Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 4 – Част 5

Глава 4

МАРГАРЕТ

Доста изненадващо, но информацията за това как и защо се е появил пробивът в стената на замъка не е изтекла сред масите. Адептите имаха съвсем бегла представа за случилото се и само зяпаха.
Аз също не показах знанията си – единствените хора, с които ги споделих, бяха Психо и МикВой. Приятелите ми не бяха щастливи, но стенеха и се тюхкаха в един глас:
– Марго! Отново ли ти?
Какво аз? Какво Марго? Нека попитаме човека, който ме включи в сутрешната йога без кофеин.
Говорейки за „някой“. Той се появи след голямото междучасие и като влезе в аудиторията за първокурсници, размаха пред всички тетрадката си.
Никой, разбира се, не разбра. Аз, от друга страна, станах цялата надута и наперена! Извадих собствения си бележник, поставих датата и написах: „Той ме заплаши!“.
Друга причина за предпазливост са предубежденията, но няма нов „провал“. По време на краткото събеседване изобщо не ме засегнаха. По време на цялата сесия Джордж беше не просто нормален, а наистина добър!
Кралят се усмихваше и се шегуваше много, а това поведение имаше интересен ефект – учениците се разтопиха. Всички, дори моят верен приятел Зубър, гледаха Джордж с влюбени очи. Изведнъж започнах да ревнувам. Какво, по дяволите, прави той?
Стана само по-зле… Точно след този урок личният ми график се отклони от общата траектория, а в него имаше урок по етикет. Уви, бързо се досетих кой точно щеше да води урока.
Звънецът удари, прозвуча властно „Скъпи адепти, благодаря ви за урока, всички са свободни да си тръгнат“, но адептка Сонтор, разбира се, бе помолена да остане.
Не ми беше тъжно, но изпитвах много раздвуени чувства. Сякаш за да ме довърши, от китката ми падна още една гривна артефакт.
Беше се изхлузила, докато опаковах чантата си. Гривната беше последвана, още по-неочаквано, от пръстена за отрови. И двете паднаха на бюрото с тих звънлив звук, а аз замръзнах в недоумение.
Последва обаждане от величеството:
– Адептка Сонтор, колко време ще се задържиш?
Измърморих проклятие, пъхнах бижутата в чантата си и тръгнах надолу по стълбите. Посочиха ми една врата и няколко минути по-късно с Джордж се преместихме в друга класна стая, където намерих маса, приготвена за обяд.
Нямаше храна. Нямаше вино или други атрибути на романтиката, уви.
С ужас осъзнах, че сега ще трябва да науча многобройни вилици и лъжици за различни видове ястия. Как щях да живея без тези знания?
Погледнах го съжалително, но Джордж… Той протегна ръка, хвана ме за кръста и ме придърпа към себе си.
В процеса на тази маневра чантата ми падна от рамото ми, а Зора мокро се плъзна от глезена ми и се заби в пода.
– Здравей, Марго – каза грубо кралят и аз осъзнах, че съм попаднала в капана.
Отново попаднах в капана на неговия чар и на собствената ми любов.
– Ти… – исках да кажа нещо умно или поне остроумно, но думите се разпръснаха като хлебарки. Както и мислите ми.
Светът се разтресе, после започна да се върти. Коленете ми отслабнаха, а от гърдите ми се изтръгна не особено прилична въздишка.
Взирах се в Джордж като влюбена глупачка, а той се наведе и потърка нос в бузата ми.
Това беше всичко. Вълна от топлина заля глупавата адептка и устните ми се протегнаха за целувка. Едно хубаво нещо беше, че негово величество също беше изгубил контрол.
Той не просто целуваше, а се нахвърли като див лъв, който дебне плячката си. Само че, за разлика от истинския хищник, той беше нежен, ласкав и горещ.
Устните му, езикът му, пръстите му, които галеха шията ми, заплитаха се в косата ми, галеха китките ми… На пръв поглед нищо особено и всичко беше достатъчно прилично, но кръвта ми все пак се превърна в буен поток.
Стана ми горещо. Толкова ми беше горещо, че обвих ръце около врата му и се опитах да поема инициативата, само че не ми беше позволено. Джордж се отдръпна с приглушен стон.
След това каза измъчено:
– Марго, моля те, не ме провокирай.
Какво има предвид? Иска да каже, че той може да ме провокира, но аз трябва да се държа прилично? Защо трябва?
Омаломощена от целувките му, аз погледнах протестиращо нагоре, а сюзерена….
– Нека се заемем с обучението ти. Преди да се е случило нещо непоправимо.
Непоправимо?
Знам, че има много имена за интимността между мъж и жена, но за първи път чувам за това.
Веднага престана да ми се иска да се целуваме. И аз се отдръпнах, като му хвърлих неприятен поглед.
