Глава 10
Ситуацията с обявяването на годежа ни беше малко неочаквана. Разбирах, че ще има съобщение, че такива неща не се пазят от широката общественост, и донякъде бях съгласна с това. Но всичко беше твърде внезапно.
Сякаш ме бяха хванали! Уловили са ме. Отрязан ми беше пътят за отстъпление, въпреки че нямах намерение да отстъпвам.
Това беше повод за гневни погледи към негово величество. А той прекрасно разбираше защо съм ядосана.
Знаеше, но постъпи така, както смяташе за правилно. Ооо! Величество! Както и да е, какво друго искам да направи кралят? Искам да иска разрешението ми всеки път? Да се консултира с мен всеки път?
Уви, Джордж няма да се консултира с мен всеки път. Той не е такъв човек. И, обективно погледнато, нямам нужда от него. Само по ключови въпроси, свързани с мен и семейството ми.
Обявяването на годежа не беше един от ключовите въпроси. Технически погледнато. В края на краищата вече бях дала съгласието си, така че за какво друго ставаше дума?
Но аз все пак подсмърчах и зад тези мисли напълно забравих, че ни предстоеше да посетим не едно, а две места.
Затова, когато стигнахме до платформата и кралят призова магията, за да ни пренесе не в столицата, се изненадах. Също така замръзнах, когато разбрах, че морето се плиска на около три крачки от него. Истинското море! Лазурно синьо!
– И… къде сме сега? – Можех само да издишам.
И тогава дойде „снежната птица“! Тоест романтика в изпълнение на негово величество.
Малко по-надолу по плажа имаше три снежнобели палатки, към които ме заведоха.
В палатките се намираха няколко слуги и две прислужници, от които виждайки ги след спането в джунглата отначало потръпнах, но бързо върнаха спокойното изражение на лицата си.
С вежливи поклони те ме вкараха в една от палатките, където ми помогнаха да се преоблека и да прибера косата си. От смела авантюристка, изпратила смъртоносни даровити семена, за да атакува гигантска змия, аз отново се бях превърнала в дама. Благородна наследница на херцогство Сонтор и също толкова благородна рожба на Уейз.
Когато излязох от палатката, Джордж вече беше готов и ме чакаше под снежнобелия навес.
Негово величество също се беше преобразил и от покритите с кал и слуз „специални дрехи“ не беше останала и следа.
Както винаги, той беше висок, широкоплещест, невероятно красив, а лекият му летен камизол блестеше от бродерии и диаманти.
Тук, под една открита тента, беше поставена маса, на пясъка стояха няколко големи вази с цветя, а в далечината морето искреше на слънчевата светлина. Времето беше лятно, но не и горещо. Идеален вариант.
– Лейди Маргарет, моля – кралят посочи галантно към масата.
В този миг слугите изчезнаха.
Останахме само ние двамата. Джордж лично ме настани в светъл резбован стол, след което ми предложи пенливо вино.
Знаех какво е това и се смутих, но беше твърде късно да се противопоставя. Затова приех чашата и след кратка богато украсена реч ми поискаха ръката… Не в преносен, а в буквален смисъл.
Подчиних се и секунда по-късно на безименния ми пръст блесна изненадващо красив и съвсем не артефактен пръстен.
Годежът беше взел нов обрат, друг материален израз. Оставаше да видим какво щеше да се случи с тези подаръци от съкровищницата. Дали щяха да бъдат върнати в имението на Филиния? Или трябва да оставим на мира злополучната служба?
Аз съм смела, но тук и сега бях диво смутена. Джордж се наслаждаваше на това смущение и ставаше все по-доминиращ – той водеше партията. Сервираше ми храна, наливаше вино и водеше разговор.
Погледнах към морето и към него и осъзнах, че животът ми е на път да се промени. Логична промяна! Само че…
– Ще успея ли да завърша Академията? – Попитах го.
Той ме погледнаха весело, с поглед на най-добрия учител на планетата. Защо ти е нужен някакъв прашен университет, когато имаш мен?
Но не. Кралят нямаше да затвори бъдещата си съпруга в четири стени.
– Разбира се, че можеш. Но след сватбата ще живееш в двореца.
Разбира се, Калтум се е сетил за това. Горкият ректор сигурно хълца от броя на правилата, които са нарушени заради мен, а ето и едно ново. Но от друга страна, той ще може да се похвали с това, че в неговия университет е учил уникален специалист – все пак никой друг няма способности като мен.
