Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 3 – Част 3

Глава 2

ДЖОРДЖ

– Дами, слушам ви – казах аз, обръщайки се към Филиния.
Тя направи изненадана физиономия, сякаш не разбираше нищо. Изобщо нямаше представа за какво да говорим.
Това е интересен ход. Но аз не се предадох – продължих да мълча, преструвайки се на бронзов паметник.
След минута херцогинята не можа да издържи повече:
– Простете ми, ваше величество. Но от какво точно се интересувате?
Интересуваше ме всичко, но реших да започна с главното:
– Лейди Филиния, приличам ли на идиот? – Усмивката ми беше широка, но не и злобна.
– Разбира се, че не. Не, естествено!
– Точно така, госпожо – изръмжах по-силно. – Аз не съм идиот. – Въздишка и аз продължих: – От самото начало твърдя, че лейди Маргарет не е чиста. Тя няма нищо общо нито със сина ви, нито със Сонтор. Лейди Маргарет е родена Уейз! Признайте си, тя потомка на сестра ви ли е?
Стиснах зъби, но старата интригантка не помръдна. Но Маргарет започна да трепери и да се оглежда наоколо, сякаш търсеше къде да избяга.
– Какво те кара да мислиш така? – Издиша Филиния. – Какво те кара да мислиш, че Марго е потомка на Албрина?
– От това! – Отвърнах аз.
Филиния стисна устни, а аз изказах елементите на предположението си:
– Маргарет се появи внезапно, като снежна топка. Едва след нейната поява, след толкова много години, ти изведнъж реши да отвориш гроба на сестра си. Искаш да кажеш, че тези събития не са свързани? Не вярвам в това! Сигурен съм, че Марго ви е дала информация, която ви е накарала да посетите криптата. Как би могло едно младо момиче да има някакви специални познания за лейди Албрина? Ако е израснала затворена в замъка Сонтор, не е възможно да знае нещо специално. Но тя знае! Следователно тя е пряко свързана с Албрина Уейз.
Това е всичко. Шах и мат. Лицето на Филисия се изпъна и нямаше какво да се каже за това.
Но някои дами са непоносими – лейди Сонтор е в тази категория. Тя се опита да възрази:
– Може би Маргарет е сънувала нещо? Пророчески.
– Да, разбира се. Защо Маргарет? Защо не ти?
Херцогинята се намръщи, признавайки поражението си.
След още една пауза се чу:
– Дори и да е така, има ли някакво значение? – Филиния беше сериозна и строга.
– Всъщност това променя няколко неща – казах аз. – Например поставя под въпрос правото ѝ да наследява.
Събеседницата ми не беше съгласна:
– Марго е единственият ми потомък. По закон имам право да предам херцогството на наследницата си по друга линия.
– Това е така, но една права линия би била по-добра. Много по-малко въпроси и внимание, включително и от недоброжелатели.
Филиния изхърка очаквателно, но после изражението ѝ се промени. Дамата имаше „сладко“ предчувствие, което побърза да сподели:
– Ваше величество, когато говорите за промени, имате предвид предложението, че…
– Не – прекъснах я рязко аз. – Това предложение определено все още е на масата.
Не можех да не погледна към Марго.
Любимата ми адептка не беше разбрала. Разбирам… Значи все още не и е казано за плановете ни.
– Ако е така, тогава… изобщо не виждам проблем – гласът на Филиния прозвуча предпазливо.
Мм-хмм. Не вижда.
Основният проблем лежеше на повърхността и това беше така:
– Ти ме мамеше! – Изревах заплашително аз. – Мен! Вашият крал!
Дамата пребледня. Марго последва примера на баба си, но за разлика от старата интригантка, тя изглеждаше истински смутена.
– Съжалявам – издиша Филиния. – Това беше неволна реакция.
Стиснах зъби.
Искаше ми се да поискам подробно обяснение, но не исках да говоря за това точно сега. Освен това се чудех каква ли нова теория биха измислили тези двете, ако им се отдаде възможност?
Така че им го дадох.
Погледна първо Филиния, после Марго и поръча:
– Добре. Към имението. И си дръжте носовете настрана от това. И двете!
Старата Сонтор не възрази. Извади от джоба си амулет и го активира толкова бързо, че едва имах време да отскоча от пътя, преди да ме телепортират.
Да, пуснах двете сами – без надзорници или охрана. Ако се окаже, че дамите са се телепортирали някъде другаде освен в имението, ще убия и двете. Ще ги убия и двете, ако не се подчинят на заповедта.
Предстоеше ми още един преход – към Департамента за вътрешно разузнаване. Първо, трябваше да предам доказателствата и да разпоредя тайно разследване, и второ, щях да присъствам на преосвидетелстването на специалистите, които бяха пропуснали Марго.
Началникът на разузнаването вече беше получил разрешение. Резултатите от първоначалната ресертификация на отзованите офицери също не бяха лоши. Като цяло всичко сочеше, че проблемът не е в специалистите, а в Маргарет. Нейната уникална способност да бъде там, където не би трябвало да бъде.
А после бяха и Уейз като свидетели на днешното събитие… Трябваше да говоря с тях и същевременно да им обясня, че не е позволено да се разпространява информация за магическата измама, поставена в саркофага вместо тялото.
Трябваше да започна именно с Уейз.

