Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 3 – Част 11

Глава 10

Когато се спусна здрач и в небето заблестяха първите звезди, ние потеглихме. В луксозната парадна карета с герба на Сонтор, по сравнително равната настилка.
Подготвях се психически за първата си поява на бала. Представях си как с Филиния ще влезем през високите врати и веднага ще се окажем под прицела на многобройни очи.
Страх ме беше! Треперех! Но не се оказа така…
Излязохме от каретата и се изкачихме по голямото стълбище. В коридора се отървахме от дебелите си наметала и ги подадохме на слугата.
Щом стигнахме до самите врати, край които имаше опашка от хора, чакащи да влязат и да бъдат обявени от церемониалния майстор, към нас се приближи гвардеец в церемониална туника:
– Дами, извинявам се, но кралят желае да ви види.
Въздъхнах безмълвно, а Филиния изглеждаше изненадана:
– Какво, точно сега?
– Точно така – поклони се учтиво офицерът.
Нямаше какво да правим, затова трябваше да отидем.
Поведоха ни по някакъв дълъг и много объркан маршрут. Коридори, стълби, нагоре-надолу и всички шансове да се изгубим завинаги в дворцовия лабиринт.
Дори се изнервих, защото ми бяха останали много малко защитни артефакти, а трябваше да защитя баба си в случай на неприятности. Но нищо лошо не се случи. В крайна сметка влязохме първо в приемната, а след това в познатия, луксозен кабинет.
Джордж седеше на бюрото си, наведен над някакви документи. Изглеждаше блестящо! Камизолата му блестеше с диаманти също толкова, колкото моята диадема и огърлица.
При появата ни сюзеренът се отдръпна, за да каже:
– Добър вечер, дами. Седнете. Няма да се бавя дълго.
И това беше всичко! И веднага се върна към документите си. Без дори да забележи приказния ми образ и чудесното ми облекло!
Уви, беше ми неприятно. Много неприятно. Но аз се опомних навреме и си изкрещях: Спри, Марго!
Отказала си му и сега си нещастна? Той не е момче, за да тича след теб и да те гледа в устата!
Ние с херцогинята послушно се спуснахме в столовете за гости срещу бюрото, а секретаря, която беше изскочил, попита:
– Дами, мога ли да ви предложа напитки?
– Ако не ви затруднява много, бъдете така любезен да ми донесете малко сухо пенливо вино – каза херцогинята.
Замислих се и изригнах:
– Да, и за мен също.
Секретарят се върна бързо, като донесе поднос с две чаши. Филиния изпразни своята на един дъх и попита:
– Мога ли да получа още една?
Аз бях по-скромна – пиех бавно, на малки глътки, само че не усещах вкуса му. Просто колкото повече времето напредваше, толкова повече се напрягах. Какво става? Защо Джордж беше толкова сериозен и защо ни извика?
Накрая, след като херцогинята поиска трета чаша, Негово величество завърши…
Той вдигна глава, погледна ме строго и се усмихна мимолетно:
– Моите комплименти, лейди Марго.
После и на баба ми:
– Лейди Филиния – поклони се той учтиво.
Пауза и чухме:
– Балът – е добре, но има една важна работа, която искам да свърша първо.
– Каква работа? – Не можах да издържа.
Нов поглед в моята посока, но кралят не отговори. Вместо това Джордж се изправи на крака – ние също трябваше да станем.
След това имаше жест, насочен към вратата, и то мек, но категоричен:
– Елате.
Какво? Просто така?
Щях да попитам отново, но Филиния даде знак за мълчание.
Уви, въпреки доверителния характер на отношенията ми с Джордж, нервността ми се засили. Фактът, че в коридора ни чакаха четирима охранители с непроницаеми лица, не допринесе за оптимизма ми.
