Глава 17
ДЖОРДЖ
Тетрадката не помогна! Беше толкова безполезна, че почти я изхвърлих.
Бях като тигър в клетка. Втурнах се из двореца, опитвайки се да надзиравам операцията по намирането на Маргарет, но напразно.
Не, аз можех да надзиравам! Но не можех да намеря бедната дама. Тя просто беше изчезнала.
– Защо, по дяволите, изобщо е влязла в тези коридори? – Попитах личния си слуга за хиляден път. – За какво?
Белият като памучна носна кърпа слуга мълчеше, неспособен да каже нищо ново.
– Те са се криели! – Гневих се аз. – Скриват се! Бягат от кралицата майка! Добре де, Маргарет, тя е просто едно момиче! Но ти? Ти?
Причините, поради които слугите и стражите помагаха на неспокойната булка, вече не бяха вбесяващи, а дразнещи. Бяха се увлекли. Заразени от вълнението. Знаех как е, аз самият бях попаднал под нейния „авантюристичен чар“. Ето защо не можех да убия никого. Исках да го направя!
Осъзнах и своята отговорност. Аз бях този, който насърчи Марго да избегне срещата с бъдещата си свекърва.
Но нямаше да я оставя да изчезне без следа. Нямаше да я оставя да изчезне за толкова дълго време!
Лейди Мира също беше ядосана. Тя вече беше изложила в голямата трапезария десетки каталози и мостри на платове-декори, рокли, чехли, които бяха доставени в двореца. А човекът, с когото бе искала да обсъди всички тези „принципни дреболии“, бе изчезнал във въздуха.
Дори проследяващият фар не помогна.
Майка ми намери своя проследяващ маяк в една от ваните с фикуси. Излишно е да казвам, че в нашия дворец вече няма фикуси? Нито един!
– Джордж, успокой се – каза Тонс, опитвайки се да го успокои. – Ще я намерят.
Не съм се съмнявал в това. Дори с провокативния плик и неизречените заплахи на Боксби.
Другото ми притеснение беше кога ще я намерят? Преди да съм изпил всички успокоителни в кралството? Или в момента, в който отвъртя последния флакон?
– Обратно от другия свят – изръмжах аз. – Ако знаех с какво щеше да се свърже това пътуване, щях да се окова за стола на бюрото си.
Приятелят ми кимна съчувствено, а гневът ми се завъртя в спирала.
За да се успокоя, отново и отново проигравах в главата си вариантите, които вече бях разработил…
Мисловната връзка не проработи. Опитите да намеря Марго с помощта на Карм също бяха неуспешни. Личното претърсване на тайния проход, където Маргарет и Уайърст можеха да се объркат, отново не даде резултат.
Имах пълна увереност в лоялността на Уайърст, но въпреки това изпратих разпитващите в квартирата му. Жилището беше щателно претърсено. Втори екип разпита роднини в другия край на страната. Нищо.
Следващата следа е Боксби. Изключително трудно е да се открие човекът от портала без помощта на семена, но аз подтикнах търсенето, което не е спирало.
Третата нишка е на адептка Брогс. Тя беше тази, която предаде на Маргарет плика с компрометиращите снимки, така че и с нея се разговаря много внимателно, изключително учтиво. Без резултат!
Уви, оказа се, че единственото, което трябва да направя, е да полудея.
Кой би могъл да знае! Кой би могъл да знае, че след като завършихме операцията по преместването на чичото на Маргарет и семейството му, което беше шокирано от нашето посещение, ще намеря такива изненади в собствения си дворец!
Претърсване и колективна паника. После писъците на лейди Мира, която заплашва да убие всички, като започне с мен.
В поредния си опит да успокоя пулсиращите си нерви седнах да направя предварителен чертеж на защитата на главната сграда на Академията.
Новата схема беше сложна, причудлива и с изписани ругатни в полетата.
В някакъв момент стигнах до извода, че ако нещо фатално се беше случило с Марго, щях да го усетя. В края на краищата в критични моменти амулетите за умствена комуникация често пробиват всякакви блокажи и все пак изпращат сигнал.
Така че Маргарет е добре.
Времето се превърна в нещо плътно, влачещо се и безкрайно. Едва в края на втория ден, дълбоко вечерта, комуникационният пръстен на пръста ми проблесна и чух желаното съобщение:
– Намерена! Жива и здрава. Излязла от тайния проход в компанията на Уайърст.
Въздъхнах с облекчение.
Преброих до три и мигнах отново!
– Чакам! – Изсъсках в пръстена, като едва не изкъртих камъка със зъби.
След още петнайсет минути, в моя частично разгромен кабинет влезе скъпоценната, изпила всички нерви Марго…
Дамата приличаше на котка, която е изяла забраненото канарче. Очите ѝ бяха кръгли, главата ѝ беше дълбоко в раменете, движенията ѝ бяха колебливи.
И първите ѝ думи бяха:
– Тонс каза, че съм отсъствала два дни? Но аз не знаех!