МАРГАРЕТ

Светкавицата на портала угасна и ние се озовахме в познатата ни всекидневна. Имението на Сонтор в столицата. Огледах се наоколо и когато стигнах до най-близкия стол, буквално се сринах в него.
Филиния, от друга страна, остана изправена.
Баба ми – а тя е моята баба! – Тя изглеждаше много спокойна. Изправена, събрана… Отначало се учудих на здравината на нервите ѝ, но после осъзнах, че херцогинята на Сонтор вече е преживяла този момент.
Имала е време да помисли, да сравни и да усети цялата палитра от противоречиви емоции. За да се справи с бурята, която се разразяваше в нея.
Но това ме порази. Дори краката ми вече треперят.
– Маргарет, искаш ли да пиеш чай? – Попита ласкаво херцогинята.
– Много моля – кимнах аз.
Дамата повика прислужницата. След това изпихме по една чаша и Филиния каза:
– Наистина искам да знам как е живяла сестра ми в един чужд свят.
Уф. Спомените са едновременно радостни и тежки, като се има предвид, че баба Албина я няма.
– Кога е умряла, Маргарет? – Попита Филиния.
Мисля, че вече и бях казала, но няма значение:
– Преди три години.
Дамата въздъхна шумно, а в ъгълчетата на очите ѝ се появиха сълзи. И изведнъж и на мен ми хрумна един въпрос:
– Филиния, на колко години си… Искам да кажа, на колко години сте?
Устните на Филиния потрепериха:
– Отново ли се върнахме на „вие“?
Смутих се – все пак това беше неловка ситуация. Бях поканена като служителка, а после се оказа, че съм истинска роднина. Като се има предвид предишната реакция на херцогинята, когато тя дори не беше обмисляла идеята за роднинство, все още не разбирах дали Филиния е доволна, или не.
Неловкост, мм-хмм.
Но тази неловкост скоро се разсея…
Отначало Филиния се разплака, а когато се приближих да я утеша, тя започна да ме прегръща и целува.
Аз също не можах да издържа. Накрая ние се разплакахме заедно, което изплаши слугите.
Когато се поуспокоихме малко и спряхме да бършем сълзи, лейди Сонтор каза:
– През пролетта навърших сто и петдесет години, Маргарет.
– Хм… Какво…а?
Не, спомних си въпроса, просто…
– Ти ме попита на колко години съм – обясни Филиния. – Аз съм на сто и петдесет. Албрина, ако беше жива, сега щеше да е на сто четиридесет и девет.
Не знам, но аз трябваше да седна отново, числото звучеше смайващо.
Знаех, разбира се, че маговете на този свят живеят по-дълго, но все още не бях задълбавала в темата. Нямаше време. А и самите местни жители, дори в часовете на Академията, не повдигаха въпроса за възрастта, за тях продължителността на живота беше в реда на нещата.
– Какво те изненада толкова много, Марго? – Не разбираше Филиния.
Въздъхнах и се върнах на стола си. Майка ми сега е на четиридесет и една години, а е родена осем години след като баба се е омъжила. Значи, ако Албрина сега е на сто четиридесет и девет, това означава… че майка ми се е родила, когато е била на сто и осем?
Шокът се задълбочи. Облегнах се назад на стола си и, опитвайки се да се примиря с невероятното, продължих да мисля.
Дали баба ми се е омъжила за дядо ми… на годишнината си, на сто години?
От гърлото ми се изтръгна нервен смях. Албина винаги беше изглеждала по-млада от годините си; едва през последните години се беше предала – беше започнала да остарява бързо.
