Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 3 – Част 16

Глава 15

МАРГАРЕТ

Психото се появи сякаш от нищото. Той поздрави Филиния учтиво, наведе се в най-дълбок поклон пред булката на негово величество Крейв, после ме хвана за ръката и ме повлече нанякъде.
Никой нямаше време да възрази. Лично аз онемях от всичко това, но оттук нататък става все по-зле!
– Марго, имаме работа – каза Храфс. И всъщност заповяда: – Да танцуваме!
Тогава се събудих. Прошепнах, като направих уплашена физиономия:
– Не знам как!
– О, какво има да знаеш? Просто движи краката си.
Още една секунда и вече бяхме на паркета. Преди още да успея да мигна, Храфс вече се въртеше в някакъв наистина прост валс.
– Пси-ихо – казах жално.
Но логическата верига, която се появи в главата ми, беше недостъпна за момчето. Той не можеше да направи връзката между пейката до трона, Джордж, който седеше на трона, и първия танц, който кралят беше танцувал с една странна дама.
Той не можеше да види изгарящия поглед на сюзерена, вперен в нас.
– Между другото, изглеждаш прекрасно тази вечер – каза той сякаш мимоходом. И сега всичко имаше смисъл!
Психото миришеше като бъчва с коняк.
– Ти си пиян! – изкрещях.
– Мм-хмм – не се засрами той. – Мислиш ли, че ако бях трезвен, щях да се нахвърля върху теб?
Това е страхотно твърдение. Гениално!
– И тъй като случайно съм прекалил с алкохола, бих искал да се възползвам от момента. Не бих ти го казал трезвен, затова трябва да го кажа сега.
Аз не изстенах, не. Аз почти нададох вой!
Но смелият портален мъж дори не забеляза това.
– Марго, дълго и упорито мислих и стигнах до извода, че имаме добри шансове да открием друга легенда. Чувала си за ненаситния Гьош, нали?
– Кой, кой? – Не разбрах.
Момчето извъртя очи, и промърмори:
– Разбирам…
След кратка и много нещастна пауза ми беше обяснено:
– Гьош Ненаситния. Най-великият и най-щастливият разбойник на всички времена. Легендата разказва, че е натрупал толкова много съкровища, за които никой от днешните крале не е и мечтал. Всички знаят, че леговището на Гьош се намирало в Тихите планини, но въпреки внимателните проучвания и многобройните експедиции пещерата така и не била открита.
Пещера? Съкровище? Дали този Гьош е местният Али Баба? Е, благодаря ви!
– И така – продължи Психото. – Никой не го е намерил, но ти си късметлийка! Марго, знам, че е лудост, но нека да го потърсим.
Разбирал той аха.
Мога да изнеса на това „разбиране“ цяла лекция за умствените му отклонения, но е безполезно да споря с пияница. Затова попитах:
– Как си представяш това търсене? Заклех се на Джордж, че повече няма да рискувам. А ти и Зубъра сте на служба сега.
– На служба – кимна Психо, – и под клетва. – Той направи пауза и повтори: – Ето защо дойдох при теб пиян. Не бих казал това трезвен.
Извиках отново и той …
– Трябва да намерим начин, Марго. Сигурен съм, че има. Представи си какво съкровище има там. Марго, ние ще бъдем най-богатите хора на света.
Да. Ще бъдем и най-мъртвите, защото Джордж ще ни откъсне главите още преди началото на експедицията. И ще го направи с мен и Психо точно сега, заради това нещо с танците.
Макар че това всъщност не е шега и изобщо не е по моя вина, но…
– Марго, нека поне да помислим за това. – Издухвайки поредната вълна от алкохолни изпарения, помоли момчето.
Човекът от портала си помисли, че моето „не“ не е достатъчно заплашително, и в резултат на това:
– Искаш да кажеш, че ще помислиш за това? Добре! Аз също ще помисля. И МикВой! Трябва да има начин да се заобиколят задръжките на Джордж.
Мамо… Някой да ме изведе оттук.
Но безмълвната ми молба не беше чута, озовах се в още по-тъжно положение. Като „възпитан“ човек, след танца Психо ме придружи „обратно до мястото ми“ – тоест до краля.
Джордж… той приличаше на непробиваемо стъкло. Никакви излишни емоции по лицето му – само добронамереност и спокойствие.
Когато обаче се приближих, попаднах в нещо като турбуленция. Сякаш невидими вихри се въртяха около Джордж. Филиния и лейди Мира, които седяха на местата си, също усетиха турбулентната аура и се опитаха да се отдалечат.
Краката ми започнаха да треперят!
Но все пак се изкачих на подиума, седнах на пейката до трона и с ръце, сгънати в скута, приех най-покорния вид.