Усмихнах се и я подканих към себе си.
В мига, в който Марго направи още една крачка, вратата на кабинета се захлопна – Тонс я затвори, но благоразумно остана отвън.
– Джордж, аз… – Започна отново Маргарет.
Аз не отговорих. Все още седях на стола и чаках тя да дойде при мен.
– Това е някаква аномалия – продължи тя. – Изкривяване на времето. Що се отнася до мен, изминаха само няколко часа, а дори не съм имала време да огладнея. Дори не съм уморена!
Ах… Значи ти не си уморен?
Направих нов жест, приканвайки годеницата си да се разходи около бюрото ми. И щом тя се приближи, аз я хванах в прегръдките си и я сложих в скута си.
В момента ме интересуваше шията ѝ. Беше толкова бяла, толкова тънка… Можех да я удуша!
Но, разбира се, не я удуших. Твърде много обичам това момиче, за да я подложа на такова изпитание.
Просто я галех и целувах. Маргарет е умно момиче. Тя разбра намека и замръзна като мишка в капан.
– Джордж, няма да повярваш къде съм била и кого съм видяла – опита се отново да отклони вниманието ми тя.
Аз не се поддадох. Изобщо не ми пукаше. Тя беше тук, а аз бях, както се казваше в едно от видията, адски ядосан.
Думата „адски“ все още беше неразбираема, но я усещах по кожата си – тя беше моя! За мен! Подхождаме си съвършено!
– Джордж, аз… – и тук в гласа на дамата прозвуча съвсем различна интонация…
Всъщност аз я наказвах. Изливах възмущението си и прилагах екзекуцията на място. Още по-изненадващо беше да чуя този сладък стон.
Мар-р-рго! Трябва да се страхуваш и да трепериш! А ти?
Не осъзнавах, че съм се откъснал от врата ѝ и съм целунал устните ѝ. Толкова горещо, толкова дразнещо… И моята дама отново изстена. Тя притисна цялото си тяло към мен, а съзнанието ми се замъгли. Все още си спомнях, че трябваше да се сдържам, че не затова се срещнахме в офиса.
Но когато пръстите на Марго се озоваха в косата ми, а самата адептка се размърда, настанявайки се по-удобно, не можах да се сдържа. Прекъснах горещата ни целувка и се примолих:
– Не ме провокирай!
Уви, сякаш бях размахал знаме.
Сега Марго вече беше върху устните ми, а пръстите ѝ започнаха да правят шарки по рамото ми. Лекият аромат на парфюма ме опияняваше, а усещането за горещото ѝ, гъвкаво тяло ме побъркваше.
Но намерих смелост да я помоля отново:
– Марго!
Дамата не искаше да го чуе. Още една безумна целувка. Език, който се плъзна в устата ми, и…
– Маргарет! – Отдръпнах се. И това вече не беше молба.
Беше всичко. Избухнах. Бариерите паднаха, здравият разум умря, а търпението се изчерпа. Исках това момиче твърде дълго. Изгарях от момента, в който се сблъскахме на стълбите в Академията. Заспивам и се събуждам с мисълта за нея.
Какво става с нея? Целува се, вместо да спазва дистанция. Дразнене и изгаряне!
Все още съм крал и все още съм всемогъщ, но не до такава степен!
Вземайки Марго на ръце, аз се изправих и… пристъпих към тайния проход. После си спомних къде беше намерена любимата ми адептка и реших, че е по-добре да стои далеч от скритите коридори и други тайни тунели. За всеки случай!
Рязко смених посоката, обърнах се и се насочих към вратата.
Докато го правех, изтръгнах нова целувка от сладките ѝ устни и изтичах в чакалнята. Все още държейки Маргарет на ръце и блъскайки вратата с рамо, изпаднах в коридора…
В този момент някъде в периферията на зрението му проблесна лицето на майка ми. Лейди Мира си беше проправила път към частта от двореца, временно затворена за буйстващата ѝ особа, но когато видя Марго и мен, промени решението си.
Точно обратното.
Не съм сигурен, но мисля, че именно тя, кралицата-майка, осигури безпрепятственото ми преминаване от кабинета до личните ми покои. Слугите, стражите и другите свидетели се разпръснаха от пътя, сякаш бяха предупредени.
Пътят беше чист, крачката ми бърза, а Марго продължаваше да ме докарва до лудост, като целуваше устните ми.
Когато при около третия опит отворих вратата на покоите, дамата ме ухапа. Точно по езика!
Не влязох в спалнята, а влетях вътре. Пуснах Маргарет на леглото, свалих камизолката си и се втурнах към дамата. Застанах над нея, като държах тежестта си в ръцете и гледах пламтящите бузи на момичето. Съзнанието на булката беше също толкова замъглено, колкото и моето.
Да, не можех да го понеса. Наведох се и отново паднах на устните ѝ, като едновременно с това си позволих най-нескромното докосване. Това е всичко. Сбогом на здравия разум. Не мога да спра сега.
