Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 1 – Част 5

Глава 4

Първото, второто и третото ми впечатление бяха – страхотно!
Вървейки през малкия парк, се усмихнах ентусиазирано и извъртах глава.
Мислите ми бяха: исках да уча на едно необикновено място? Мечтите се сбъдват. Вземи го и го подпиши, Маргарет!
Чувствах се като принцеса от приказките. Вдишах аромата на късните летни цветя, зарадвах се на топлите слънчеви лъчи и уверено се приближих до широкото стълбище на главния вход.
Когато изкачих стъпалата и влязох в приветливите врати, се огледах. После се обърнах към приятно изглеждащия млад мъж, който махна с ръка, за да ми покаже пътя.
Аз продължих по пътя си. През огромната зала, покрай сложната скулптура, заобиколена от пейки, и нататък към следващото стълбище.
Противно на факта, че учебната година все още не беше започнала, там имаше много ученици. Повечето от тях носеха мантии върху обикновените си дрехи и аз можех да оценя стила им.
След това отново имаше стълби – кабинетът се намираше на първия етаж, както беше обяснил човекът.
В един момент се разсеях от схватка, която се водеше долу, един ученик хвърляше огнена топка, а другият я хващаше.
Взирах се и вървях и накрая се блъснах в нещо внезапно и твърдо. Като по чудо не изпуснах папката, но започнах да падам. За щастие, новата наследница на семейство Сонтор беше спасена.
Мъжът, в когото се бея блъснала, ме беше хванал, държеше ме около кръста и се вайкаше:
– Лейди.
Изведнъж ми стана горещо. За първи път чувах гласа, но вече знаех на кого принадлежи. Погледнах нагоре, в лицето на мъжа, и почти изстенах – същият недоволен мъж от видението ми! Мощен, властен, с къса коса с цвят на мед и тъмни очи. По ирония на съдбата той носеше същата бродирана със злато риза.
– О. – избухна в гърдите ми.
Инстинктивно се отдръпнах и това беше грешка. Стълбище! Стъпала! Но мъжът беше умен. Не ме пусна, спасявайки ме от второ падане, и се намръщи:
– Какво си мислите, че правите, госпожо? Решили сте да се убиете ли?
Вероятно е шега. Но комик от този тип не ставаше.
Сърцето ми биеше като пневматичен чук от стреса, на който бях подложена, и се опитах да изгладя смущението:
– Съжалявам. Съжалявам и ви благодаря. – Или напразно се извинявах? Или пък той също не гледаше къде отива?
Издишах и се хванах за парапета.
След като се увери, че дамата е в безопасност, раздразненият мъж развърза ръцете си, но не тръгна никъде. Продължи да стои там, загледан в мен.
Усетих странно изтръпване в страната и рамото си и в същото време изтръпнах от недружелюбния поглед.
– Коя си ти. – Попита ме рязко мъжът.
Звучеше така, сякаш трябваше да му кажа всичко на мига. Трябваше да му кажа всичко, включително и цвета на бельото си.
Потиснах неволното желание да се протегна и да изповядам греховете си. Поех си дълбоко дъх, разтеглих устни в учтива усмивка и казах нещо друго:
– Благодаря ти, че ме спаси.
На мъжа не му хареса отговорът. Той присви очи точно както във видението и каза с някакъв обвинителен тон:
– Напомняте ми за някого.
Не продължих разговора. Радвам се, че документите не са разпилени и не ми се налага да пълзя по стълбите като глупачка, натъкнах се или на спасител, или на агресор, и след като благодарих още веднъж, продължих пътя си.
През ума ми премина нервна мисъл – ами ако това беше ректорът? Ами ако неудобната случка се обърне срещу мен? Глупости. Той не можеше да бъде ректорът. Високопоставените служители не се държаха по този начин!
Стигнах до канцеларията, но… по-добре да не го бях правила. Нищо не мина по план! Когато чуха благородническото ми име и разбраха за желанието ми да уча в столичната академия, никой не се размърда.
Нито пък се втурнаха да приемат документите ми. Отнесоха се към мен с любопитство и леко хладнокръвие. Служителите в канцеларията, състоящи се от две дами на средна възраст и един млад мъж, кимнаха и след това една от дамите каза:
– От тази година всички документи се събират от комисията по приема.
– Но аз… – казах объркано. Бях се настроила върху факта, че Сонтор са равни на равните, елитна каста, а тук…
– Бюрото за прием на студенти е долу и вдясно – каза мъжът, предугаждайки въпроса.
