Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 3 – Част 4

Глава 3

Прекарах около час с Марк и новия му домашен любимец. След това се върнах в стаята на Филиния, за да си взема обяд.
След като се нахранихме, се върнахме във всекидневната, където започнах да разказвам за живота на баба Албина. Сега земната ѝ биография се възприемаше по малко по-различен начин, а някои от чертите на характера ѝ и навиците ѝ придобиваха нов смисъл.
Баба беше обикновена и в същото време изтънчена. Никой не знаеше откъде се е взела изтънчеността у една обикновена родом от сибирската провинция девойка.
Албина винаги пазеше стойката си – не се прегърбваше дори вечер, след цял ден тежка работа. От децата и внуците си изискваше ред, чистота и умерена, но все пак дисциплина.
В редки случаи превключваше на тон, от който дори дядо ѝ настръхваше. Не командващ, а… трудно е да се обясни. Понякога това беше тонът на Джордж.
Говореше и говореше… За всичко. За семейството, за живота и работата. По някое време сълзите отново започнаха. Прислужниците, като чуха хлиповете ни, отново изпаднаха в паника – даваха ни успокояващи капки или чай.
Разбира се, беше засегната и темата за децата на баба ми, майка ми и чичо ми. Говорейки за майка ми, осъзнах, че тя ми липсва ужасно – не можех да го понеса.
– И така, какво прави племенницата ми? – Намръщи се Филиния, слушайки разказа.
– Това е сложно. Официално тя е служител на института, занимава се с етнографски изследвания. Но всъщност има много неща – и геология, и изучаване на аномални места на планетата, почти летящи чинии търсят.
– Чинии? Летящи? – Филиния беше напълно объркана.
– Извънземни – казах аз.
За щастие не се наложи да обяснявам за извънземния живот и възможността за съществуването му, преминахме към по-земни неща.
– А баща ти, Марго?
– Двамата с мама се разделиха, когато бях много малка. Поддържа връзка с мен, но това е всичко.
Темата за баща ми не беше болна тема и всъщност изобщо не сме имали отношения. Но аз не страдах, майка ми и чичо ми бяха достатъчни за мен. И баба ми и дядо ми, когато бяха живи. Това е често срещана ситуация в нашия свят, уви.
– Разбирам – кимна Филиниа.
И ние отново се потопихме в обсъждането на земната биография на Албина. Осъзнах, че нещо ми липсва.
Смътно, но си спомних, че с лейди Сонтор трябва да поговорим за бала и… не ми беше останало време да ѝ разкажа за приключението в мазето, за съкровището, Орзимуса и меча. Изглеждаше, че Филисия не знае нищо, но точно сега тази история беше неподходяща. Нито пък темата за бала – бяхме прекалено погълнати от разговори за други неща.
По някое време сълзите отново се появиха в очите на херцогинята и аз чух очакваното признание. Филиния ми каза, че Джордж ѝ е разказал липсващата част от историята за посещението ни в Урмас. Беше казал на дамата истината за сина ѝ, който, както се оказа, не е бил починал, а убит.
Именно новината за убийството на маркиз Сонтор е била последната капка за Филиния. Това я накарало да повярва, че в Албрина има нещо повече. Когато стигнахме до замъка Уейз, херцогинята вече не се съмняваше.
Единственото, което не разбираше, беше защо точно тя трябваше да премине през това изпитание.
Трагично и болезнено, но и новите сълзи бяха изсъхнали. Дамата заяви безапелационно, че няма намерение да скърби за миналото – вече почти двайсет години оплаква загубите си.
– Трябва да продължим напред – твърдо каза Филиния. – Само напред. Опирайки се на настоящето и гледайки към бъдещето.
Кимнах и стиснах тънката ѝ, суха длан. Улових усмивка в отговор и по молба на дамата продължих да си спомням за живота на баба ми. В същото време разказвах за нашия необичаен, технологичен и много променлив свят.
Вечерта, час преди да се кача в каретата и да се върна в Академията, лейди Сонтор изведнъж издиша:
– Маргарет, забравихме нещо.
Тонът, с който го каза, изглеждаше някак двусмислен.
Изражението на лицето на пралелята също стана странно – изпитах недоумение. А Филиния се изправи и посочи към вратата:
– Хайде да вървим!
– М-м-м? – Отговорих. – Накъде?
