Глава 18
Събудих се сама в празно легло. Но нямаше усещане за изоставеност – твърде добре осъзнавах, че Джордж не е избягал. Кралят просто не можеше да избяга. Не и той.
Освен това, макар да бях изоставена, не бях забравена. На нощното шкафче имаше огромен букет и той почти не приличаше на букетите, които Джордж беше изпращал преди – нямаше помпозност и ред.
Розите бяха разноцветни, с различна дължина и в хаос. Сякаш някой беше обиколил цветната леха и набързо ги беше отрязал.
Представих си как Джордж се промъква в кралската оранжерия с ножица за подрязване и се усмихнах.
До вазата имаше бележка, на която пишеше: „Обичам те, Маргарет! Обичам те безкрайно!“ А след това имаше кадифена кутийка, съдържаща чифт диамантени обеци. Те пасваха идеално на годежния пръстен.
Сякаш ревнувайки от обеците, от мен веднага паднаха още две гривни с артефакти. Пръстените, които украсяваха пръстите на десния ми крак, също паднаха: бръмчене, и изчезнаха!
– Хайде – казах на „бягащите“ артефакти, но въпреки радостния тон те не изпълзяха обратно. Просто паднаха и замръзнаха на пода.
Вдигнах бижутата, сложих ги на масата и се огледах за дрехите си.
Роклята ми, чорапите и всичко останало бяха на един далечен фотьойл и ако се съдеше по небрежността, не бяха сгънати от прислужница.
И това също беше удовлетворяващо! Очевидно е, че слугите присъстват в живота на аристократите по всяко време, но аз не бих искала непознат да се разхожда из спалнята ми, когато съм гола и в безсъзнание. Благодаря на негово величество, че е взел това под внимание.
Когато най-сетне се събудих, взех мъжкия халат, който бях оставила на ръба на леглото, обвих се с аромата на Джордж и отидох в банята. След това се облякох и едва тогава погледнах извън спалнята – надявах се да намеря някой, който да донесе кафе и храна.
Мисълта за храна ми върна спомените за обяда на котките ми тук и стомахът ми закъркори.
В съпровод на този звук погледнах навън от несигурното си скривалище, за да се сблъскам веднага с една румена, млада девойка…
– О, госпожо! – възкликна тя с размахване на ръце.
Жената се беше сгушила точно до вратата, очевидно в очакване да бъде повикана.
„О“, както скоро стана ясно, се дължеше на факта, че вече бях облечена. Сама, без помощ.
Но сега, откривайки ме буден, жената не смяташе да пропусне възможността да ми направи услуга. За начало – на секундата! – Беше ми поднесена чаша умерено горещо кафе. След това тя кимна към една маса, на която стоеше голяма чиния, покрита с голям, надупчен капак. И веднага предложи да ми среше косата.
Оставих косата си за по-късно. Отпивайки от кафето си, направих крачка към масата, когато в стаята се появи втори човек…
Слуга. Онзи, който се беше опитал да ме изведе от двореца, но който в крайна сметка ме беше предал на Уайърст. Едва сега се сетих, че този слуга вероятно е мъртъв.
Но! През прага пристъпи един мъж и усмивка озари състареното му лице.
– Хм… – казах нервно. После се замислих и добавих: – Добро утро.
– Добър ден, лейди Маргарет – каза слугата с учтив поклон. – Вече е почти ден.
Аха.
Часът на денонощието е уточнен и благодаря на Джордж, че ме остави да поспя!
Защо слугата е толкова щастлив?
– Не беше ли наказан за малката ни разходка из служебните коридори? -Попитах предпазливо.
Мъжът се усмихна по-широко от преди, протегна се в права линия и отговори:
– Негово величество беше много ядосан! Обеща да екзекутира всички! Но тази сутрин той помилва всички!
Почти се задавих с кафето си.
– Какво имаш предвид, „екзекутиране“?
– Ами, просто р-ра-ра, и… – слугата прокара палец по врата си. – В краен случай до тежък труд.
Това е добре!
– Но небесата са милостиви и тази сутрин негово величество промени гнева си в милост. Той дори обмисляше да обяви амнистия в цялото кралство, но лорд Тонс го разубеди.
Разбрах прекрасно в какво се състои добротата на Джордж и… да. Да, аз се изчервих!