Отведоха ни в една отдалечена част на двореца и слязохме в някакви мазета. Докато следвахме този маршрут, се зачудих дали с Филиния не сме направили нещо нередно. Дали според версията на Джордж сме замисляли нещо лошо срещу короната? Дали сме подготвяли някакъв преврат?
Атмосферата ставаше все по-тежка с всяка крачка. После стигнахме до огромните врати, които блестяха от количеството магия, влято в тях, и Джордж нареди на придружителите:
– Изчакайте.
Царят прокара ръка и ние влязохме вътре. Имаше различни стражи, не толкова облечени. Имаше чист, светъл коридор, сякаш беше лаборатория.
Параноята ми разпери криле и имах време да си помисля за дузина страшни истории, преди да стигнем до новата, този път стоманена врата.
Джордж заповяда да му подадат ключа и от нищото се появи важен, закръглен старец. Той извади от снопчето сложен шестоъгълник и Джордж, преди да обърне внимание на ключалката, нареди:
– Ръката ви, лейди Маргарет.
Не исках, но го направих.
След миг изкрещях, защото Джордж беше хванал средния ми пръст и го прободе с острие. Никой от защитните артефакти не реагира! Дори змията на задника ми мълчеше.
– Ауч – изкрещях аз. – Ти… искам да кажа Вие… Какво правите?
А на възглавничката на пръста ми набъбна голяма алена капка…
Джордж докосна капката с шестоъгълника и ключът се напои и засия. Раната заздравя, сякаш никога не се беше случвала.
Когато Джордж постави ключа в ключалката, Филиния не можа да го понесе повече:
– Ваше Величество, какво става?
– Добавих нов елемент към защитата – каза суверенът. – Усилен, така че само лейди Марго и аз да можем да отворим тази врата.
Подсилена? Да я отворя? А…
– Съжалявам, къде сме? – Издишах.
Кралят изведнъж се усмихна широко и лъчезарно. Толкова много, че беше ясно, че нарочно е нагнетявал положението! Ние изобщо не сме в затвор или лаборатория, а….
– Малката кралска съкровищница – обясни Джордж. – А това е вашето лично хранилище, лейди Маргарет.
Той сам отвори вратата и добави:
– Моля.
Новината беше потресаваща и аз бях объркана. Филиния, от друга страна, се развесели и смело влезе вътре.
Аз застанах на пръсти, за да надникна през рамото ѝ, и стигнах до ужасното заключение, че са ме подвели.
Още не бях имала време да кажа на пралеля си за това приключение…
– Ваше величество, какво е това? – беше логичният въпрос.
Херцогиня Сонтор сега сочеше към огромно златно яйце в средата на просторната и почти стерилна стая. Капсулата, покрита със сложни символи, блестеше и проблясваше на светлината на лампите, които проблясваха, когато вратата се отваряше.
Джордж измърмори.
– Как? Нима не знаеш?
Херцогинята поясни внимателно:
– Какво не знам?
Уви, монархът цъфна при тези думи. Усмивката му стана толкова… толкова… Сякаш беше ударил най-големия джакпот в историята!
– Наистина ли не знаеш как Марго е слязла в мазето с приятелките си?
Задъхах се, а баба се обърна, изглеждаше объркана и намръщена.
Джордж, от своя страна….
– Вие, херцогиньо, влезте. Но не докосвайте капсулата, тя е магическа.
Филиния отново се обърна.
А кралят изкрещя:
– Хей, някой да ми подаде коняк!
Пауза и с много ясно изразена, строгост от страна на Филия:
– И на мен.
А на мен никой не ми предложи питие… Нито пък ми предложи да вляза в трезора.
Влязох сама! Зарадвах се, че намерих мястото, където се намираше съкровището, и тогава забелязах познати сандъци, кутии, ролки с платове и други скъпи вещи, подредени до стената. Включително и съвсем същия сервиз.
Както и да е, подаръците, както беше обяснила Филиния, не подлежаха на връщане. Така че Джордж намери начин да ги подари отново.