През първите няколко секунди не се случи нищо – кралят наблюдаваше как Психо се отдалечаваше дълбоко в залата. Но после Джордж се наведе към мен и от шепота му по гърба ми преминаха тръпки.
Най-поразителното беше, че кралят изобщо не се обръщаше към мен! Беше решил да говори с татуировката си.
– Шарш, забелязала ли си? Нашата дама се държи много зле. Абсолютно ужасяващо. Тя е постъпила неправилно и заслужава да бъде наказана.
Миг и… Шарш се размърда. Усетих как двуизмерното му изрисувано тяло вибрира, как зъбчатата му уста се отваря.
„Знаеш ли! – Изригнах мислено. – Просто опитай! Днес вече ме ухапа два пъти!“
Графичният артефакт замръзна и веднага започна да се движи отново.
„Ще те върна обратно, на Джордж! – Възкликнах гневно. – Завинаги!“
Не знаех с какво да заплаша, затова изригнах първото нещо, което ми дойде наум:
„Ще сваля всичките си защитни артефакти и ще седна… на задника си в една снежна преспа! При наличието на толкова много елементали в Академията някой ще ми измайстори такава! Или ще измисля нещо друго, повярвай ми, мога да го направя! Но ако ме ухапеш сега, това няма да остане без последствия!“
Не се държах лекомислено и не лъжех.
Змията го усети. Отново замръзна, после отново се изви и накрая се успокои.
Едва прикрих облекченото си издишване, а Джордж…..
– Не се получи, нали? – В гласа на краля прозвуча леко разочарование. – Добре е. Тогава ще трябва да те накажа сам.
Миг и устните на суверена се размърдаха в намек за усмивка, при това изчаквателна.
– Защото тя не може да танцува, нали разбирате. Лъжкиня.
Възмутих се още повече отпреди, но бързо се успокоих – все пак бяхме на публично място, а освен това наистина беше пробождане, нямаше как да се измъкна. Само едно не ми е ясно – защо трябва да бъда наказана? Вината е на Храфс.
Но Джордж ме предупреди, че моето „невинен“ няма да се брои. О, какъв живот.
Парадоксално, но вечерта се проточи бавно, а отлетя бързо. Само миг, и зората вече се пропукваше зад прозорците.
Филиния преди известно време се беше прибрала в общата стая, лейди Мира беше отишла някъде другаде, а аз, виждайки изсветляващото небе, се връщах в Академията.
Намеренията ми бяха разпознати мигновено и с хищна усмивка ме информираха:
– Ще те изпратя.
Ъхм…!
Джордж не прие възраженията ми, че не е хубаво да изоставяме гостите, особено високопоставените. Първо, много от тях вече си бяха тръгнали, и второ:
– Тонс ще се погрижи за тях.
Впих глава в раменете си.
Побратимият наистина изпълняваше някои от задълженията на Негово величество. По-специално, докато разговаряхме в кабинета, той беше този, който забавляваше кралете и другите високопоставени личности, които бяха поканени на приема. Но сега вече можеше да свърши собствената си работа, вместо да товари с нея Тонс, нали?
– Джордж, аз… – новия опит за измъкване също беше неуспешен.
Кралят поклати глава в знак на отрицание, а аз затворих очи от мъка.
И така, нямах избор. Изправих се на крака, сложих ръка на лакътя на Джордж и тръгнахме към изхода. Отново бяхме под прицела на погледи, някои от които не бяха много приятни. Бях готова да отстъпя почетното си място на всеки, който сега ми завиждаше. Не завинаги, разбира се, а за следващия час.
Един час! О… имах предчувствието, че ще бъде трудно.
Усмивката на Джордж беше твърде изразителна, а обещанието за наказание не беше забравено. Искаше ми се да изчезна. Просто пуф- просто така, и да изчезна.
Мм… и може би да се опитам да нарека Гриша Грифона? Да скоча на един снежнобял грифон и да отлетя? Но мечтите си оставаха само мечти – защото нямах представа как да повикам Пазителя.
Така или иначе, трябваше да продължа да влизам в устата на лъва…
Минахме покрай главната зала, после покрай още няколко. Когато стигнахме до залата, ми върнаха наметалото, а на Джордж дадоха наметалото му. След това ми съобщиха възможно най-учтиво, че каретата ще бъде тук след минута. Уви, чакахме точно една минута – дори нямах време да се отегча.
След това слязохме по стълбите и влязохме в тясното пространство на каретата. Щом вратата се хлопна и каретата потегли, Джордж засия.
Радостта му беше толкова ярка, толкова чиста, че аз потръпнах.
И тогава той ми зададе един хитър въпрос:
– И така, къде казахте, че се намира моят Шарш?
Пф. Напрежението плавно отстъпи и аз го погледнах подигравателно. Ако някой се надява сега да види татуировката си, аз не показвам нищо.
– Марго? – побутна Джордж весело.
– Това не е смешно.