Седяхме и си говорехме на отвлечени теми, а аз не разпознавах Джордж като онзи надут, самовлюбен човек, който винаги е бил недоволен от моето поведение.
Това беше добре.
Всичко ми харесваше!
И особено пръстена. Беше чудесен! Хипнотизирана от блясъка на камъните.
Бузите ми вече ме боляха от усмивка, когато младоженецът – каква непозната дума! – каза:
– Между другото, за онази битка със змията. Когато ти нападна внезапно, а аз не бях готов и едва не паднах от нея… Марго, трябва да се бием заедно по-често. Да се разбираме по-добре в битката, за да няма изненади.
Честно казано, задавих се с въздух. Да се бием по-често? Той шегува ли се?
Но да съобщя на величеството, че с момчетата ми някак сме охладнели към приключения и мечтаем за уютен замък с камина, не ми се обърна езикът.
Затова казах нещо друго!
– Джордж, не можеш да рискуваш. Ти си крал, имаш цяла държава в ръцете си и нямаш наследници.
Пауза, хищнически блясък в очите му и шедьовър:
– Смяташ, че първо ние с теб трябва да имаме наследници?
Отново се задъхах за въздух.
После по някаква причина се замислих… защото на този свят очевидно няма банки с… биологични материали. Може би бихме могли да измислим такава.
Защо? Като се има предвид значението на кръвните линии и наследството, такава банка би могла да бъде много полезна. Би могла да спаси много хора, особено луди по адреналина приятели.
Погледнах Джордж и… не, не го казах на глас. Но се сетих за злополучната контрацепция и, сега, когато някой говори за наследници…
– Джордж, съжалявам, че ти задавам този интимен въпрос, но сигурен ли си, че нямаш деца?
Лицето му леко се промени.
Изненадах го, а докато той го усвояваше, аз се смутих още повече. Толкова много, че започнах да се оправдавам:
– Не знам за това. Просто ти не си момче и не си девствен. Разбирам, че си имал жени… А къде е гаранцията, че всички те са изпили своевременно контрацептивната ти отвара?
Веждите на Джордж се вдигнаха към центъра на челото му.
Той ме гледаше много внимателно. Първо с изумление, после със смях.
– Какво толкова смешно съм казала? – Отговорих раздразнено.
– Отвара? Отвара за контрол на раждаемостта? Откъде знаеш за това?
Изхърках, а Джордж…
– Откъде знаеш за възможностите за интимност между един мъж и една жена, вече разбрах. Но нашата отвара определено не беше показана на живите ви снимки.
О, между другото!
Сега е мой ред да получа погледа. До последния момент се надявах, че тези стонове от телефона са нещо друго, нещо, което няма нищо общо с еротиката. Може би момичето си правеше масаж или ходеше по камъни.
Но! Първо, това беше еротика, и второ, Джордж се взираше в нея. И то не на своята джаджа! Не, върху моята. И с помощта на собствената ми котка!
– Какво? – Попита суверенът, бършейки устните си със салфетка.
Беше или ядосан, или развеселен.
– Нищо. Върни ми телефона.
– Телефонът… – думата прозвуча непознато в устата на краля, сякаш с някакъв акцент, – мога да го върна. Но само ако се закълнеш да не гледаш тези…
– Видеоклипове? – Попитах.
– Мм-хм.
Сега Джордж ме гледаше много строго. На масата срещу мен седеше този „морален облог“. Въплъщение на морала.
– Не гледам тези видеоклипове, за твое сведение!
Казах го и после съжалих. Само че кралят се мръщеше.
– Тогава откъде, Марго? – Изръмжа той тихо. – Откъде знаеш неща, които невинните дами не знаят, докато не се омъжат?
Йоу-хоу!
– Не ги гледам, но съм ги виждала няколко пъти. Всъщност в нашия свят е по-лесно да се сдобиеш с подобна информация, тя е лесно достъпна.
– Така ли? – Примигна Джордж.
Пауза и нов въпрос с пронизително заплашителен глас:
– Защо си се интересувала от това?
– За общото ми развитие! – Отново, без да се замислям, го казах.
Тъмните му очи се присвиха, в тях пламнаха пламъчета. В този момент осъзнах, че трябва да сменя темата.
Само че аз не можех да го променя, защото се интересувах и този интерес ме засягаше наред с всичко останало. И бъдещите ми синове! Е, ако Негово Величество и аз имахме момчета…
– Ами какво да кажем за отварата за контрол на раждаемостта? – Повторих първоначалния въпрос.