Той погледна към стенния часовник и добави:
– Побързайте, дамо. Затварят след десет минути.
Докато тичах от офиса, тихо проклех човека, който ме беше изпратил на втория етаж на не толкова малката сграда. Все пак… аз го попитах за местоположението на офиса, а не за комисията.
И най-важното, от тази година! Не можеше ли да ми улеснят живота и да въведат промяната от следващата година?
Въпреки неприятностите обаче не бързах да призная лошия си късмет. Не се възмущавах и от съдбата, докато не намерих подходящия офис.
Онзи нервен, недоволен човек! Беше тук, надвесен над бюрото, на което седяха трима възрастни учители в роби, когато пристигнах.
Човекът им говореше нещо, а те го слушаха толкова съсредоточено, че не се разсейваха от нито един от кандидатите. Когато чакането се проточи, трябваше да се изкашлям и да се извиня, за да ме забележат.
Но и тук – той беше този, който пръв ми обърна внимание!
Ректор със сигурност – изръмжах мислено аз. И като се има предвид видението, което имах, той щеше да бъде „безкрайно доволен“ от присъствието ми в неговата институция.
Следващата мисъл беше от онези, които идват твърде късно. В края на краищата днес не беше единственият ден за кандидатстване, а само първият ден. Тоест можеше да не бързаш и да дойдеш утре, а не да се сблъскаш с…
– Та-а-ка – каза мъжът със странна интонация.
Инстинктивно се стреснах. Кимнах учтиво на мъжа – все пак не се карахме. След това се обърнах към учителите:
– Може ли да подам документите си?
И тримата се взираха с интерес и аз забързах към тях, без да чакам разрешение. Държах папката като отровна гад в протегнатата си ръка.
Когато най-близкият до мен старец в роба взе документите, аз скришом издишах и уточних:
– Може ли да си тръгвам?
– Изчакайте – промърмори професорът, докато отваряше папката.
Тук се изплъзна от езика ми:
– Няма да се явявам на никакви изпити. Аз… – и се спрях.
Погледът в очите на стареца беше твърде изразителен. Очите му се закръглиха толкова много, че ми се прииска да се отдръпна.
– Сонтор? – изрече той с изумление. – Вие сте лейди Сонтор?
Сега всички се взираха в мен. Мъжът на стълбата ме гледаше с поглед, от който ме побиха тръпки. Той се намръщи за няколко безкрайни секунди, след което прозвуча заповед:
– Отново. Представи се, момиче.
Това беше заповед. Предполагам, че можех да я отмина, тъй като Сонтор са достатъчно благородни, не е нужно да се отчитаме пред никого. Но ми стана толкова неудобно, че забравих за реверанса, който е обичаен в този свят. Приклекнах, както можах, дори послушно склоних глава. А когато се изправих, казах…
– Казвам се лейди Маргарет Сонтор и съм внучка на Нейно Височество лейди Филиния. – Исках да добавя още за наследницата, но си прехапах езика.
Старецът, който държеше документите ми, се изкашля, а тъмноокият непознат отново примижа. Той дори не изглеждаше подозрителен, а обвинителен.
Погледна ме бавно, преценяващо от главата до петите. Направих половин крачка назад и… да, рискувах:
– Господа, нещо не е наред ли? Аз ли казах нещо нередно? – Обръщах се към типа, защото той явно командваше тук.
Нямах време да се оплаквам от факта, че все пак съм се сблъскала с ректора. Реалността беше далеч по-лоша.
– Ваше величество – възкликна възрастна жена, влетяла в аудиторията, разтърсвайки купчина документи. – Тук са атестационните листове, които трябва да се подпишат…
– Чакайте. – прекъсна я властно… Джордж.
О-о-о… – мислено изстенах и мислено се плъзнах по стената. Джордж. Какъв шок. Отново въздъхнах, спомняйки си златната монета и релефния профил, което не помогна за разпознаването му.
Бях видяла краля. А той, негодникът, не беше същият.
– Вървете си – негово величество махна небрежно с ръка и след миг колебание дамата изчезна.
Чух едно строго:
– Филиния Сонтор няма внуци.
И какво мога да кажа на това?
Всъщност тя няма, но има правен документ, на който мога да се позова и това дори няма да е лъжа.
Бих могла да кажа например: вие просто не сте били информиран, ваше величество. Но чувството ми за самосъхранение ми повеляваше да замълча.
Вдишах, изправих се и се опитах да се престоря на неутрално усмихната. Но усмивката не се получи – в момента се чувствах прекалено уплашена.