Няколко минути по-късно ме въведоха в друга дневна, най-отдалечената и най-непопулярната в къщата. Тази, в която висеше портретът на Джордж, подарък от самия крал.
Точно след като се бяхме запознали, Джордж толкова се беше ядосал, когато една млада дама от васално семейство не беше разпознала сюзерена си, че беше изпратил картината, която сега виждах в нова светлина.
Джордж се взираше от стената, а в самата всекидневна, буквално навсякъде, имаше скринове и ракли. Имаше ролки с платове, бял порцеланов сервиз за сто или петстотин души и много други неща.
Сякаш бях в скъп магазин! Отначало очите ми полудяха!
После попитах предпазливо:
– Какво е това?
– Това са подаръци, Маргарита. От Негово Величество. От Джордж.
Наистина?
– Какъв е поводът? – Нов, още по-предпазлив въпрос.
Херцогинята отново въздъхна и го издаде:
– Вчера вечерта негово величество ме удостои с посещение и, наред с други неща, поиска ръката ви за брак. Той възнамерява да те вземе за своя съпруга, Маргарет.
Пауза и после продължи:
– Разбира се, на кралете не може да се отказва, но аз казах, че ще отговоря едва след като науча мнението ти. Виждаш ли, дори сега, когато си моя кръв, не мога да контролирам съдбата ти. Просто не мога.
Устата ми се отвори, а ушите ми настръхнаха. Не защото Филиния „не можеше да контролира“, а изобщо, по принцип.
Кралете не биват отхвърляни? Дали Джордж възнамерява да се оженим?
Възнамерява ли?!
Нима няма нищо друго, което да иска?
– Негово величество не беше доволен от отговора ми – херцогиня Сонтор нервно сви рамене – но това няма значение. Без твое съгласие аз няма да те дам.
Няма да го направя?
Какво съм аз, вещ?
Вътре избухнаха пламъци, а очите ми заблестяха в червено. Пелената бързо избледня, но огненото настроение не си отиде. Не бях бясна, но почти. Умът ми осъзна, че се намираме в свят със строга йерархия и че тук има собствени традиции, а освен това на Земята някога момичетата са били “ продавани“, а съпрузите им са били избирани от родителите им.
На някои места тези правила все още са в сила, но аз съм от цивилизовано общество! От такова цивилизовано общество, в което тази остаряла култура отдавна е изчезнала!
Нямам никакви оплаквания от Филиния, но Джордж… Умишлено!
Как може дори да си помисли да ми предложи брак, без да е разбрал дали искам да се омъжа за него? Обичам ли го? Искам ли да го слушам да ръмжи до края на живота си?
Той не ме е питал!
Той не предложи на мен, а на баба ми!
Какво следва? Заповед да вземете тенджера и да отидете в кухнята? Класическа Домакиня? Боса, бременна, в кухнята?
– Марго? – Херцогинята се беше отдалечила. – Маргарет, добре ли си?
– Не – изръмжах аз толкова силно, колкото и мъжът от портрета. – Не съм добре. И аз не съм съгласна!
И само за да може Филиния да го разбере правилно:
– Отказвам да се омъжа за Джордж. Няма да се съглася. Няма шанс. Не, това е!
– Уф… – каза тихо дамата. И с нотка на обреченост: – Имах чувството, че нещо ще се обърка с това сватосване.
За някои хора подобни случаи са нищожни, но аз се гърчех цяла вечер и половин нощ. Едва на сутринта успях да си отдъхна и да си кажа:
– Край. Въпроса за сватбата е приключен.
Вече дори не се ядосвах на Джордж – какво можеш да очакваш от един средновековен неандерталец? Той е див!
Поне беше помолил някого за ръката ми, иначе можеше да направи това, което беше направил предшественикът му Рик Брайт. Или още по-лошо – да ме удари с тояга по главата и да ме повлече към олтара.
Излязох от общежитието почти спокойна. На закуска също не се нахвърлих върху хората. До началото на часовете бях в състояние на пълна концентрация и готовност да усвоявам знания.
Учене, учене и пак учене! Всичко, което искам!
Но вместо обикновен учител, това беше… да, кралят.
Ъгълчетата на устните ми се присвиха, а желанието ми да уча бе заменено от мечтата за амулет за телепортация с най-дълъг обхват. Хиляда километра разстояние!
Само че, за разлика от мен, Джордж не беше спокоен. Беше като събуден вулкан.
Лавата все още не се изливаше, но черният вулканичен дим, примесен с пепел, беше не по-малко смъртоносен. Опасен за всичко живо! Така че втората идея беше… да умра.