Да, по-млада. Но не с толкова много!
– На колко години е била, когато е изчезнала? – Издишах.
– Двадесет и пет.
Отново изчисления. Никога не съм се оплаквала от математическите си умения, но сега те ми липсваха. Трябваше да поискам лист хартия и да запиша всички числа.
Изводът беше следният:
– Или в нашия свят времето тече по някакъв различен начин, или Албина, тоест Албрина, е прекарала сто двадесет и една години на Земята. И само седемдесет и пет години след преселението си се е омъжила.
Идеята, че баба ми може да е имала някакво друго семейство преди нас, отхвърлих – не, невъзможно е. Просто невъзможно, това е всичко.
Не можех да издържам повече – възкликнах:
– Омъжила се е на сто години!
Филиния поклати неразбиращо глава.
– Марго, съжалявам, но какво те изненадва?
Всичко ме изненада – от възрастта ѝ до времето, което беше минало между „удара“ на баба и сватбата.
Какво е правила тя през тези седемдесет и пет години? Дали просто е живяла? Някъде и по някакъв начин? Само че, като се има предвид с какъв исторически период съвпада…..
Разбира се, Сибир е далеч, но две световни войни и други трудности от онова време не са могли да не я засегнат.
А ежедневието? Липсата на електричество? Удобства? Други предимства на цивилизацията?
– Не, определено става дума за различния ход на времето – обобщих.
Филиния се замисли и възрази:
– Не мисля така. Не съм специалист по междусветовните преходи, но доколкото си спомням теорията, световете с различен ход на времето, ако съществуват, трябва да са много далеч. Толкова далеч, че е невъзможно да се стигне до тях. Преходите са възможни само между близки светове, които си приличат по основните физически параметри, включително времето.
– Но Албрина се е преместила в резултат на някакво неясно събитие – не се съгласих аз. – Може би някой от нейните артефакти е избухнал. Така че тя можеше да пътува навсякъде.
– Този свят не е далеч. Искам да кажа, че иначе ние с теб нямаше да се срещнем. Боксби не би могъл да пътува дотам и да те доведе.
Това е логично.
Замислих се за миг, после кимнах:
– Така че числата просто не се събират.
– С какво точно се разминават числата?
Обясних, а после научих нещо поразително. Оказа се, че сто години не са значителна възраст, когато става дума за магове. Всъщност стоте години са нещо като разцвет. „Увяхването“ при маговете започва след сто и петдесет, и то не винаги. Ако един маг е изпълнен с живот и желание за живот, разцветът му може да продължи почти неограничено.
Така че Филиния не виждаше нищо особено в стогодишния брак.
Да имаш бебета след сто години? Това също е нищо!
Освен това…
– Фактът, че Албрина е чакала седемдесет и пет години, преди да започне личен живот, е разбираем – внезапно каза Филиния. – Може би сестра ѝ се е надявала да бъде намерена, но вероятно става дума за нещо друго. Лотар. Любов като тяхната е невъзможно да се забрави.
– Лотар е кралят на Биорм, нали? – Попитах, за всеки случай.
Лейди Сонтор кимна:
– Той е. И той също много дълго време скърби за загубата на Албрина. Мина половин век, преди Лотар да се ожени.
Петдесет години? Да, много време.
– Лотар жив ли е сега?
– Да, но той се е оттеглил и е предал кралството на сина си.
– Разбирам – промърморих аз.