Ами ако Джордж, който вече подписваше документите за разпределението на земите на фамилията Сонтор, се ядоса и… не знам. Извика охраната? Изпепели?
Междувременно старият възпитател се зарови в документите, буквално зарови нос в тях. Нямаше никакво опровержение, а паузата ставаше все по-странна и по-странна.
Накрая Джордж излая, сякаш искаше да ме принуди да си призная:
– Вие сте наследница на фамилията Сонтор.
– Да – изрекох без колебание, въпреки страха, който ме беше обзел.
Кралят се намръщи. Огледа ме от глава до пети, а после заяви:
– Защо си мислиш, че няма изпити?
– Ние имаме тази привилегия – отвърнах почти спокойно.
Джордж се намръщи и поклати глава:
– Към Бездната на привилегиите. Никога не съм разбирал за какво са.
– Така виж… – изказа се неловко другият учител.
Но монархът не слушаше. Сякаш усетил несигурността на положението ми, той внезапно ме уведоми:
– Няма да има изпити, но ще има опростен тест и тест за първоначалното ниво на дарбата задължително.
Още един поглед към мен и аз… Аз на свой ред погледнах към учителите, за които изпитната работа също беше шок!
Искаше ми се да възкликна: може би нетрябва? Но…
– След три дни – изръмжа кралят. – След три дни, лейди Маргарет… Сонтор – каза той с тих глас. – Тук. – И вече не на мен, а на старите хора… – Останалите „привилегировани“ трябва да бъдат предупредени. Уверете се, че всички са предупредени.
– Ммм – промърмори някой и аз бях на ръба да припадна.
Мисля, че съм в беда. Какво да правя сега?
Излязох от академията в състояние на зомби с лопата. Вероятно изглеждах по същия начин – свити очи, зачервено лице, разтворена уста.
Вишик, който чакаше в каретата, беше нащрек, когато ме видя:
– Какво става, лейди Маргарет?
Зададох контра въпрос:
– Къде е Филиния?
Оказа се, че херцогинята ни е напуснала временно. Тя е заминала с друга карета по други дела.
Трябваше да се върна в имението в компанията на един адвокат и по пътя разказах всичко, което се беше случило.
Разговорът завърши с това, че Вишик закри лицето си с ръце и поклати глава. Но и без тази бурна реакция беше ясно, че нещата не са толкова добри. Може би ако бях говорила с краля на стълбите, нещата щяха да са по-лесни.
Дали обаче конфронтацията е била заради това, или не.
Вероятно не. Ако се замислите, в тази история са замесени пари, и то много.
Самият Джордж няма претенции към собствеността на Сонтори, но той е владетел и отговаря за благосъстоянието на народа.
Той е длъжен да се грижи за своите поданици и територии, които са останали без наследници. И кралят го е направил, доколкото е могъл.
Направил някои планове, имал някои уговорки, а след това и изненадата на една неотчетена внучка. Вероятно си отмъщава за това. А видението, за което не бях казала на никого, вероятно беше за същото.
Отворих уста да споделя халюцинацията си с Вишик, но после подкарахме към къщата и разговорът се прекъсна от само себе си. След още половин час осъзнах, че нещата са много по-зле. Конфликтът с краля нямаше да завърши само с провалени планове – бях в беда, и то не просто лоша, а катастрофална! АЗ… АЗ…
Изпаднах в яростна истерия!

ДЖОРДЖ

Сонтор.
Когато прозвуча фамилното име, най-сетне осъзнах на кого ми напомняше стройното чернокосо момиче. В Галерията за модерно изкуство има един невероятен портрет с приказен сюжет, за който според слуховете е позирала самата лейди Филиния. Това беше копие на тази млада рисувана красавица, която днес беше в ръцете ми.
– Сонтор – повторих на глас и поклатих глава.
Новината беше смущаваща и все още не бях сигурен как да се чувствам по отношение на нея.
Изчаках лейди Маргарет да направи странно крив реверанс за сбогом и да напусне залата, обърнах се към колегите си и се загледах втренчено.
В продължение на няколко дълги минути се чувствах като овен.
Появата на наследницата на най-богатото херцогство вече беше безсмислица, но начинът, по който момичето се държеше…
– Вижте, в домашното образование вече не се ли преподава етикет? – Изригнах.
Колегите мълчаха, но това не беше важно. Срещата на стълбите продължаваше да се връща в съзнанието ми. Фактът, че младата Сонтор не разпознаваше собствения си сюзерен, беше в известен смисъл обиден.