В този момент прислужницата се притече на помощ:
– Яжте нещо, лейди Маргарет! Толкова сте слаба! И всички тези приказки… – жената погледна заплашително към помилвания прислужник.
Слугата беше местен жител на тези покои, личен служител на краля, а прислужницата, която беше повикана да ми помогне, беше външна. Така че и двамата се гледаха един друг, а аз седнах да ям.
В края на закуската, когато безмълвният дуел между тях достигна своята кулминация, се изкашлях.
– Между другото, какво ще кажете за лейди Мира? – Попитах, притеснено. Не можех да не попитам.
– Нейно Величество кралицата майка също беше много ядосана, но си е взела поука от ситуацията. Сега тя ще подходи по-меко… и ще обсъжда с вас подробностите за сватбата постепенно.
Какво означава „постепенно“, не разбирам.
О, добре! Това е по-важно:
– Тя обиди ли се?
Слугата се канеше да отговори, но прислужницата изхърка.
– Лейди Мира каза, че няма намерение да прави такива глупости, като да обижда децата си.
Един миг, една пауза и аз издишах. Но съвестта ми все още ме гризеше – все пак не беше хубаво. Следващия път сигурно щях да дам мозъка си, за да ме измъчват.
– А… – започнах отново.
– Медальона? – Каза слугата, като се досети. След като кимна, той ми подаде висулка на верижка, онази, която можеше да се използва за проследяването ми.
Отново кимнах и погледнах през прозореца към високото слънце и заключих:
– Сега ще си среша косата и ще мога да отида в Академията.
Колкото и да е странно, никой не се възпротиви да напусна двореца.
Една пъргава, румена прислужница беше сложила нещо високо и възхитително на главата ми. Бях толкова щастлива, че можех само да се усмихвам.
В един момент, докато прислужницата слагаше последните фибички, на ментално ниво се чу шепот:
„Марго… скъпа, будна ли си?“
Умствено изтръпнах. Но бързо се ориентирах – бяхме водили този разговор и преди, и то не много отдавна.
Отново мислено се съсредоточих върху малката татуировка на лопатката си и отговорих:
„Да, будна съм. Благодаря за букета!“
Невидимият Джордж доволно измърмори.
Последва един звук:
„Съжалявам, че напуснах. Имах някаква спешна работа, затрупан съм.“
Да, разбрах.
„Ще бъда в Академията веднага щом успея. Ще ме изчакаш ли?“
„Вече чакам“, прошепнах аз и озарих света с нова неадекватна усмивка.
Това, което се случи след това, беше едновременно лесно и трудно. Излязох от спалнята, като взех всички подаръци, включително бележката. В салона ме чакаше слуга.
В ръката му имаше позната чанта, която, за разлика от миналия път, мяукаше. Жреца и Вайълет се бунтуваха, но това беше половината от битката.
Страшното беше да се разхождаме из двореца! Никой не шепнеше, нямаше погледи, но знаех със сигурност, че всички знаят за нощното безобразие.
В съзнанието си знаех, че с Джордж сме сгодени и че сме възрастни, но етикетът тук… Той не позволяваше такава открита проява на привързаност!
И тогава си спомних за съвета на меча на Уейз да бъда по-нахална! А и между другото:
– Къде ми е мечът?
– Хм… Секретарят на Негово величество съобщи, че мечът, който си оставила в кабинета на Джордж, е изчезнал във въздуха.
Не съм се уплашила. Вече знаех къде е отишло магическото оръжие. Мечът определено се беше върнал в стаята ми в общежитието.
– А наметалото? – друг важен въпрос. – Къде е пелерината ми?
Оставих тази част от връхната дреха не в кабинета, а малко по-близо, в приемната. Въпреки че навън вече беше доста студено, не исках да тръгвам без него.
Но наметалото, за разлика от оръжието, беше намерено. То висеше на ръката на човека, който чакаше близо до изхода… Уайърст.
Като видях специалиста, отново си помислих за наказание и вместо да поздравя, издишах:
– Помилван ли си и ти?
– Както виждате – поклони се мъжът.
Този път не се изчервих. Или по-скоро се изчервих по друга причина, защото признах, че Джордж е издържал теста за сексуална съвместимост.