– Е, защо не – мърмореше негово величество.
Първоначално беше седнал срещу мен, но сега много ловко се беше преместил на моя диван. Само разгърнатата пухкава пола беше малко притисната надолу.
Войната за роклята можеше да е спасителна, но нямах време да разгърна тази битка…
– И така, каква беше причината за бурната реакция на Шарш? Какво се случи между вас двамата?
Да говоря или да не говоря?
Въпросът на Джордж беше наистина неудобен. Не исках да хвърлям съмнения върху Тонс, който не беше направил никакви двусмислени движения. Той не ме беше закачал, не беше флиртувал, нищо! Нарисуваният гад ме захапа превантивно, за всеки случай.
– И защо мълчиш?
– Мисля си – казах аз с тон на глас. – Мисля как да го обясня така, че да го разбереш адекватно.
Джордж беше искрено изненадан:
– Мислиш ли, че мога да не разбера правилно? – Пауза и уточнение: – Неправилно? Аз?
Въздъхвайки, аз го казах както си е:
– Шарш ме изревнува от приятеля ти.
– Мм-хм – леко се намръщи сюзеренът. – На какво основание?
– Нямаше никакви основания. Просто си мислех, че Тонс е симпатичен, това е всичко.
Негово величество се наведе напред и попита отново:
– Тонс е симпатичен?
Ооо! Не исках да се оправдавам! Ето защо отговорих честно:
– Разбира се.
Подготвих се както за негодувание, така и за разочарование. Разочарованието ми, защото необоснованата ревност е пълна глупост.
Не мога да понасям да ме удрят за нещо, което не е по моя вина. Както и Тонс, не съм дала никаква причина, и двамата сме напълно чисти.
– Марго, кажи ми, но бъди честна… Кой е по-сладък? Аз или приятеля ми?
Въпросът беше наистина неочакван! Толкова много, че неволно се изкисках и промърморих:
– Какво те кара да мислиш, че си сладък?
Джордж се усмихна лъчезарно.
– Но все пак, Марго?
Замислих се и казах:
– Не си сладък. Ти си крал.
– О, значи това е така, нали? – Той не изглеждаше ни най-малко разстроен.
Миг и нов въпрос:
– Кога ще започнем уроците по танци?
Какво? Какви уроци по танци?
– Нима нямаш нищо друго за правене? – Отговорих, смаяна и не съвсем учтива.
– Защо не? – Каза кралят със същата котешка ленивост. – Работа чак до гуша, но всичката е толкова напрегната. Трябва ми някаква компенсация.
– Мислиш ли, че да ме научиш да танцувам ще е забавно? – Не съм флиртувала! Това беше искрен опит да се измъкна от него!
– Сигурен съм, че би било. – Кимна Монархът.
И аз получих ледени тръпки. Само че изведнъж осъзнах какво ще се случи и изпитах смесени чувства по този повод. От една страна, ми се искаше да докосна Джордж, а от друга… се подготвях за наказание.
Логично, между другото! В края на краищата балът не беше лишен от ексцесии. Бях предизвикала много скандали, и то публично. Само Джордж се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Сякаш изобщо не беше забелязал нищо скандално.
Дори темата за Шарш беше отхвърлена като дреболия.
– Изобщо не ми се сърдиш? – Най-накрая издишах.
Мъжът изкриви вежди. Искаше да се подиграе, но размисли и отговори честно:
– Не съм ядосан, Маргарет.
Но… Но какво да кажем за това?
– От известно време ми е много трудно да ти се сърдя.
Наистина?
– А какво ще кажеш за Психо? – Спомняйки си последния инцидент, се опитах да се отдалеча. Но полата ми, притисната към задника на монарха, не ми позволи.
Джордж сви рамене с вид на човек, който е взел решение.
– Разбрах, че е безполезно да се притеснявам, Марго. Ти си такава, какъвто си. Въпреки всичките ми задръжки, ти винаги ще попадаш в странни обстоятелства и истории. Така че какъв е смисълът да се вълнувам? По-добре е да го приема със смирение. Смирението и няколко отряда добре обучени охранители са по-добри от ранно посивяване и нервен тик.
Устата ми се отвори.
– Джордж…
Исках да кажа нещо, но мисълта ми се изгуби, когато ръката на моя суверен се плъзна около кръста ми.
На мястото на старата мисъл обаче се появи нова и аз прошепнах протестен шепот:
– Джордж!
Изрекох го и всичко в мен потрепери. Или по-скоро трепереше.
– Марго, Марго – той поклати глава, сякаш говореше за нещо безнадеждно.
Нима аз съм безнадеждна? Аз?
Заставайки полуобърната, опрях ръце на гърдите на краля, но Джордж се усмихна и ме придърпа по-близо. Той се наведе, обгръщайки ме с опияняващия аромат на парфюма си, и… е, това беше всичко.