Сонтор нямат мой портрет? Или какво? Или какъв е смисълът?
– Ваше величество – обади се майстор Номан кашляйки. Председател на комисията по приема. – Относно изпитната работа… Щяхме да я направим задължителна чак от следващата година.
Номан беше прав, но аз го пренебрегнах. Една година по-рано, една година по-късно, каква е разликата.
– Това не е консенсусно решение, Ваше Величество – предпазливо заговори магистър Гримс.
Е, така е. Според правилника на Академията нямах право, но казаното си е казано.
Кралят не се отказва от думите си.
Обърнах се към Гримс и попитах дипломатично:
– Има ли някакъв проблем тук?
– Не е съгласувано – издъхна смутено старецът.
Е, да, леко съм навлязъл в учителската им власт. Но предполагам, че те ще ми простят. Грехът не е чак толкова голям, в края на краищата става дума за нищо.
– Аристокрацията може да се възмути – кимна Номан.
– Защо да са?
Маговете започнаха да говорят за процедури, традиции, древни укази и гаранции, дадени някога.
Разбира се, потомците на определени родове имат привилегии, но те могат да бъдат отменени с течение на времето, за да не се обиди историческата им гордост.
Аз се раздвоих. От една страна, правилно, но от друга…
– Това дори не е изпит, а тест. Трябва да си пълно дърво, за да не отговориш на въпросите. Човек би си помислил, че сред потомците ще има много идиоти?
Секунда, и въпросът за недоволството беше отстранен.
Сред потомците на благородническите семейства наистина нямаше такива идиоти.
Проверката беше просто формалност, първата стъпка към поставянето на всички „привилегировани“ на обща основа.
С речите си лейди Маргарет малко побутна планирания процес.
Виждате ли, тя е без изпит. Не, нека да е нервна! Нека повтори датите на великите битки и да си спомни основите на математиката и калиграфията. Може би следващия път ще поумнее и няма да пренебрегва въпросите на сюзерена си. Или изобщо.
Повдигнах рамене, сбогувах се с магьосниците и си тръгнах. Днешният ден щеше да е натоварен и с много работа. Среща с министри, среща с посланик от едно не особено приятно, но много важно кралство и вечеря с майка ми, която жадуваше за вниманието ми. Доклад за хода на разследването на вчерашния инцидент в трезора, задължителен сеанс по магическа медитация, четене на кореспонденция – как бих могъл да се справя с всичко това?
Потопен в тези планове, напуснах сградата на академията. Излязох през фоайето на учителите, качих се на един кон и потеглих към двореца.
Там получих още една зашеметяваща новина…
Влязох в банята, за да се освежа преди срещата си с министрите. Съблякох ризата си и застанах пред огледалото. Една от татуировките на гърдите ми липсваше. Беше изчезнала. Изчезнала, и това е.
– Къде? – Издишах на глас, като все още не вярвах, че не си въобразявам.
Обърнах се, опитвайки се да различа гърба си; може би плетеницата се беше преместила?
Това се случва понякога. Но кожата на гърба ми беше чиста. Прикрих очите си и изпратих телепатично повикване на Тонс, докато се събличах гол със същата цел. Да намеря липсващия защитен модел и да проверя състоянието и на другите татуировки.
По тялото ми нямаше обикновени рисунки; всяка от тях беше артефакт с уникална сила. Беше невъзможно да се загубят такива артефакти. А и нямаше как да ги откраднеш, което означава…
Е, не. Спонтанно самоактивиране, и то такова, каквото не усещах.
Невъзможно. Няма как да стане. Застанах гол пред огледалото, напрегнах се и се опитах да си спомня нещо, някаква странност изобщо. Единственото, което ми дойде наум, беше, че усетих бодване около рамото си, на мястото, където започваше татуировката, докато държах в ръцете си смаяната девойка Сонтор.
Макар че по-правилно би било да кажа „вероятно Сонтор“.
Докато не разберем откъде е дошла, не можем да приемем красивото лице за законна наследница.
Вдишах и с неудоволствие установих, че освен този зблъсак, днес нямаше друго усещане в тялото ми. А изтръпването – каква, по дяволите, е тази дезактивация?
Но може би това беше поредната неизправност?
Зачудих се.
Навлякох панталоните си, изчаках Тонс и след като споделих мъката си с него, отидох на срещата.
Както и да го гледах, имах лош ден.

Назад към част 4                                                                Напред към част 6

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!