Просто да легна, да сгъна краката си на гърдите и да не мърдам до края на парата.
Но не ми беше позволено да го направя.
Или по-скоро аз не успях да го направя.
Попаднах в кралския поглед веднага щом Джордж пристъпи през вратата. Беше твърде късно да се правя на мъртва, така че трябваше да седна. А монархът…
За начало той пристъпи в средата на публиката и като сгъна ръце на гърдите си, ме погледна с изгарящ поглед. Гледаше ме така, сякаш в залата нямаше никой друг освен нас.
Трябваше да изтърпя този поглед. Трябваше да помня, че отказът ми беше повече от оправдан – не съм се съгласила да бъда вещ, която да бъде предадена в нечия собственост!
И да, това беше случай, в който Джордж сам си беше виновен.
Гледах го също толкова праволинейно и нямах намерение да се смущавам. Ако негово величество е умен човек, просто ще забравим епизода със сватосването.
Той сякаш разбра. След няколко минути мълчалива борба, под зашеметените, неразбиращи погледи на съучениците ми, кралят се отдръпна и изръмжа темата на лекцията.
Тогава класът започна. Но той все още беше нервен. Толкова много, че след като удари звънецът, аз излетях от класната стая като състезателен автомобил.
Джим, който беше видял цялата ситуация, отначало беше мълчаливо озадачен, но после не издържа:
– Марго, какво става?
– Нищо – казах ядосано.
Но след минута избухнах в сълзи:
– Джордж поиска ръката ми от Филиния – изсъсках в ухото на МикВой. – А аз казах, че не съм съгласна с това! В никакъв случай!
Устата на МикВой се отвори.
Знаех защо е изненадан, знаех и че поведението ми изглежда странно за местните жители на този свят, но се надявах, че ще ме разбере.
Но вместо думи на подкрепа, чух:
– Марго, ти глупачка ли си?
– Ти си глупакът – казах аз и отвърнах поглед.
Успяхме да се доберем до друга класна стая, където се очакваше семинар с магистър Гримс. И Гримс дори се появи – видях го на вратата, когато звънецът удари.
Но после неприятният старец грубо бе избутан и влезе… да, отново Джордж.
Той все още хвърляше мълнии и приличаше на смесица от златен Карум и гладен Орзимус. В един момент дори замахнах с ръка, надявайки се да изтръгна меча на Уейз от въздуха, за да се защитя. Но реликвата, уви, не дойде.
Семинарът беше много по-сложен от лекцията – миналия път имаше монолог, а сега преминахме към „общуване“. Само че всички въпроси по някаква причина бяха зададени изключително на мен!
И една неуспешна булка щеше да потъне в бездната на недоволството, ако не беше Зора. Зора се появи в началото на занятието и започна да подсказва.
Когато и се отдаде възможност, тя попита със замаян глас:
„Марго, какво става? Защо Джордж е толкова жесток?“
„Аз отказах да се омъжа за него.“
Съществото изсвири.
Аз също бях започнала да кипвам. Какво, по дяволите, прави той? Какво е това безобразие?
Разумната част от мен прошепна: след урока трябва да отида при краля и да поговорим с него – като адекватни възрастни. Да му обясня, да изложа аргументи, да го успокоя накрая.
Но емоциите не искаха да влизат в релсите. Те вече се пропукваха през мен! В същото време нарастваше подозрението, че Джордж няма да чуе аргументите ми. Той беше твърде важен човек, за да свикне с думата „не“.
И така се случи. Аз се тюхках и надувах, а Джордж бълваше пламъци. Всички ученици от първа година седяха тихо, страхувайки се дори да дишат.
Но когато кралят се появи като учител за третия урок…
– Маргарет, защо не си промениш мнението? Да му се извиниш? Да го умириш по някакъв начин? – Прошепна МикВой с мъка.
Зора чу този стон и поне някой застана на моя страна!
„Дори не си го помисляй – гласът ѝ отекна в главата ми. – Ние ще спечелим тази битка. Ще го разкъсаме!“
Както и да е, Зора беше на гребена на вълната. Безкрайните въпроси на краля бяха нейният шанс да демонстрира знанията си и моята желеподобна приятелка нямаше да пропусне тази възможност.
Тя отговаряше ясно, лаконично, даваше някои коментари, а аз ги изказвах, понякога безразсъдно. Към обяд се бях превърнала в бъчва с пушек, а Джордж… да, той беше този, който преподаваше на първокурсниците и следобяда.
