Глава 23
ДЖОРДЖ
Биорм ни беше посрещнал с намръщено небе и общо недоумение. Появата на малък, но тежко въоръжен отряд от воини логично не зарадва никого.
Телепортът ни изхвърли близо до висящия мост. На малко парче земя, което е идеално видимо от две крепостни кули.
Мостът беше спуснат. Когато пристигнахме, настъпи нездрава суматоха, но нямаше време за разтакаване. Казах на отряда да остане на мястото си и вдигнах ръце в миролюбив жест.
После извиках:
– Трябва да говоря с Крейв! Сега! Това са мирни преговори, ние не нараняваме никого!
Ако не бях имал роман с Марго, нямаше да ми повярват толкова бързо. Но сега, след всичко, което знаеха владетелят на Биорм и любовницата му, въпросът беше лесен за разрешаване.
Почти не бях чакал. Пуснаха ме в замъка, а Крейв излезе да ме посрещне, не само невъоръжен, но и почти гол.
Той ме погледна, поклати въпросително глава, а аз… се приближих, наведох се близо до ухото на големия мечоподобен мъж и прошепнах.
Половин час.
Толкова време отне на владетеля на Биорм и хората му да се съберат и да застанат до нас. Въоръжени до зъби, гневни… дори ние вече се страхувахме от тях.
Следваше работата на работниците на портала. Петима магове наведнъж се опитаха да изградят масов телепорт до територията на двореца в Откеим, но той не работеше добре.
Резултатът беше такъв:
– Не можем да пробием отбраната.
– Добре – стиснах зъби и се присъединих към тях.
Аз съм човекът, който трябва да извърши проникването. Обичам го, знам как да го правя и дори го практикувам от време на време.
Да проникна в системата, изградена от нашите портални работници, да вляза, да се концентрирам върху крайната точка, която е затворена с полупрозрачен ален щит, и …
Не просто ударих!!! Нахвърлих се напред с цялото си същество.
Настъпи пауза, а след това се чу трясък. Той прозвуча само на едва доловима плоскост, но порази ушите ми, сякаш всички стояхме под гигантска камбана.
Но пътят беше отворен, и…
– Готови сме за преход – прошепна един от порталите.
– Готови за движение! – Крейв повтори командата с мърморене. И ние преминахме.
Точката на прехода ни не беше зоната за телепортация, където беше по-лесно да попаднеш в засада, а церемониалната приемна зала.
Бях ходил там много пъти преди и знаех къде се намира. Останалите имахме време да изучим схемите, изготвени от нашите специалисти. Но аз все пак определих посоката.
Не тичах, но бързах. Вървях бързо и енергично, без да обръщам особено внимание на изплашените придворни.
Стражите, изплашени от появата на непознатите, нямаха време да реагират. Твърде малко време за реакция. Врагът вече е тук.
Но все пак камбаната прозвуча. Няколко войници в униформени наметала се втурнаха към нашата група, но това беше самоубийство. Къде? Срещу личната гвардия на краля на Естриол и елитен отряд от Биормианци, воден от самия Крейв?
Накъде?!
Походът ни през двореца на Дитрих беше бърз, рязък, брутален.
Не проявихме милост, не оставихме опасни врагове зад себе си.
Вечерта вече беше настъпила, светлините в коридорите и залите горяха, а дрънченето на бронята ни звучеше не на място. Но какво можеше да се направи? Време е да платим сметките.
Дитрих не успя да избяга навреме, намерихме го в личните му покои. Вратата беше барикадирана отвътре, но ние я съборихме.
Нахлухме вътре, като разбихме мебелите, подредени до вратата… Самият крал на Откеим се оказа заобиколен от слуги с арбалети и панически поглед.
– Господари! – възкликна той. – Какво става? Какво си мислите, че правите?
– Р-р-р – отвърна Крейв.
На мен също ми се искаше просто да изръмжа, да се нахвърля върху бившия си съюзник, без да обяснявам нищо. Но трябваше да намеря думите, които да кажа:
– Ваше Величество, обвинен сте в опит за убийство на лейди Маргарет Сонтор. И това не е единственото престъпление, в което сте заподозрян. Моля, елате с нас.