Но съдържанието на трезора беше нищо в сравнение с хрисимостта, с която кралят започна да разказва на Филиния за нашето приключение в академичните мазета…
И баба слушаше! И нервно преглътна коняка, който кралят беше донесъл.
Джордж също пиеше. Гледайки ги, аз се почувствах засрамена. Чувствах се като някакъв садист, който измъчва нервите на всички. Вече ги бях докарала до алкохолизъм.
А версията на Джордж за историята звучеше толкова зле, че дори на мен ми се искаше да си стисна сърцето. И най-двусмисленото от всичко беше, че Джордж, въпреки бруталността си и високия си статус, беше банален.
Кралят доносничеше!
На баба ми!
За мен!
Емоциите ме заляха и това беше коктейл от недоверие, неразбиране, забавление и дори възмущение. Но аз бързо се съвзех. Вдишах, издишах и погледнах възможно най-спокойно.
Споменаването на меча особено заинтересува Филиния и когато Джордж свърши, тя се обърна към мен:
– Марго, вярно ли е това? Мечът… току-така се е материализира?
Кимнах и, наричайки себе си с лоши думи, добавих:
– Взех го от параклиса преди няколко дни. Съжалявам, забравих да ти кажа в цялата тази суматоха.
Мм-хм. Наистина забравих. При това беше учудващо, че до Филиния не беше стигнала веста, че реликвата е изчезнала от параклиса.
Вътрешно се разплаках, очаквайки отрицателна реакция, но херцогинята изведнъж засия от щастие.
– Маргарет! – в ъгълчетата на виолетовите ѝ очи блеснаха сълзи. – Ти си истинска Уейз!
Всичко. Инцидентът с клюкарстването не беше точно забравен, но изгладен. Джордж дори извъртя очи, за да покаже колко той е „впечатлен“.
А аз бях напълно спокойна. Всичко беше наред, не ме ругаеха, а алкохолизмът… е, той е донякъде лечим, нали? Ще ги настроим тези двамата. Ако наистина силно прекалят.
Връщането от трезора беше по-забавно и някак по-лесно. Охраната ни следваше на разстояние, Джордж запази спокойно изражение на лицето си, а Филиния разцъфна.
Аз също бях щастлива. Спомних си и за инструкциите, дадени от херцогинята за бала, и за собствените си планове. По някое време, спомняйки си плана за танца, започнах да куцам, както би трябвало да направи една тежко ранена жена.
Една крачка, втора, а на третата се чу шумолене:
– Маргар-р-рет!
Аз се хванах за гърдите.
Негово Величество и аз сме двойка! Той ще има алкохолизъм, а аз ще получа инфаркт!
Нямах време да отговоря. Нямах време да реагирам, освен ръката върху деколтето ми. Джордж препречи пътя и с бързина, която беше странна за такова мощно тяло, застана на едно коляно пред мен.
– Защо куцаш? – извика той. – Какво не е наред с крака ти?
Не можех да издържам повече, изстенах. Искаше ми се да проклинам, но ситуацията не беше подходяща. Трябваше да преглътна проклятията си и да отговоря по цивилизован начин:
– Боли ме, но няма значение.
– Какво имаш предвид под „няма значение“? – Възмути се Монархът.
Този път успях да… мигна.
Не, е истина! Едно трепване на миглите и Джордж вече беше под полата ми. И при това толкова уверено! Наясно какво прави!
– Ваше Величество! – Изпищях и се отдръпнах.
Той замръзна. Погледна ме хищно и втренчено. Но, слава на небето, не скочи след мен за поредния опит за влизане под полата ми.
– Какво става с крака ти? – Повтори мрачно въпроса.
– Боли ме, но няма значение – повторих аз, колкото се може по-безразлично.
– Лейди Марго, елате тук – каза той, почти като че ли това беше заповед. – Ще ви излекувам.