И го беше направил блестящо. Само за един път този тираничен мъж се беше превърнал от просто желан в жадуван. Исках да се повтори. Можехме да го направим сега. Но… кралят не беше наблизо, а с мен бяха само Уайърст и крещящата торба с котки. Затова трябваше да се напрегна и да насоча вниманието си към други въпроси.
Какво беше казал покойният крал Естрил за семената?
ДЖОРДЖ
Тонс ме намери в малката трапезария, на разсъмване, по време на закуската.
– Как беше? – Попита той весело от прага. – Щастлив ли си?
– Аз съм най-щастливият труп на света! – Усмивката ми засия като хиляда слънца.
Приятелят ми свъси вежди и аз обясних:
– Жадувам.
– О, това.
Тонс се запъти към масата, пусна се на един стол и извади чиния със сандвичи. Възползвайки се от отсъствието на кралицата майка, той яде от общата чиния. Слугите, свикнали с маниерите му, дори не помръднаха.
След минута обаче на лорд Тонс донесоха допълнителна чиния.
Дъвчейки четвъртия си сандвич, побратима ми предложи:
– Да подсилим ли охраната ти?
– Мислиш ли, че това ще помогне? – Отново се усмихвах като луд.
Сърцето ми пееше, душата ми танцуваше, а тялото ми се затопли. Когато си помислих за моята Маргарет, кръвта ми се превърна в течен огън, а усмивката ми стана ненормална.
– Е, тогава се бори с нея! – Тонс бутна към него чинията със сирене и чаша с чай. Тъкмо се канеше да отпие от каната, когато промених темата:
– Има ли новини за Боксби?
– Той е човек на портала – стана сериозен той. – И той се изплъзва.
– Най-лесният начин за порталните хора да се изплъзнат – кимнах аз.
Наистина лесно. Прескачат на друго място, почистват следите от телепортацията и това е всичко. Отхвърлено. Ето защо не ги харесвам.
– Намерихме труп – каза Тонс, като пъхна парче сирене в устата си.
Отпих от кафето си и казах:
– Продължавай.
– Трупът е стар и изгнил, но има основания да се смята, че това е последният човек, замесен в случая на лейди Албрина Уейз. Същият този Джудиус.
Е, добре. Интересно.
– Претърсихме участъка от гората, където е землянката. После разширихме радиуса и претърсихме отново. Намериха тялото на брега на потока и ако се съди по счупения череп, не е умрял сам.
Добре.
– Кога да очакваме окончателно установяване на самоличността?
– Върху тялото имаше гравиран пръстен, инициалите съвпадат. Но ние проверяваме остатъчните магически следи на тялото, за да съвпаднат със защитната магия на землянката. Очакваме резултатите днес.
Резултатите обаче ни бяха съобщени не „днес“, а няколко минути по-късно.
Появи се секретар с плик от отдела. Пробягах с поглед по редовете и предадох доклада на експерта на Тонс.
– Значи Джудиус е мъртъв – казах аз. – Е, няма да съжалявам. Но той и Боксби бяха свързани. Бих искал да разбера как.
– Ще разберем – кимна брат ми. – Между другото, искаш ли да видиш нещата, които намерихме в землянката? С изключение на нещата, които Лим Храфс взе.
Исках да го направя. Но имаше и други неща, които се нуждаеха от вниманието ми спешно, незабавно. А там, в покоите ми, Маргарет все още спеше и… ужасно ми се искаше да се върна при нея.
Много! Трескаво! Но кралските задължения… Загубих много време, за да доведа нов роднина в нашия свят и да търся горката адептка. Достатъчно ми е било! А ако отида при Марго, няма да се върна преди вечерта. Просто няма да се върна.
А сега – работа! Работа и работа, имам да управлявам кралство.
– Довърши храната си – казах на Тонс. – Имаме работа за вършене.
МАРГАРЕТ
Отново започваме. Още едно нарушение на правилата!
В крайна сметка на външни лица е строго забранено да влизат на територията на Академията, но Уайърст дойде през вратичката с мен.
Освен това специалистът от службата за вътрешно разузнаване носеше две чанти: едната с котки, другата с котешки вещи. И това също беше нарушение! Надявам се уважаемият Калтум да не получи инсулт?