– Да вървиш по дяволите! – Той беше бесен.
След това последваха поредица от удари на бойна магия, но силите бяха несравними. Отблъснахме ги всичките. Всеки плазмен взрив, всяко огнено кълбо!
Тръгване напред, още едно… щитове срещу арбалетни стрели, удари и кръв, слугите се разпръснаха като хлебарки.
Залавяне.
В Биорм се договорихме, че моите хора ще вземат Дитрих – ще имат по-голям шанс да не убият този гнил крал.
Крейв посегна към Дитрих, а жестът накара пленника да се разтрепери и да скръцне неволно със зъби. Но кралят на Биорм се отдръпна в последния момент.
Ние не сме убийци. Не съм нахлул под прикритието на нощта като престъпник. Ние въздаваме справедливост, а това изисква разпити, публични изслушвания, протоколи и легитимност.
Дитрих ще бъде съден така, че никое същество да не оспори правото ни да го екзекутираме!
– Вие извършвате престъпление! – Изкрещя Дитрих. – Това е война! Аз съм крал, аз съм недосегаем!
Това е всичко. Търпението ми се изчерпваше. Крейв посегна надолу и удари.
Не беше силно, но добави нови пръски към кръвта на слугите, която напояваше килима.
– Това е всичко. Хайде да вървим! – Заповядах аз.
Не можехме да се върнем към пролома – стражите вече бяха на крак и вече бяха повикали подкрепления. Имаше голяма вероятност да ни ударят, а нито Крейв, нито аз искахме да загубим хората си.
И така, отново портални мъже.
Но този път не изчаках присъдата им за възможността да съборим защитите и се присъединих към тях веднага. Очаквано, блоковете бяха по-силни в покоите на Дитрих, но аз бях ядосан по някаква причина!
Един удар, друг… и след третия вече ни нямаше. Напуснахме Откеим и се отправихме към Естриол.
Още щом се озовахме в двора, в зоната за телепортация, стражите се нахвърлиха върху нас.
Те замахнаха в наша посока, но веднага се отдръпнаха. Аз изръмжах:
– Гайвер тук ли е? Гайвер при мен!
Поглед към Дитрих и нова команда:
– Претърсете този и го вкарайте в килия. Телепортацията на територията на двореца е напълно блокирана! И се подсилете колкото се може повече!
– Да! – Възкликна началникът на охраната. Ставаше дума за телепортация; не беше той човекът, който щеше да се занимава с Дитрих.
Претърсването започна веднага. Двамата Биорманци бяха много ловки, като отстраниха всички магически дрънкулки от затворника.
Като знаех, че някои артефакти залепват за кожата, не очаквах да бъде напълно обезоръжени. Предварително извиканите артефактори вече бързаха към нас – от тях зависеше да решат въпроса със специалните артефакти.
Мъжете от комбинирания отряд се разделиха, за да осигурят достъп на експертите. За момента Крейв мълчеше и се взираше. Не беше очаквал да съм толкова бърз? Аз самият не го очаквах. Цялата подготовка за операцията трябваше да се извърши в движение.
Когато Гайвер влезе в двора, аз зададох два въпроса:
– Какво става с нашето посолство? Евакуираха ли се от Откеим?
– Да, евакуирали сме се! – Докладва той.
– А посолството на Откеим в Естриол?
– Всички са задържани, в момента претърсваме сградата – Гайвер даде отговора, който очаквах.
Добре. Това е най-важното за момента.
– Запечатайте целия град за телепортация – е новата ми заповед. – Подсилете охраната и съберете първи армейски полк.
Гайвер се поклони, но преди да си тръгне, погледна въпросително към дузината тежко въоръжени, диво гледащи Биорми.
– Биорм ще ни подкрепи в тази мисия – казах аз. Исках да кажа „приключение“, спомняйки си, че Маргарет е замесена, но се поправих навреме.
Гайвер се поклони отново и…
– Ваше Величество, какво да кажем на хората? Слуховете ще се разпространят бързо и ще настъпят вълнения.
– Нищо. Аз сам ще им кажа.