Успях да срещна и ректора Калтум в коридора по време на почивката и когато ме видя, ми направи защитен знак. Освен това вдигна очи към тавана, сякаш питаше небето защо му се случва всичко това.
Но не каза нищо на глас. Мина покрай нас с най-нещастното изражение на лицето си.
До края на деня намразих всички и всичко. Мразех политическата система на Естриол, монархията, която позволява на Джордж да извърши такова ужасно нещо.
И Зора ми предложи:
„Защо да не се оплачем на Настоятелството на Академията?“
Отхвърлих го, но си спомних за тази възможност. И въпреки цялото ми раздразнение от негово величество, попитах съществото това:
„Зора, технологията, която твоят създател е изобретил… За съжаление, тя е много важна. Толкова много, че не може да бъде запазена в тайна.“
Черното петно, което седеше на крака ми, веднага се напрегна:
„Какво искаш да кажеш?“
„Трябва да предадем тази информация на Джордж. Аз съм длъжна да я кажа. Някой от дълго време убива могъщи магове, а семената на дарбата им по някаква причина не се връщат. Може да се окаже, че изчезването на семената има нещо общо с технологията. Особено, както се оказва, в природата все пак има начин да се примамват чужди семена“.
Говорех за себе си, за моите способности. Ако аз мога да го направя, има ли някой друг? Някой друг, който също може да го направи?
Събира семената и ги унищожава. Не съм сигурна защо да ги унищожава, но това би обяснило деградацията на магията.
Зора мълча много дълго, преди да изрече:
„Ако някой говори за създателя, би трябвало да говори и за мен. Джордж ще ме унищожи.“ – В гласа на съществото не се долавяше страх, но то определено се страхуваше.
„Няма да го направи“ – промълвих аз. – Ще измислим нещо.“
„Марго, сигурна ли си, че няма начин да го заобиколим?“
„Сигурна съм. Твоят създател е скрил информацията от теб, но е можел да я предаде на някой друг“.
„Не би го направил“, каза Зора с убеденост.
„Понякога се случват и невъзможни неща“ – напомних и тъжно.
Съгласието на Зора… беше много, много неохотно. Трябваше да намеря начин да защитя петното, което не беше толкова безобидно, когато си спомних истинския му размер и вид.
Но в никакъв случай няма да допусна приятелката ми да бъде наранена! Няма да позволя да посегнат на приятелите ми – те са ми скъпи, а аз имам много малко такива.
Но ще му разкажа за технологията, когато имам възможност, когато Джордж е адекватен. Тогава ще споделя и новината за кълновете.
Последният, между другото, се развиваше доста бързо – за последните три дни беше изхвърлил пет нови листа.
Жрецът имаше слабост към растението, но аз намерих начин да го защитя. В навечерието на уикенда МикВой, Психо и аз се върнахме в източната кула и изровихме голяма клетка за птици от натрупаните там боклуци.
С помощта на смъртоносния рубин отрязах дъното на клетката, а после момчетата ми помогнаха да я занеса в спалното помещение. Клетката беше тежка – решетките и основата бяха от чугун, което беше изненадващо.
По-нататък, от вратата на общежитието, трябваше сама да я пренеса …
По пътя се сблъсках с комендантката и тя не хареса намерението ми да вкарам странното нещо в стаята.
Подложиха ме на разпит, но аз се възпротивих и накрая клетката зае мястото си, покривайки растението като купол. Но определено бях на специалната сметка на коменданта.
Но няма значение. По-интересен беше разговорът с Зубъра и Психото. Знаейки, че момчетата са длъжни да докладват на Джордж, аз им разказах за адския котарак, който живееше в моята стая, и казах, че клетката е за него.
И най-важното – не излъгах! Беше вярно за Жреца. Друго нещо беше, че тя щеше да покрие не котката, а друг „домашен любимец“. Както и да е, не беше възможно да позволя на Жреца да захапе вероятния наследник на Великото дърво.

Назад към част 3                                                       Напред към част 5

 

 

Един коментар към “Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 3 – Част 4”

  1. Става все по-завладяващо и забавно. Благодаря Ви!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!