МАРГАРЕТ
Всичко се случи изведнъж. Ето че седях в скута на Джордж, а той ме наказваше, като ме целуваше и галеше по врата, и ето че се понесох в някаква паралелна реалност, губейки контрол.
Желанията, които толкова старателно бях държала под контрол през последните няколко седмици, се разбунтуваха и затвориха съзнанието ми. Или по-скоро се сговориха с него. Знаех го! Но вместо да ме разтърси, да протестира или да ме отрезви по някакъв начин, умът ми одобри това безобразие.
Мисля, че той беше първият, който издигна знаме с надпис „да, да, да!“.
Докато Джордж ме вдигаше и изнасяше от офиса, през ума ми премина една мисъл: Това е неприлично.
Но мисълта изчезна, преди да я осъзная.
Тук и сега не ме интересуваше какво ще си помисли някой. Репутацията? Честта на девойката? Е, съжалявам.
Тези, които желаят, могат сами да се опитат да спрат Джордж. Ако нямат нищо против, това е малко като да се хвърлиш пред булдозер.
Тогава стана смешно! Защо трябва да се страхувам за репутацията си, когато е очевидно, че съм просто „жертва“ на кралския произвол? В края на краищата Джордж е този, който е започнал всичко това. Той го инициира! Не е моя вината!
Но в тази логика имаше малка непоследователност – да, кралят беше този, който вършеше неприлични неща, но аз бях тази, която целуваше устните му. Сама и доброволно. Никой не държеше арбалет над мен.
Не си спомням какво се случи в коридорите. Дали са ни видели, или не, не знам.
Начинът, по който Негово величество ме въведе в покоите си, също не е в паметта ми. Но помнех всичко, което се случи след това.
Целувките, безкрайни и различни. Галещи и изискващи, събуждащи вътрешния огън и дразнещи.
Докосванията. Също така различни. Но всички те неизменно я довеждаха до лудост, караха я да се извива и да стене.
Дрехи. Те изчезваха с доста бавно темпо. Един чорап, два чорапа… А роклята? Тя изчезна.
Когато преградите между нас изчезнаха, когато голите ни тела се докоснаха, окончателно загубих ума си.
Зад прозорците беше тъмно, спалнята беше потънала в мрака на приглушените светлини. Джордж ме целуваше до безумие, но беше опитен.
За миг усетих пристъп на ревност, но цялата ревност се стопи по-бързо от мислите ми за благоразумие. Аз горях. А Джордж не беше много по-трезвен от мен…
Но именно той, младоженецът, водеше партито. Актьорско майсторство! Продължаваше да ме целува и гали. В ключовия момент на нашата интимност прехапах устна, готова за болка, но парадоксално нямаше такава – всичко се свеждаше до лек дискомфорт.
Лек дискомфорт, за който забравих почти веднага – бях погълната от друг, изключително вълнуващ процес.
Удоволствие. То беше горещо, остро, неумолимо. Изкрещях – не можех да се сдържам, не можех да мълча. А Джордж ме притискаше към леглото и се движеше… отначало премерено, после по-бързо… после ме дразнеше съвсем, спирайки за дълъг момент почти на върха.
– Джордж! – Издишах, без да мога да изразя емоциите си.
И в отговор чух:
– Маргарет, обичаш ли ме?
Моето „да!“ сякаш отекна в целия дворец.
Секунда, секунда и кралят продължи. Той раздвижваше и събуждаше нещо много специално в мен. Едно различно аз.
Смела. Не в обичайния смисъл на думата, а по друг начин – женски. Еротично! Сега дори не можех да се смутя, чувствах се толкова добре.
А когато всичко свърши, цялата ми „неуморимост“, на която някои хора се присмиваха, беше прибрана на сигурно място в кабината.
Тонс спомена, че ме е нямало два дни, но аз излязох от подземията доста бодра. Два дни и една кисела краставичка. Тук – час и половина, и никаква енергия.
Той ли ме изпи? Изсмука ме докрай? Е, още не сме изпили последния.
Както и да е, замръзнах върху копринените чаршафи, а Джордж се настани до мен и започна да чертае шарки по кожата ми.
Преобърнах се по корем с потръпване и изведнъж чух тихо бръмчене. Пръстите на краля се преместиха към долната част на гърба и задните ми части, а после прозвучаха подигравателно:
– Ами здравей, Шарш. Отдавна не сме се виждали! Хубаво място си намерил за себе си.
Изхърках. После си спомних за многобройните татуировки на Джордж, които само бях зърнала. Но не можех да стана, за да ги разгледам по-внимателно – все още бях изтощена и сънена.
Бъдещият ми съпруг сякаш го беше усетил.
Той нежно прокара ръка през косата ми и попита:
– Искаш ли нещо? Питие? Закуска? Душ?
Не, не исках. Вече изпадах в сладка дрямка.
Очите ми изобщо не се отваряха!
– Тогава спи, любов моя – Разбра правилно мълчанието ми Джордж. – Спи.