Слугата си тръгна, а Дитрих най-сетне бе достигнат от артефакторите. Сега те събличаха краля гол, грубо разбиваха защитата му, а Дитрих продължаваше да шепне:
– Възмутително… Всички ще отговаряте… Възмутително!
Ние ще. Нямаше да мълча. Но първо да неутрализираме този плъх. Без изненади. Нито сянка от мисловен призив, нито някакви други трикове.
Когато Дитрих беше лишен от всичко, кимнах доволно и затворникът получи нови дрехи. Чисти, неподправени, изработени в дворцовата работилница. Точно такива дрехи, с каквито преобличат всички затворници във вътрешния затвор.
Но аз не конвоирах бившия си съюзник… Моите хора и наблюдателите на Биорм могат да се справят с него.
Не е трудно, а и Дитрих няма къде да отиде. Особено без Азиус. Без телохранител негово величество е нищо.
След като наблюдавах как групата си тръгва, издишах и наредих почивка за мъжете, които се бяха върнали от Откеим. Както нашите, така и на Биорм.
Крейв и аз също трябваше да си починем…
МАРГАРЕТ
С известно притеснение пристъпих под сянката на дърветата. В същото време си спомних уроците си по география, в които се казваше, че в близост до столицата Естриол няма хищници.
Районът около столицата се смяташе за спокоен – един от най-благоприятните райони на кралството. Но нещо все още ме гризеше. Интуицията ми усещаше нещо нередно.
Щом стигнахме до Психо, той поклати глава и ни поведе напред. Точно в гората, без никакви указателни табели или пътеки.
Няколко минути ходене и се озовахме на малка поляна, в чийто край имаше особена постройка… землянка. Входът беше солиден и сравнително висок, подсилен от дървени греди с натрупани върху тях купчини камъни.
Замръзнах за секунда, после попитах:
– Защо ни е нужно това?
– Защото това място е буквално претъпкано с магии, които спират дъха – каза човекът от портала.
Ами… Наистина? Какъв вид магия?
– Аз не усещам нищо от това.
– Разбира се, че не усещаш. Носиш толкова много блясък, че можеш да минеш през всяка магия, без да я забележиш.
Предполагам, че е така. С изключение на.
– Да, но не аз намерих землянката, а ти. Ти не носиш никакъв блясък.
Това беше неочакван отговор:
– Какво те кара да кажеш това? На нас с Зубъра ни беше предоставено и нещо, което да ни улесни в наблюдението.
Аз неволно се разтревожих.
От друга страна, Зубъра наду бузите си и добави важно:
– Ние не сме толкова лесни, колкото изглеждаме, Марго.
Той, Джим, беше първият, който пристъпи в землянката. Изглеждаше, че момчетата се спускат към бърлогата, и аз зададох нов и разумен въпрос:
– Защо?
Една пауза и ми беше обяснено:
– Тогава, Марго, защото не поставяш толкова силна защита на някаква къщурка без причина. А това не е обикновена землянка. Вижте къде е разположена.
– Къде е разположена? – Не разбрах.
Психопатът изхърка и обясни отново.
– Това дори не е гора, а просто късче природа. Намира се недалеч от столицата, под носа на нашите служби и на самия крал. Ако бях престъпник, който трябва да се скрие от правосъдието, нямаше да има по-добро място. Всички търсят в дивата природа, а аз съм тук. В средата на нищото и в същото време на видно място.
Сега се отдръпнах. Беше спонтанно, но ме накара да искам да опозная землянката още по-малко.
Ами ако тук живее някой маниак? Някаква кръвожадна местна Баба Яга?
– Спокойно – Психото отгатна мислите ми. – Мястото е изоставено. Това е очевидно.
Исках да възразя, но погледнах по-отблизо и кимнах несигурно.
Все пак общата изоставеност, сочеща дългото отсъствие на собственика, не ме размекна.
– Не влизай там – казах аз. – Хайде да се махаме оттук.
– Какво имаш предвид, да не влизам? – Възмути се МикВой.
Въздъхнах, спомняйки си добре склонността на нашия Зубър да хвърля неща наоколо. Той предлагаше да тръгнем по следите на съкровището, а след пет минути се колебаеше, а след още пет минути ме разубеждаваше, което буквално разкъсваше мозъка ми, който не беше склонен към противоречия.