– Маргарет – въздъхна шумно Джордж, сякаш решаваше да направи нещо. – Знам, че традициите на нашите светове са…
Той не можа да довърши.
Прекъснах го. Изпищях и скочих, усещайки как около глезена ми се плъзга хладина. Това вече не беше Зора! Отдавна не бях реагирала на желираното нещо. Беше се случило нещо друго.
Когато скочих и повдигнах подгъва на роклята си, видях как още един артефакт падна на пода.
Кралят замръзна и се намръщи. Всъщност и аз направих същото. Тогава Джордж седна, вдигна бижуто и като ме погледна, попита:
– Любима моя, какво става?
Думата „любима“ накара сърцето ми да запее, но самият въпрос …
– Откъде да знам? Аз съм извънземно и съм с двойна специалност. Ти си всемогъщият, непогрешим учител. Ти си този, когото трябва да питаме.
Съдейки по усмивката, монархът оцени шегата.
Само че той не се забавляваше.
– Марго, това е вторият защитен артефакт, който пада от теб без причина. А силата в артефакта все още е там, той все още работи.
– Всъщност това не е вторият, а четвъртият – казах аз.
После бръкнах в чантата си и извадих пръстена и още една гривна. И се стъписах, защото въпреки загубата на няколко бижута и факта, че не носех всичко, вече носех няколко излишни килограма върху крехкото си тяло. Беше ми трудно.
Кралят се намръщи повече от всякога.
– Като се има предвид днешният инцидент със стената, имам само една теория – каза той.
Тъжното беше, че версиите ни бяха еднакви. Но няколко подаръчни семена, подобно на Зора, бяха избягали от целувките на краля и сега обикаляха по тавана, бяха само косвени доказателства.
Настъпи дълга пауза и Джордж заяви:
– Трябва да го проверим.
– Как? – Не разбрах.
Уви, това беше меко казано лош начин. Никога не бях очаквала такова нещо от моя сюзерен! Такова нещо можеше да предложи Психото или Зубъра, а Джордж, със своята разсъдливост, трябваше да го забрани!
Докато гледах как владетелят на Естиол се оглежда, после отива до един, незабележим шкаф в далечния ъгъл на класната стая и започва да го разбива, все още вярвах в разума!
Но когато ми донесоха флакон, пълен с отровна розова течност, и ми предложи да пия…
– Какво е това? – Издишах.
– Отрова, разбира се – отвърна спокойно кралят.
Задъхах се, за да си поема въздух. Отдръпнах се, а семената се спуснаха надолу и се наредиха между мен и Джордж.
– Хайде – каза той на семената. – Дамата просто ще го опита. Това е бавна отрова, а аз имам противоотровата със себе си.
Миг, но семената не помръднаха. Отдръпнаха се едва след като аз самата го поисках. В съзнанието ми! Наследницата на херцогство Сонтор обаче не успя да изпие отровата.
Щом взех колбата в ръцете си, семената отново нападнаха и този път бяха по-силни: колбата се разби на парчета, а ярката течност се разля на пода.
Замръзнах с отворена уста и с осъзнаването, че сега наистина не се нуждая от предпазващия от отровата артефакт. От друга страна – обсъждахме експеримента на глас. Ами ако семената не бяха „чули“, че в колбата има отрова?
Джордж си мислеше същото и резултатът от мислите му беше следният:
– Урокът по етикет се отлага.
Мислех, че ще ме пуснат в общежитието, но…
– Ще се опитам да те науча на фехтовка.
– А…! – Коментирах.
Не ми се искаше да се бия. Очевидно имах меч, което означаваше, че все още трябва да се уча на фехтовка, но предложението звучеше опасно.
– От какво се притесняваш? – Усмихна се мимолетно Джордж.
Не отговорих, а казах нещо друго:
– Може би не трябва да го правим?
– Да, Маргарет трябва – каза кралят. Тъмните му очи блестяха хищнически.
– Значи, ако не можеш да ме отровиш, ще опиташ да ме прободеш? Ти си от хората, които не се отказват никога ли?
Пошегувах се, но сюзеренът не хареса шегата. Всъщност той имаше контрааргумент:
– Ти си тази, който никога не се отказва.
Чух, преглътнах и разбрах, че обсъждаме грешното нещо.
– Джордж – въздъхнах шумно, защото въпросът щеше да е нервен. – Как са нещата с Дитрих?
Негово величество отново се намръщи.
– Дитрих беше екзекутиран в Откеим тази сутрин.
Трагична новина, всъщност, но това беше облекчение. Въздъхнах отново и…
– Значи сега, след като с врага е свършено, мога да бъда освободена от ареста? Мога да напусна Академията в следващия си почивен ден, нали?
Една секунда. Кратка, но лаконична пауза и вместо логичното съгласие при такива обстоятелства, чух:
– Къде отиваш?