Още една секунда… и Джордж изстина!
Отново погледна насмешливо, сякаш се замисляше за нещо. Бях нервна, но нямаше да се поддам на смущението. И моята устойчивост, колкото и да е странно, даде резултат.
– Мислиш ли, че само жените пият отвари?
Подскочих, а Джордж продължи:
– Мъжете също ги използват и то има същия ефект върху тях. Не можеш да заченеш под въздействието на отварата. Но…
Почти проклех! Неговото „но“, съчетано с внезапната пауза, беше такова, че любопитството ми се разду до размерите на балон.
– Но? – Попитах нервно. Както и да го погледнете, интригата тук беше напълно неуместна.
Джордж не ми даде данните и тайните веднага. Той ме маринова за няколко дълги секунди:
– Но ако говорим лично за мен, аз нямам отвара, а крайно магическо блокиране. Това е, което слагат на всички монарси, и то се премахва, когато произнасят брачните си клетви. Брачните клетви са ключът към заклинанието.
Издишах, осъзнах и кимнах. И кралят…
– А напоследък такова блокиране се използва и във висшите класи, поставя се на млади мъже в момента на съзряването им. За да се избегне точно това, за което говориш, измамата на жените и раждането на копелета.
Това също го осъзнах. Значи системата е защитавала само неженените. Значи останалите трябва да пият отвари? Но това не е важно.
Изненадана съм, че Зора не е споменала това!
А после е ситуацията с моя прадядо, сина на Филиния.
– Значи Валтор Сонтор, за чиято дъщеря първоначално ме представиха, не е могъл да има извънбрачни деца? – Беше неочаквано неприятно да открия още една уязвимост в старата си легенда.
Но Джордж опроверга предчувствието ми:
– Заключването е семейна работа. Не всеки го прави, а короната няма контрол върху процеса. Така че Валтор теоретично би могъл да го направи.
Въздъхнах отново. Споменът за убития маркиз Сонтор ме натъжаваше.
Но ако Филиния не беше останала сама и Джордж не беше започнал да дели земите и отрано, нямаше да се озова тук, в Естриол. Нямаше да опозная Джордж, нямаше да се влюбя… Като се има предвид историята на майка ми обаче, рано или късно щях да се озова в Биорм.
Но от друга страна, в Биорм няма Джордж, а след като има…
Загледах се втренчено в морето. Тъгата се отдръпваше, но изведнъж ме обзе някакво безпокойство. Сякаш пропускам нещо. Не ми се получава да видя нещо.
И тогава осъзнах. Боксби!
Според хората на Джордж, Боксби е правел справки за херцогинята на Сонтор много преди да се срещнем. А после я има и онази дъска в землянката на негодника Джудиус…
Джудиус и Боксби са свързани, това е сигурно. Те не могат да бъдат един и същ човек – Филиния познаваше Джудиус, щеше да го разпознае. А той е по-млад от Боксби, и то много по-млад.
И защо имам чувството, че Боксби така или иначе щеше да ме доведе?
Тези мисли бяха мрачни, неприятни и не съответстваха на въздуха и ситуацията. Принудих се да отблъсна мрака и отново погледнах към Джордж.
Значи той е блокиран до сватбата? Мммм… какъв интересен въпрос.
И тогава си спомних за първоначалната идея, за куфарчето с лъскавите квадрати, които ме чакаха, и се зарадвах, че няма да ми се наложи да предлагам на негово величество презервативи.
В този момент въображението ми бързо нарисува картина, в която подавам на краля гумен продукт след бурна целувка и се опитвам да му обясня какво да прави с него. И как Джордж ме гледа с тези големи очи…
Просто трябваше да си представя лицето на монарха и се разсмях.
– Какво? – Включи се Джордж. Не този от фантазиите, а истинския.
– Не, нищо.
– Маргарет? – Повтори той с лек натиск.
– Съжалявам, но няма да ти кажа.
Не ми е простено. Той извади от бродирания си камизол една нещастна тетрадка, молив и започна да пише.
Това ме накара да се расмея още повече!
– Маргарет! – Негово величество не го оцени.
О, това е то. Ще падна от стола си!
ДЖОРДЖ
Да разговарям с любимата си адептка на интимни теми беше странно. Но беше и забавно – дамата се изчервяваше като мак!
Седях и се възхищавах на бузите ѝ, макар че на няколко пъти и аз се засрамих. Друг свят? Различни представи за морал? Може би. Но откъде, по дяволите, Марго знае толкова много за интимността между мъж и жена! И защо не ѝ казах аз всичко това?