– Напразно въздишаш – продължи Джим. – Ами ако там има нещо ценно?
Изпитах желание да го ударя по главата с дръжката на меча си. Исках да го накарам да млъкне! Исках да го нокаутирам и да спре да ме дразни.
– Какво ценно може да има там? – Възкликнах.
Зубърът не помръдна:
– Не знам, но е възможно. Като се има предвид късметът ти, Маргарет, всичко е възможно.
– Е, благодаря ти – промълвих аз.
И Джим започна да си фантазира:
– Представете си само: изхвърлиха ни от една пещера, пълна със злато, и ние летяхме, летяхме и изведнъж по стечение на обстоятелствата се озовахме на непозната поляна. Намерихме изоставена землянка, а в нея… нещо много по-ценно от всички тези статуи и монети. Справедливост, Марго, знаеш ли? Трябва да има!
Заслушах се, после се обърнах към Психото и попитах:
– Напомни ми отново защо сме приятели с него?
Зубърът веднага се усмихна, а Храфс застана на негова страна:
– Марго, но наистина? Ами ако?
Извъртях очи и се отдръпнах още повече. Така им се иска, но аз няма да вляза в още една дупка.
Момчетата изчакаха известно време и когато се увериха, че решението ми е желязно, казаха почти в един глас:
– Добре, изчакай тук.
Това е всичко. Изчезнаха в тъмнината на земния, подсилен с дървени греди проход, а аз останах.
Стоях там, нервна, и тогава чух приглушен звук изпод земята:
– Марго! Марго, ела тук! Трябва да видиш това!
Аз?
Сега се разкрещях и след няколко минути колебание се нарекох глупачка и… да, влязох. Слязох в землянката и видях едно аскетично, изоставено пространство, тъмно петно от огнището в средата на пода и широк лист шперплат до стената.
Землянката беше малка, а светлината на МикВой „Илюминарис“ беше достатъчна….
След още един миг замръзнах, неспособна да повярвам на собствените си очи.
На тази дъска имаше изображения – няколко десетки рисунки. Глави! Скици на портрети! И на всяка скица бях аз.
Аз!
А най-отдолу, с калиграфски почерк, пишеше: „Тя ще спаси магията“. А под него – малка драсканица…
МикВой се вгледа в драскулката особено внимателно и накрая каза, преглъщайки несигурно:
– Това много прилича на подписа на Тиш Смирен.
Чувала съм това име и преди. Мисля, че това беше името на художника, чиято картина така и не успях да видя. Заради всички безкрайни събития просто не успях да стигна до музея.
Но не това ме интересуваше в момента:
– Дали ще спася магията? – В гласа ми се долавяше скептицизъм. – Нима той беше гадател?
– Официално е художник – каза Джим. – Но според някои източници той е имал и дарбата да гадае.
Изхърках, но Зубър….
– Имаш ли представа какво открихме? Разбира се, това не е планина от злато, но и скиците на Тиш Смирен са много, много скъпи. – Момчето се усмихна лъчезарно и добави тихо: – Особено ако ги продадеш на Джордж.
Превърнах се в пълен скептик:
– Дали в тази землянка е живял велик художник?
– Това не е факт – каза Психо.
Той отдавна се беше отдалечил от картините и сега гледаше отсрещната стена. Тя беше обикновена, глинена, полуподсилена с тънки дървени греди и невзрачна.
Явно.
Явно нищо не беше ясно.
Аз също се отдръпнах от „портретите“ и долових странно усещане. Подът беше равен, утъпкан, солиден, но… спрях и леко потропнах с крак.
Миг и после отново.
– Маргарет? – Вдигна поглед Храфс. – Всичко наред ли е?
Нямаше заповед.
– Надявам се, че това е само скривалище, а не някакъв капан, през който ще паднем за радост на всички неприятности, които ни очакват. – Промълвих мрачно.
Момчетата замръзнаха, а после се оживиха.
– Скривалище? – Попита МикВой.
