Исках обяснение. Някакво разбиране и модел, по който да избегнем това да се повтори.
– При вас може и да е така – просъска МикВой от другия ъгъл. – Но аз със сигурност не знам. В моята генетика няма нищо нередно.
Психото се засмя гръмко.
За миг смехът му се превърна в истеричен смях и аз също се усмихнах. И коментирах, неспособна да издържа:
– Да, Джим. Всички са татари, с изключение на мен!
Приятелите ми не разбраха. МикВой дори зададе уточняващ въпрос, но аз го отклоних с махване на ръка.
Веднага попитах Психото:
– Магията ти не е ли подействала? – Защо? Ами ако се беше справила? Ами ако със смъртта на чудовището блокажът беше премахнат?
Но порталният човек поклати отрицателно глава, след което погледна към тъмната пролука, част от която беше блокирана от останалата част от полупрозрачния труп. „Актинията“ е била толкова голяма, че дори не е излязла напълно. Част от нея остана вътре.
Изведнъж се появи едно наистина неочаквано, в такава ситуация, предложение от страна на МикВой:
– Да видим какво има вътре?
Възкликнах категорично:
– Не!
– Да! – Едновременно заяви Психо.
Стон. Мой. Страдалчески и самотен!
Направих няколко крачки назад и се свлякох на пода. Но полумъртвите ми спътници оживяха. Все още им беше трудно да ходят, затова пропълзяха до вратата.
Поглеждайки към тях, аз отново изстенах, а Джим каза:
– Марго, спри да стенеш. Знаеш ли, имам предчувствие.
Аз не го разбирам, но Психо…
– Мислиш ли си това, което си мисля аз?
Джимт се ухили.
– Добре. Какво се случва? – Не можех да издържам повече.
– Нищо особено, бейби – каза развълнувано човекът на портала. – Просто подозирам, че сме намерили легендарно съкровище.

Назад към част 24                                                           Напред към част 26