Всичките ми протести се разпръснаха като хлебарки, когато светлините се включиха. Самата аз посегнах към хищния, двусмислен мъж и позволих на устните му да покрият устата ми. Задъхах се тихо, когато усетих езика на мъжа да се плъзга по долната ми устна, и бях напълно изгубена. Времето беше изчезнало, луксозната карета беше изчезнала.
Всичко беше изчезнало, само ние.
Усещанията от устните му, от ръцете му, от близостта на силното му тяло бяха невероятни. Улових горещите му целувки и му отвърнах със същото. Прокарах пръсти през косата му с цвят на мед и изстенах невъзмутимо, когато Джордж се откъсна от устните ми и целуна шията ми, от брадичката до деколтето ми.
Беше неприлично, но аз не изпитвах никакъв срам. Напротив, разтапях се в прегръдките на краля, наслаждавах се на случващото се и не мислех за последствията. Дори за това, че вече не бях наемник, а истинска наследница на фамилията Сонтор. Нима една истинска наследница трябваше да се държи така?
Единственото хубаво нещо беше, че и този път Джордж беше спазил ограниченията. Той все още не беше преминал границата, при която порядъчните момичета губеха честта си.
Или пък това не беше добре?
Или…
И тогава изведнъж се почувствах така, сякаш ме дразнят. Че това, което се случва в момента, е като качествен трейлър за също толкова качествен филм. Като страхотна маркетингова брошура за продукт, който ще ме развълнува още повече.
Като дегустация на нов, съвършен коктейл! Като опитване на аромата на парфюма, който ми подхожда най-добре. Като…
И точно тук отново се провалих. Отново паднах с главата напред в невероятния водовъртеж на най-фантастичната целувка. Накрая бях отрезвена от топлината на мъжките ръце и устни.
Събудих се… много, много скоро. От състоянието на забрава ме извади постепенното намаляване на дозата – целувките ставаха по-кратки, а паузите между тях – по-дълги. Уви, бях в точката, наречена „пълно, изпитано абсолютно щастие неадекватно“.
Не можех дори да мисля. Ако сега се намирахме пред олтара, щях да се съглася без да се замисля да стана съпруга, Сянка, Променящ и която той поиска. Но това състояние на духа все още не беше напълно осъзнато. А и фактът, че каретата не се движеше – а изглеждаше така, сякаш е от много време.
– Така е – издиша хрипливо кралят – ето ни.
Протегнах ръка и дръпнах завесата, докато се мъчех да се координирам, и видях зад прозореца до болка познатите порти на Академията. Високи, с остри върхове по върховете на чугунените решетки. Подозрително голям брой невзрачни на вид мъже се застояваха край портата.
Мисълта за подсилване на охраната се промъкна и избледня. Джордж попита с мекия си, все още дрезгав и тежък глас:
– Да те заведа ли до общежитието?
Всъщност, като се има предвид състоянието ми и причините, поради които бях в такова състояние, би било логично, но…
– Не, аз ще се оправя.
– Сигурна ли си? – Промърмори Негово величество.
Не настояваше и… сякаш ми даваше възможност за избор.
– Не съм сигурна, но не е нужно да ме изпращаш – казах, много бавно изтрезнях.
– Е, както кажеш, моя ко… хм… Маргарет. Но изчакай малко, ще ти помогна да слезеш.
И точно от такава помощ имах нужда!
Джордж излезе от каретата и миг по-късно вратата от моята страна се отвори. Към мен беше протегната ръка, без която… Честно казано? Щях да падна на тротоара на купчина!
Краката ми просто не издържаха след цялата тази целувка. За щастие мъглата в главата ми бавно се разсейваше.
– Бях безкрайно щастлив да прекарам тази вечер с теб – каза тихо съблазнителят, като изчака, докато стъпих на паветата.
А аз… за първи път не можах да намеря отговор. Просто не успях.
Усмихнах се на Джордж като на неизлечим глупак, измъкнах дланта си от хватката му и, опитвайки се да не се препъна, тръгнах към портата на Академията.
– До скоро, лейди Маргарет! – Прозвуча отзад.
Суверенът сякаш се радваше.
Това беше приятно, от една страна, и малко възмутително, от друга. Но най-лошото беше, че най-накрая осъзнах степента на увлечението си по този човек. Уви, не съм влюбена. Влюбена съм дори не до ушите си, а до върха на главата си и отвъд него.
Аз, Маргарет Максимова, по документи Сонтор, а по рождение Уейз, съм луда по негово величество Джордж. И въпреки цялата алхимия на този свят едва ли има еликсир, който да излекува тази мания.

Назад към част 15                                                         Напред към част 17

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Един коментар към “Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 3 – Част 16”

  1. Ехааа😍😍😍😍 Колко интригуващо става. Вие сте вълшебници!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!