О, не!
Много дълбоко вдишах и казах:
– Джордж, благодаря ти, но няма нужда. Това не е нищо критично. Това е просто малка травма. Просто няма да мога да танцувам.
Още един поглед и Джордж се изправи. Сега изглеждаше особено широкоплещест, раменете му стигаха до половината на коридора.
Гледаше и мислеше няколко секунди, а после наклони глава настрани и зададе въпрос, въпрос, който беше скандален от гледна точка на приличното общество:
– Марго, не можеш ли да танцуваш?
Изобщо не се смутих, когато го обсъждахме с Филиния. Но сега не просто се смущавам, а направо се изчервявам.
– Разбира се, че мога да танцувам.
– Тогава ще оправя крака ти.
– Не, няма да го направиш.
Един миг, една секунда и… Джордж се усмихна. Той се успокои и издаде своето резюме:
– Невероятно. Единствената наследница на фамилията Сонтор няма никакво обучение по танци. Как е възможно това?
Сюзеренът се обърна към Филиния, но тя нямаше време да отговори. Джордж предприе нова атака, от която ми се прииска да се захапя за точността!
– Дамата има проблем с етикета – започна да свива пръсти той – с командната верига и с танците. Не може да е от възпитанието ти, Филиния. Не е възможно да не си я научила на такива елементарни неща! Маргарет не е израснала в херцогство Сонтор и едва наскоро се е появила в живота ти. – А за мен: откъде сте дошли, лейди Марго?
Аз се изкашлях и погледнах възмутено.
А Филиция възрази:
– Просто не съм планирала да извеждам внучката си на публично място!
Кралят се засмя:
– О, да, да, разбира се! Можеше ли лейди Филиния Сонтор, родена благородничка, която самата е била обучавана още от пеленаче, да се откаже от възпитанието на внучката си? Нима не можеше да осъзнае, че наследницата на херцогството рано или късно ще бъде принудена да влезе в обществото? Вие самата вярвате ли в тези глупости?
Баба стисна устни. Джордж беше прав, а нашата лъжа бързо се разпадаше. Може да се каже, че ни бяха хванали. И с какво? С някаква глупост!
Подготвях се за още разпити. Претенции, ръмжене и всичко останало, а Джордж изведнъж каза:
– Вашето криминално досие се увеличава, лейди Маргарет. И бандата, както виждам, се разраства. Сега лейди Филиния е в нея, кой е следващият? Кого още ще открия сред вашите съдружници? Лейди Мира? Тонс? Аз?
Не знаех какво да кажа – бях ужасно объркана. Но Негово величество не се нуждаеше от отговор – усмихвайки се, монархът ни направи жест да продължим да се движим и ние… всъщност, тръгнахме.
Забравих да куцам, после си спомних и се поправих, а кралят отново се засмя.
Веселието му, както и липсата на оплакване от нашите лъжи, ме накараха да се усъмня. Сюзеренът определено беше замислил нещо!
Четвърт час по-късно разбрах, какво…

ДЖОРДЖ

Е, ето ти го. Първите ми впечатления бяха верни – Маргарет беше до известна степен самозванка. Беше се появила съвсем наскоро в живота на Филиния и всички истории за тайното и израстване в замъка Сонтор бяха глупости.
Тези двете изкарваха мен и моите експерти глупаци. Но аз вече не се ядосвах. Напротив! Чувствах се добре да извадя наяве двойката измамници, и то сам. Лично!
Е, това е добро начало на вечерта. Надявам се да стане още по-добра.
Когато наближихме вратите на церемониалната зала, опашката от аристократи, чакащи да влязат, благоразумно се раздели. Аз продължих, но Филини и Маргарет се опитаха да се измъкнат.
Да. Така че ги оставих да вярват.
Обърнах се и извиках:
– Дами, моля ви, не ни спирайте!