Кимнах несигурно и отново тропнах с крак. Земята не реагира добре, но определено усещах леки вибрации. Точно под левия ми крак имаше празнота.
– Марго! – Заповяда Психо. – Върни се!
Подчиних се и се отдръпнах до изхода за всеки случай.
Но най-лошото не се случи! След малко разузнаване и подслушване Психото и МикВой вдигнаха покрива, който беше покрит с пръст, и разкриха малка дупка и скрита в нея метална кутия.
Отварянето на кутията беше лесно, не бяха необходими ключове. За разочарование на Зубъра кутията не съдържаше диаманти и рубини, а документи. Похабени, пожълтели от времето и влагата, но съвсем читави.
Самият Джим не разбираше нищо от документите, но Психо….
– Хайде – издиша той шокиран след кратко проучване. – Не може да бъде!
Оказа се, че това са схеми. Някои сложни, интересни и свързани с портали.
Имаше и ръкописна книга с някакви числа, което също зарадва Храфс.
Като бонус ние, простосмъртните, получихме заключение:
– Тук е живял портален човек! И то много компетентен и умел!
– Портален престъпник, който е бил посещаван от Тиш Смирен, който е нарисувал много портрети на нашата Маргарет – обобщи замислено МикВой.
За престъпника – това, разбира се, бяха спекулации. Ние сами си го измислихме! Но точно сега нещо сякаш щракна в главата ми.
Ами ако…
Не. Не, не, не, не.
– Не – казах на глас и поклатих глава. – Няма такова нещо като съвпадение.
– Какъв вид съвпадение? – Джим не разбираше, а аз си спомних, че момчетата знаеха само част от историята на Албрина.
– Ще ви разкажа. Само че, по-късно. А точно сега… – въздъхнах, подготвяйки се за конфронтация и спор – нека се махнем оттук.
– Къде да се махнем оттук? – Изправи се МикВой. – Какво ще кажеш за скиците? Ами документите, ценните документи?
– Ние излитаме! – Не издържайки повече, изкрещях аз.
– Как точно? – Наду се МикВой. – Грифонът е заспал.
Но аз бях непреклонна и решителна. Настоявах. Заплаших, че ще кажа на Джордж. И си тропнах с крак. Дори разклатих меча си във въздуха!
Предполагам, че последното е подействало. Наистина напуснахме странното жилище, но Психо взе със себе си кутията, пълна с документи. Нямах представа как ще я пренесе и се надявах, че ще я изгуби.
За съжаление или за щастие, късметът на Психото не го подведе.
Когато се измъкнахме от храсталака, Гриша вече се беше събудил. Той се изправи на лапите си и се огледа мрачно, очевидно търсейки ни.
– Здравей – промълвих аз, като махнах на Пазителя.
– Е, ти… е, ти ни разочарова – каза МикВой, обръщайки се към същия грифон.
Последният клюмна с човка и разпери пера. Беше малко смущаващо, но не го коментирах. Но извадих ябълката, която бях скрила от обяда или ранната ни вечеря, и му я подадох.
Отначало полуорелът и полулъвът бяха скептични. Той изви шия, притвори кехлибарените си очи…
– Вкусно е, опитай – казах аз, насърчавайки го ласкаво.
Казах това, но изведнъж се усъмних в него. Вече бях галила перата на грифона, и то без да се замислям. Ами ако ябълките са противопоказни за тези същества? Ами ако яденето на плода, подобно на почесването, би имало някакъв отрицателен ефект?
Като се има предвид късметът ми, всичко е възможно, но…
– Цъкане! – Нямах време да отнема лакомството.
Грифонът погълна всичко и примигна очаквателно.
– И повече не – казах на един дъх.
– Клан!
Това е краят на прелюдията. Грифон се спусна на земята, давайки си страна, и аз първа се покатерих на врата му. След това беше Джим с подадената му раница на Психото и накрая самият Порталчик с плячката си.
Да! Някак си е донесъл този сандък!
Нещо повече, не го е загубил и по време на полета.
И тогава се озовахме на площада пред портите на Академията. Там ни чакаха невзрачни хора в цивилни дрехи, които ни предупредиха, че не можем да напускаме територията до специалната заповед на Джордж.