Стигнахме до общежитието, а след това трябваше да тръгна сама. Не пуснаха Уайърст в женското общежитие.
Не искаха да пуснат и котките – комендантът се изправи, но…
– Заповед на негово величество – казах аз с тежка въздишка и най-нещастен поглед. Казах: – Не съм щастлива от това, но няма изход.
– Тук, в Академията, заповедите се издават от ректора! – Разумно ми напомни строгата дама.
– Съгласна съм – промълвих аз. – Но… нека не утежняваме ситуацията и да не въвличаме началниците си? Знаеш, че Джордж така или иначе ще убеди Калтум.
Дълги секунди на колебание и комендантката отстъпи.
Тя обаче все още имаше последната дума:
– Лейди Сонтор! Бъдете предупредена! Ако котките ви крещят още веднъж, ще наредя да ви изселят!
Кимнах разумно, благодарих ѝ и повлякох вещите си нагоре по стълбите. Котките бяха ужасно тежки! Но двете торбички с ядене във втората чанта бяха още по-тежки!
Щом влязох в стаята, пуснах животните навън, като им дадох телефона си, и погледнах разписанието. След това извадих от ученическата си чанта учебниците с изтекъл срок на годност, сложих новите и отново побързах да сляза долу.
Уайърст ме чакаше. Едва след като го заведох до главната сграда и после до столовата, войникът се успокои.
– Лек ден, лейди Маргарет – каза той малко нервно.
Огледа се, после примижа и ме погледна строго. Но в крайна сметка си тръгна.
Беше време за обяд в Академията! Хората бяха имали време да учат през първата половина на деня, а сега тракаха с лъжици и вилици.
Появата ми не предизвика фурор, но много хора се обърнаха. Стигнах до нашата маса и се усмихнах лъчезарно на Психо и МикВой.
– Марго! – Възкликна МикВой. – Къде си била?
Психо ме погледна с някак налудничави очи, а аз си спомних за съмненията на Джордж – кралят обмисляше дали да вземе в моя свят един неук порталист.
От изражението на очите му се виждаше, че го е направил. Веднага ми стана интересно, но едва седнах, когато МикВой се повтори:
– И къде?
– Изгубих се в двореца. Случайно.
Джим се разтревожи, а Психо изведнъж се усмихна:
– Изгубила? В двореца? И се скиташ два дни?
Виждам какво си е помислил. Но МикВой не разбра намека.
Джим поиска подробности и аз… можех да му ги кажа. Няма проблем. Не ми бяха останали тайни от приятелите ми, а и не исках да започвам нови. Но точно сега, в личната ми представа за света, всички приключения отиваха на заден план. Интересувах се от „Психо“!
– Ще ти разкажа за странстването по-късно, добре? – Обърнах се към човека от портала и изригнах: – Ти отиде, нали? С Джордж и майка ми?
– О, да… Марго – о, това беше нещо!
– Между другото, това не е честно – намеси се Зубъра, който вече беше наясно с това. – Защо са взели него, а не мен? Ние сме банда!
– Значи и мен не са ме взели – свих рамене аз.
Психопатът се премести, наведе се над масата и започна да шепне впечатленията си. Емоциите на момчето се разгорещиха.
Но основната причина за възхищението му не беше светът, а издръжливостта на Джордж. В непозната местност, при непознати обстоятелства, с бавно изчерпваща се заради бариерата магия, нашият суверен се държеше с такова спокойствие, че на Психото му се искаше да захапе масата от завист.
Като чух за Джордж, се усмихнах. В същото време се опитах да не позволя на спомените да се върнат към мен, за да не избухна в страст, толкова неподходяща в момента.
Но дори и при цялата ми предпазливост, самото споменаване на името на годеника ми ме караше да се извивам и да стена.
Обядът свърши бързо, както и почивката. В крайна сметка все още нямах време да хвърля въдицата, която държах в готовност – да поговорим за подаръка.
Малко рисковано, но ми хрумна план да използвам приятелите си като опитни зайчета. С тяхно разрешение, разбира се! Но почивката беше свършила, нямахме време за разговори, а след това беше и класът по медитация на майстор Номан…
И така, реших да проведа първия си експеримент върху себе си!
Назад към част 18 Напред към част 20