ДЖОРДЖ

Маргарет ме гледаше с големи невинни очи, но ние не се познаваме от вчера, а аз отдавна не вярвах в невинността на любимата си дама. Още повече че във въздуха се носеше отчетлива миризма на нова неприятност! Опасност! Обстоятелства, които не можех да допусна!
– И така, къде отиваш?
Марго размаха мигли и погледна встрани, а аз се усмихнах.
Тук и сега се борех с две желания: да целувам и да убивам! И засега печелеше второто. А годежният пръстен изгаряше джоба ми.
– Джордж, аз… – несигурно започна дамата.
Аз не помръднах.
Чудех се дали ще предприеме още една авантюра, или ще си признае. Дали ще бъде честна за очевидно неприемливите си планове? Или пък ще излъже?
– Само не се ядосвай, добре? – Тя беше плаха.
Е, това е ново. Е, добре, добре.
– Аз, Психото и Зубър искаме да отидем до разлома. Психото е чел документите на Джудиус и сега мечтае за междусветовно пътуване. От мен и Зубъра тоест МикВой зависи да му помогнем.
Въздъхнах.
Това е страхотно. Това е просто страхотно.
– Добре, за тези двамата – казах аз в един момент. – Но ти, Марго? – Исках да добавя, че бъдещата кралица няма да отиде, но като си спомних, че още не съм сложил пръстена и не съм получил съгласието ѝ, се поколебах.
Дамата благоразумно запази мълчание, затова попитах:
– И към какви разломи се стремите?
– Е, лично аз знам само един – Маргарет отново се престори на невинна. – Разбира се, там се подвизават Каруми, но това не е проблем, както разбирам аз.
Марго погледна нагоре, където висяха няколко семена за подаръци. Аз също погледнах нагоре.
Досега никой не беше подозирал, че тези безобидни носители на магии са способни на невероятни разрушения. Стената, която беше повредена от медитацията на младата лейди Сонтор, се смяташе за неразрушима. Не само заради много дебелия слой камък, но и заради най-добрите защитни тъкани от най-добрите майстори.
Възможностите на семената тепърва предстои да бъдат изследвани и именно това ще направим днес. Но едно навлизане в разлома…
– Добре – казах аз и кимнах утвърдително.
Марго не разбираше. Тя гледаше смаяно и тогава аз повторих:
– Добре, Маргарет. Пътуване до разломите, разрешавам на бандата ти да пътува.
Уви, отново не ме разбра, сякаш говорех на друг език.
Наложи се да използвам контактния метод – пристъпих към Маргарет, дръпнах я властно за кръста и прошепнах директно в устните ѝ:
– Чула си правилно, любов моя. Имаш моето разрешение!
Сега тя се събуди. Но вместо радост на лицето ѝ се появи подозрение.
– И при какво условие? – Попита Адептката. – Какво ще дължа за това разрешение? Какви са възможните последици от подобна сделка?
Неволно се усмихнах. Марго може да е необучена и неподготвена, но мисли в правилната посока. От нея ще стане добра кралица. Най-добрата владетелка за моята страна.
Разбира се, не разкрих уловката. Не отговорих и на гневния въпрос: „Между другото, искаш ли да ми върнеш телефона и котката?“.
Бях весел, щастлив и съсредоточен върху друга тема – бойните и защитните свойства на семената.