Кимнахме, влязохме през портата и тогава цялата ограда от ковано желязо избухна в пламъци – допълнителната защитна магия, за която ни бяха предупредили, беше подействала.
И така, мисията е изпълнена, операцията е завършена, птицата е в клетка.
Е, добре. Хайде да поседнем!
ДЖОРДЖ
С Крейв се качихме в една от всекидневните, свалихме част от екипировката си, измихме кръвта и зачакахме вечерята.
По време на този процес секретарят ми се отби с доклад, че лейди Маргарет е в добро здраве и е в Академията. В същото време той предаде вест от Тонс: за да не ме разсейва по време на залавянето на Дитрих, побратимият ми ме информираше чрез секретаря ми – Азиус е започнал да говори!
В същото време подготвяхме още една серия от разпити, но това нямаше да е възможно. За да осъществим този план, трябваше да преговаряме с лейди Мира.
Но това ще стане по-късно. Но точно сега.
Сега трябваше да се обясня на Крейв. В края на краищата информацията, която му бях дал преди набега, беше следната: „Имам железен аргумент срещу Дитрих. „Аз и момчетата отиваме в Откеим. Искаш ли да дойдеш?“
– „Разбира се!“ – Изръмжа тогава Крейв.
И той тръгна.
Половин час за опаковане, а ето че вече нахлуваме в чужд дворец.
Обективно погледнато, можех да го направя и сам. Но знаех, че бъдещият ми свекър ще се разстрои, ако не го поканя на партито. И още нещо – сега, след подобна реакция на едно твърде лаконично предложение, знаех, че негово величество Крейв от Биорм… също е малко Марго.
Тя беше единствената, която можеше да се издъни в неизвестното, в неизвестните приключения, без план за действие или информация.
Сега обаче всички сме по малко Маргарет! Дори и аз.
Изпих на един дъх половин кана вода и се свлякох на стола си, а Крейв ме гледаше втренчено:
– Кажи ми!
Кимнах, а Крейв добави:
– И не забравяй покушението срещу Маргарет.
– Имаше опит за убийство – признах аз. – Марго не беше пострадала и ние се грижехме за нея.
Лицето на Крейв изведнъж потъмня.
– Не ми казвай, че тя е била жива примамка.
Поех си дълбоко дъх, но лицето ми не се размърда. Уви, владетелят на Бьорм се бе оказал прав.
– Джор-ррррдж! Ти от ума ли си излязъл?! Тя е дъщеря на моята жена! Знаеш ли какво ще ти направя?
– Нямаше опасност. Аз лично се грижех за Маргарет.
Крейв наистина не вярваше в безопасността. Трябваше да си сложа много честно лице.
И тогава се засмях. Гръмко! Сълзи! Почти до степен на хълцане!
Не, наистина има нещо заразително в младата лейди Сонтор-Уейс и сега, не на шега, съм малко Марго! Седя срещу големия, нелюбезен крал и… не лъжа, но малко премълчавам за „приключенията“ си.
Точно като самата Маргарет напоследък. Когато си говорехме в нейния хол и аз бях много, много ядосан. Накрая, когато аргументите се изчерпаха, дамата използва невероятния ход да се премести в скута ми и да покрие устата ми с целувка.
Нагла стратегия, която проработи!
Сега, като се има предвид сходството на ситуациите, неволно направих сравнението и се превих от смях! Надявам се, че няма да се стигне дотам, че да се наложи да използвам триковете на лейди Маргарет?
Крейв не разбираше. Гледаше ме, сякаш бях луд, а аз се смеех и не можех да се успокоя. Минаха около пет минути, преди да избърша сълзите си и да кажа:
– Ще ти кажа всичко. Абсолютно всичко. И отново ще имам нужда от помощта ти – не е лесна задача да държиш краля на чужда държава в ареста, знаеш.
– Каза, че имаш доказателства – каза Крейв, неразбиращ и затова недоволен.
– Имам. Опитът за убийство на Маргарита е нещо, за което има свидетели, и нещо, което е доказано. Но това не е единственият епизод. Останалото предстои да бъде доказано, но аз знам как.
Крейв кимна бавно.