Лицето на Филиния Сонтор показа притеснение, но Марго не разбра. В края на краищата тя беше глупачка. В някои отношения.
Приближих се до вратата, изчаках, докато дамите се приближат, и дадох команда на майстора на церемониите.
Спрях и един силен глас съобщи с най-голяма тържественост:
– Негово величество, владетелят на Естриол, Джордж!
Направих крачка напред, а церемониалмайсторът добави:
– Лейди Филиния и Маргарет Сонтор!
Да, да, ние влязохме заедно в залата. Намек, толкова прозрачен, че всеки би го разбрал.
Марго също го разбра – зад мен се чу нисък, мъчителен стон от страна на милейди. Не можах да издържа, усмихнах се. Малкото отмъщение за разбитите ми нерви беше започнало!
Преминахме през залата. Първо аз, а Маргарет и Филиния на няколко крачки зад мен. Придворните, наредени по коридора, се покланяха, аз кимнах любезно и на около половината път се обърнах и махнах на Марго.
Познанията ѝ по етикет бяха достатъчни, за да се подчини и, приближавайки се, да влезе в разговор със сюзерена си. Продължихме заедно по пътя си – намекът се превърна в констатация на факт. Имам те, малка птичке. Кой не е искал да се ожени?
– Дами, дали ви харесва балната зала? – Попитах учтиво.
Усмивката, залепена на лицето на Марго, потрепери.
Отговорът беше в духа на „любимата“ адептка:
– Джордж, какво правиш?
Радост. Колко хубаво е все пак да си хитър!
– Какво правя аз? – Попитах с най-невинния си глас.
– Джордж! – Тя продължи да се възмущава, но запази усмивката си. – Всички ни гледат! Какво ще си помислят за нас сега?
– Какво ще си помислят за нас? – Продължих да се забавлявам.
Но в това има нещо повече. Там, пред нас, на малък трон от лявата ми страна, седеше майка ми. Като видя нашето шествие, госпожа Мира се озари! Тя одобри моята маневра.
Когато се приближихме, лейди Мира се изправи и се спусна грациозно по стъпалата.
– О, Джордж! – възкликна тя. – Сине мой!
Поклоних се учтиво, а майка ми се плъзна към мен и ме обгърна в прегръдките си. След това кимна много топло на Маргарет, която приклякаше в реверанс, и се втурна към Филиния, която стоеше зад нея. След подобаващ реверанс херцогинята на Сонтор също беше прегърната, малко по-слабо от мен.
Някъде встрани някой скърцаше със зъби. Обърнах глава и видях баронеса Фитор – дама, чието желание да бъде приятелка на кралицата майка дразнеше дори мен.
Но няма значение. Направих жест към един слуга и когато той се приближи, дадох заповед.
Няколко минути по-късно от дясната страна на трона се появи удобна пейка за двама. Лейди Марго отново изстена, а аз казах, посочвайки пейката:
– Моля.
Тя трябваше, да… Трябваше да се качи и да седне до мое величество. Филиния, по моя жест, също се изкачи на подиума и седна до внучката си. Лично придружих кралицата майка до мястото ѝ.
Това е всичко. Седнах и аз и се озовах в прекрасна цветна градина – майка ми отляво, почти годеницата ми отдясно… Само херцогинята на Сонтор не беше най-желаният човек, но какво можех да направя? Не мога да обидя най-близката роднина на моята годеница. Пък и е неприлично да разговарям с Марго насаме, без да присъства баба ѝ. В края на краищата аз съм порядъчен човек.
Едно махване с ръка и забавлението продължи. Музиката стана по-силна и останалите гости започнаха да се промъкват.
Усмихнах се. Уви, усмивката се оказа не сдържана и блудкава, но това вече не беше важно. Бях взел решение за вкусовете си, за интересите си и заявих решението си.
Лейди Маргарет е моя, моя и само моя!

Назад към част 10                                                           Напред към част 12

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!