С Марго се преместихме в тренировъчната зала и в началото на първия ни спаринг с дървени мечове теорията се потвърди. Семената бяха в отбрана.
Но когато се отдалечих и хвърлих кинжал към Маргарита без предупреждение, магическите носители не просто отблъснаха атаката – те ме нападнаха!
Именно дамата ме спаси от няколко допълнителни дупки в тялото ми – а аз твърде късно осъзнах, че не мога да се затворя. Нейното „Замръзни!“ отекна в залата. Семената, които се втурнаха към мен, спряха на няколко пръста от гърдите ми.
Не съм страхливец, но сърцето ми заби по-бързо, а по челото ми избухна пот, която веднага изсъхна. Но аз издишах, осъзнавайки, че защитата на моята Марго вече е непробиваема. Сякаш в отговор на тези мисли рубинът падна от любимата ми адептка.
Верижката се развърза и медальонът се плъзна по деколтето ѝ. Гледах жадно как Маргарита изважда камъка от бодито си. Тялото ми се изпълни с огън и захлипа.
С невероятна трудност потуших атаката. Отново си спомних за пръстена и – не, не си спомних.
От една страна, моментът беше неподходящ, твърде банален. Второ, не знаех защо съм толкова изгубен. Може би проблемът беше в предишното сватосване.
Но Маргарет беше права, аз не съм от тези, които се отказват. Никога досега не съм чувал „не“ от потенциална булка, но дали отказът е бариера?
Нищо не е! Но не можех да падна на едно коляно, както ме беше научила майката на Маргарет, и да кажа простичките думи.
– Джордж, какво правиш? – Изпищя със закъснение Маргарет. – Ти хвърли кинжал по мен!
– Съжалявам, това няма да се повтори – усмихнах се аз.
Приближих се и когато дамата протегна верижката с рубина, поклатих отрицателно глава:
– Не трябва.
– Какво имаш предвид? – Намръщи се Марго.
– Запази артефакта.
Тя беше много изненадана. Попита ме директно:
– Защо? Не е като да иска да се залепи за мен. Какъв е смисълът от рубина сега?
Разумни думи, но…
– Запази го. Подарявам ти го.
Марго направи големи очи и изхвръкна, като отново не разбра. Извадих гривните и пръстените от джоба си и ѝ ги подадох.
– Те те признаха за своя господарка, така че са твои.
Жестът беше твърде щедър, но няма значение. Нека артефактите да принадлежат на Маргарет, не съжалявам. Всъщност имаше само едно нещо, което ме интересуваше в цялата тази ситуация:
– Слушай, ако Шарш ти се изплъзне, не го оставяй, добре? – Попитах. – Вдигни го, разтърси го…
Маргарет се изправи рязко и се разтрепери.
Въображението ми нарисува змия, която въпреки собствената ми съпротива се спусна от твърдото, закръглено дупе на момичето, плъзна се неумолимо по крака ѝ и падна на земята. Картината се оказа едновременно забавна и възбуждаща.
– Ауч! – Изведнъж възкликна Маргарет. – Какво за…
И се ядоса:
– Защо ти се шегуваш с Шарш, а мен ме хапе?
О, Шарш. Завиждам ти. Още не съм виждал тази част от тялото и, но с удоволствие бих я захапал и аз.

Назад към част 4                                                             Напред към част 6

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!