***

Беше тъжно, но от друга страна, си спомних за връзката на дядо ми и баба ми, те живееха душа в душа и много се обичаха. Албина-Албрина все пак беше намерила щастието в един чужд свят. Радвам се, че и Лотар се е утешил. Това е по-правилно, отколкото да се самоунищожава до края на живота си.
Напомни ми и за чичо Уейз, човекът, когото видях днес. Изглеждаше на двайсет и пет години, но на колко беше? И защо беше толкова млад?
– Двадесет и осем – информира ме Филиния. – Той е късно дете. Брат ми и Киора дълго време не се разбираха.
Кимнах и неволно се сетих за някой друг.
Беше ми неудобно и неловко да я попитам, но все пак го изрекох:
– Филиния, на колко години е Джордж сега?
Баба извъртя очи.
– Той е на четиридесет години, Марго. Момче!
Момче? Той е само с една година по-млад от майка ми.
Изпитвах смесени чувства, защото четиридесетте бяха почтена възраст според стандартите на родния ми свят. Мислех, че Джордж е почти старец!
Но ако разцвета на един маг е сто години, тогава… Джордж е все още на шестдесет години от „разцъфването“?
Шестдесет до „разцъфването“ и после още петдесет до това, което тук се смята за начало на старостта? Но това не е всичко. Филиния е по-енергична в годините си от много мои земни връстници. Тя има енергия.
Ако зрелостта започва на сто години, а Джордж е на четиридесет, то тогава той на практика е тийнейджър, ако се изразим в земни термини?
Не можах да издържа повече и се изсмях. Прехапах устни, за да не се разсмея на глас, а Филиния се озърна:
– Марго, какво става?
Исках да споделя мислите си, но тогава на прага на всекидневната се появи прислужницата и каза жално:
– Лейди, моля за извинение, но младият Цестос е там. От сутринта е в градината ни и чака лейди Маргарет. Пита ме кога ще се появи.
А мен лично:
– Лейди Маргарет, може ли да успокоите момчето? Той вече е… – Не, не използва думата „притеснен“, но това беше смисълът на изражението на лицето и.
Настроението ми премина направо в негативна посока. Все още не съм купила на детето животно, което да замени „откраднатата“ котка. Следователно ме очакват още упреци, сълзи и всичко онова, което наистина бих искала да избегна.
– Между другото, да! – Изведнъж възкликна Филисия. – Трябва да се видим с Марк!
Погледнах баба си притеснено, но тя с лекота прекъсна разговора ни:
– Върви, Маргарет. Разговаряйте.
Много неохотно станах и… да, тръгнах към градината.
Слънцето. То ме удари в очите и ярката светлина беше първото нещо, което видях. Когато примигнах, видях момчето, което се спотайваше в далечината, и когато ме видя, забърза към имението.
– Започва се – измърморих отчаяно.
Марк вървеше. После ускори ход и накрая се затича, за да дойде при мен като ураган.
– Марго! – Прозвуча радостен детски глас.
Прегърна ме на бегом, хвана се някъде около бедрата ми и почти ме събори от краката ми.
На помощ ми се притече един слуга:
– Младежо! – Възкликна той възмутено. – Успокой се! Гледаш една дама!
Момчето се отскубна от полата ми, но възторгът му не бе намален от строгото възклицание.
– Марго, благодаря ти. Това е толкова… толкова… Ами, изобщо!
Последното „ами, изобщо“ беше много изразително.
Осъзнах, че не знам нещо, но имах подозрение.
– Маргарет, хайде! – Марк ме хвана за ръката и ме повлече дълбоко в градината. – Вижте колко е пораснал за три дни!
– Израснал? Кой?
Искаше ми се да изстена, защото…
– Как кой? Грифонът, разбира се! – Беше очакваният отговор. – Маргарет, това е най-хубавият подарък, който съм получавала през живота си! Откъде го взе?
Йоу-хоу. Джордж. Гадняр. Все пак ме е вкарал в дълга си.
Въпреки стреса, който изпитвах, ме повлякоха към един уютен остров за почивка и плетени мебели.
Докато малкият влекач в лицето на едно съседско момче ме влачеше, в главата ми се въртяха нервни мисли – дали нарушавам заповедта на Джордж да „седя и да не си показвам носа навън“, или не?
Но беше невъзможно да устоя и скоро се озовах пред плетен фотьойл, в който имаше пакет, който приличаше на плик за бебе.
Е, и в пакета… Едно малко, полуоскубано, разчорлено нещо! Отначало си помислих, че това е просто болно пиле, но…
– Грифон, Марго! – Изкрещя Марк. – Грифон, нали знаеш? Никой не е имал такъв!
Това е то. Можеш да си удариш главата в стената и да не оживееш.
– И… как ти го дадох? – Попитах за всеки случай.
– Ах ти? Забрави ли? С пратеник!
Преди три дни и по куриер. Това е страхотно.
– Но знаеш ли, Марго, името, което си му дала, името от придружаващата картичка…
О, аз също съм му дала име? О, това е прекрасно.
– Малко е странно – продължи момчето. – Бих искал друго, но, разбира се, и това ще ми стигне.
– Как съм нарекла грифона?
– Пак ли си забравила? – Марк беше изненадан. – Ами и ти си. Чувал съм за дупки в паметта на момичетата, но не и в такава степен!
Да, понякога е като решето.
– И как се казваш?
– Гр-риша – ми казаха със заекване на „р“.
Или това не е заекване? Или Джордж така го е изписал, с двойно „р“?
Е гати, краля. Какво копеле! Намерил е начин да ме държи далеч от прякора, който дадох на Кармукот!
– Гр-риша е добро – изръмжа момчето, приближавайки се до съществото, което приличаше на болно пиле. – Гр-риша е умен.
– Клук-клук-клук – дойде отговорът.
Пилето, дадено на Марк, не беше бяло, а бежово. Изглеждаше добре, а грифонът беше симпатичен, но аз имах друг въпрос…
– Марк, а какво става с родителите ти? Как реагираха те? – Само че грифонът не е хамстер, нито дори адски котарак. Това е голямо животно. То е опасно и яде много.
– О! – Щастието на момчето не се помръчи ни най-малко. – По-добре още не се запознавай с родителите ми. Нито пък с гувернантката!
– Разбирам – издишах с огорчение аз.
Джордж! Той също така ме е нагласил!
Не го е направил нарочно, разбира се, но това изглежда като изтънчено, изтънчено отмъщение. Аз му лазех по нервите с моите приключения и той си отмъсти. На практика накара съседите да ми се ядосат.
Ъргх…! Надявам се това да е изолиран случай и просто съвпадение.
– Марго, погледни ноктите на Гър-риша.

Назад към част 2                                                              Напред към част 4

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!