Въпросът за защитната отвара предизвика особени емоции. Любопитството на Маргарита раздвижи нервите и кръвта.
Трябваше да пия студена вода, за да се успокоя, и да си спомня за учението на Крейв за воденето на записки. След като записах случилото се в тетрадката, сърцето малко се успокои.
Разговорът се измести и ние заговорихме за други неща, за различни неща. Разказах на Маргарет за младостта си, а тя ми разказа някои забавни истории от живота си на Земята.
После направих знак на слугите и музикантите излязоха. Квартет, доведен тук от столицата с една-единствена цел.
– Е – усмихнах се, когато музикантите се настаниха под навеса. – Да започнем ли първия урок по танци?
Маргарет размаха мигли, без да е съвсем наясно какво се случва. После си спомни за бала, погледна ме съжалително и се предаде.
И двамата трябваше да събуем обувките си, за да танцуваме на пясъка. След това вдигнах Марго, кимнах на музикантите и те започнаха.
Невероятно, но любимата ми адептка танцуваше наистина зле! Или по-скоро тя изобщо не танцуваше. Заплетохме се в краката си и на няколко пъти, въпреки моите умения, едва не паднахме.
Но се чувстваше толкова добре… Да докосвам кожата ѝ, да вдишвам аромата на косата ѝ беше несравнимо удоволствие. Да съм близо и да я осещам. Дори по-близо, отколкото снощи в хамака.
Отдадох се на удоволствието. Изгарях. А Маргарет се усмихваше – отначало само с ъгълчетата на устните си, но колкото повече се отпускаше, толкова повече.
При третия ни опит да паднем заедно под звуците на музика дамата се засмя от сърце, а аз бях просто щастлив. Като изключим онази разходка из града, това беше първият път, когато бяхме заедно, един с друг, без никакви врагове или проблеми.
Светът ми се беше стеснил до едно-единствено момиче. Стройната фигура, която сега държах в ръцете си.
Булката ми. Бъдещата кралица. Легитимна и официална.
През целия си живот бях убеден, че денят, в който ще избера бъдещата си съпруга и ще се сгодя, ще бъде ден на скръбта, но се оказа точно обратното.
По някое време семената на подаръка се присъединиха към нашия танц… Те излязоха от торбата, в която Маргарет ги беше оставила, и се завъртяха, предизвиквайки истински шок у музикантите и слугите.
Това също беше забавно. А най-приятното преживяване беше разходката по плажа… Просто се разхождахме. Тук, в далечния юг, беше много по-топло, отколкото в Естриол, но морето ставаше все по-студено и пясъкът беше хладен. Обгърнах Маргарет с ръце, а тя се притисна към мен и отново се усмихна.
Когато слънцето се оцвети в оранжево и се търкулна към хоризонта, моята дама стоеше неподвижно и ми се възхищаваше.
И аз ѝ се възхищавах! И не познавах нищо по-красиво от тези набъбнали девически устни и блестящи очи.
И двамата бяхме замръзнали. В тишината, изпълнена с плясъка на вълните. Гледнах към Марго и не можех да и се нагледам. Това сякаш продължи цяла вечност. После дамата се събуди внезапно и ме погледна с очите на човек, който е преживял катастрофа.
– Какво? – Напрегнах се.
– Спомних си – отвърна Марго. – Спомних си това, което бях забравила.
Не разбирах.
– Какво си забравила? Спомнила си си какво? – Все още напрегнато попита той.
Момичето отвори уста, но веднага я затвори, сякаш бе променила решението си.
Тя ме погледна с нов, изключително жалък поглед и каза:
– Джордж, ще ме придружиш ли до общежитието ми? Ти си ми годеник, така че в това няма нищо лошо, нали?
– Разбира се, че ще го направя. – Изобщо не разбирах проблема.
Марго издиша, но все още беше настръхнала. Тя кимна към белите палатки наблизо и обяви:
– Мисля, че трябва да тръгнем.
Върнахме се. Преди да успее да вземе старите дрехи, които слугите бяха опаковали, и да наметне топлото наметало, Марго скочи до масата и уви в салфетка няколко тънки резена печено месо.
Аз отново не го разбрах.
Адептите в Академията гладуват ли? Или Марго не се беше нахранила? Ако е така, тогава…
– Хайде да вървим, нали? – Прекъсна мислите ми лейди Маргарет.
Кимнах и активирах порталния проход.