Аби Глайнс – Морски бриз – Въздух – книга 1 – част 17

Глава 15

Никога преди не съм била празна и безсилна. Дори в трудните моменти имах мечта за бъдещето си. Да живееш без мечти или надежда за щастие беше все едно да ходиш мъртъв. Не виждах бъдеще, което да ми дава повод да мечтая. Не бях излизала от стаята си от няколко дни, не знам колко, но не можех да се накарам да стана. Джесика стоеше пред вратата ми всеки ден и ми говореше. Оставяше ми храна, която не изяждах, и ме заплашваше, че ще ме вкара в болница. Но когато на някого не му пука дали ще поеме следващия си дъх, заплахите не означават нищо.
Джесика беше започнала да напуска къщата за по няколко часа. Звукът от запалването на колата и ме уведоми, че е тръгнала. След залез слънце колата и се върна. Тя винаги ме питаше дали съм добре и ме насърчаваше да ям. Но аз не можех да ям. Апетитът ми беше изчезнал. Знаех, че без да работя, парите ни ще свършат, но не можех да се накарам да ми пука. Нещо в мен искаше да остана в тази стая и да не мърдам. Ако се движех, ме болеше, а аз не можех да се справя с болката отново.
Някъде в мрака ми иззвъня телефон. Звън на позната песен, която изпрати стрели през сърцето ми. Знаех, че е за мен, но не можех да отговоря. Гласът му на другия край на линията щеше да отвори чернотата, която се беше обвила около мен. Нуждаех се от чернотата, която пазеше от болката, която искаше да влезе. Затова го оставих да звъни. Накрая песента спря и аз знаех, че никога повече няма да чуя това звънене. Имах тъмнината, за която да се държа. Тя държеше болката навън. Беше много по-лесно по този начин.
Почукване на прозореца ме стресна и аз скочих. Прозорецът се отвори, а аз седях неподвижно, без да мога да спра натрапника. Борбата в мен беше изчезнала. Гледах как моят натрапник пристъпва в тъмнината, а познатото лице на приятел пробива тъмното одеяло и сълзите ми започват да падат.
Маркъс седна до мен до стената и ме придърпа в прегръдките си. Оставих се като дете, свих се в скута му и се разплаках. Той не говореше. Просто ме държеше, а мълчанието и приемането му успокояваха болката. Когато плачът ми най-накрая омекна, аз се вгледах в него и докоснах лицето му. Той беше истински и беше тук. Дори след като аз бях причината той да загуби работата си, той дойде при мен в тъмнината.
– Сейди – прошепна той, сякаш думите му можеха да бъдат твърде много за мен. – Имам нужда да ядеш за мен. – Той продължи и ме премести, така че да седна до него.
Намръщих се към него, объркана. Защо говореше за храна?
– Сейди, слушай ме. Ти си тук от три дни без храна и напитки. Трябва да ядеш, скъпа, иначе ще се наложи да те заведа в болницата.
Ето че отново започнаха да ме заплашват. Поклатих глава. Не исках храна. Маркъс държеше лицето ми в ръцете си, сякаш бях крехка и всеки момент можех да се счупя.
– Сейди, искаш ли да се оправиш?
Дори в тъмнината знаех, че не искам да се влоша. Исках да се оправя. Исках да имам причина да се усмихвам.
– Знам, че искаш. Сега имам малко вода и хляб, ще седна тук при теб и искам да ядеш за мен, добре? – Той поднесе чашата с вода към устата ми и аз послушно отпих. Това нямаше да ме оправи. Знаех, че водата не е отговор на болката, но въпреки това я изпих. Исках да отнема уплашения поглед от очите му.
– Добро момиче – каза той тихо, отчупи парче хляб и го поднесе към устата ми. – А сега хапни заради мен.
Направих го, а той се усмихна. Когато го видях да се усмихва, ми напомни, че може би никога повече няма да се усмихна.
– Това е добре. А сега изпий още една глътка.
Направих го и той изглеждаше развълнуван. И така, хапнах още, както ми предложи, и пих от чашата в ръцете му. Когато довърших донесеното от него, той се усмихна така, сякаш беше спечелил някакъв медал.
– Справила си се чудесно. А сега защо не те изкъпем и не отидем на плажа да гледаме вълните?
Осъзнах, че искам да изляза от тази стая с тъмнината. Може би щях да намеря друг начин да се справя с болката. Океанът винаги е бил успокояващ. Океанът ми харесваше. Кимнах, а той се изправи и ме издърпа нагоре. Краката ми се подкосиха и аз се хванах за ръцете му, за да се закрепя.
– Това е моето момиче. А сега се дръж за мен.
Влязох с него в коридора, а Джесика стоеше там с облекчение в очите.
– Яде ли? – Попита тя Маркъс и той кимна. – О, бебе, това е чудесно. А сега да те изкъпем.
Тя ме хвана за ръката и аз се сковах. Някаква болка се опита да пробие.
– Ех, може би е по-добре първо да я вкарам там, а оттам нататък ще видим как ще стане.
Джесика кимна и се отдръпна. Маркъс ме заведе в банята и ме изправи пред огледалото. Бледото момиче с тъмни кръгове под очите, което се взираше в мен, ме изплаши. Поколебах се.
– Сега виждаш защо трябва да излезеш с мен. Имаш нужда от свеж въздух, а морският бриз е най-доброто нещо за теб. Но, първо, трябва да ме оставиш да те чакам пред вратата и да пуснеш майка си тук, за да ти помогне. Слаба си от липсата на храна и си обезводнена.
Исках отново да бъда себе си. Не харесвах непознатата в огледалото. Кимнах, а после той ме пусна и Джесика влезе в малката стая. Позволих и да ми помогне да си взема душ и да оправи косата ми. След като приключихме, лицето в огледалото изглеждаше по-малко страшно, но все още не бях аз.
Свежият солен въздух миришеше прекрасно. Застанах на ръба на пясъка и вдишах, докато вълните се разбиваха пред мен. Водата плискаше глезените и прасците ми, но аз стоях и се взирах във водата.
– Щях да дойда по-рано, ако знаех – каза Маркъс зад гърба ми.
Не исках да говоря за това.
– Това не беше твой проблем.
Ръцете му нежно докоснаха ръцете ми.
– Знам, че в момента имаш нужда само от приятел и искам да бъда такъв за теб.
Аз също исках приятел.
– Бих искала.
Той нежно стисна ръцете ми.
– Няма да те карам да говориш за нещо, за което не си готова.
– Благодаря ти. – Не исках да се нуждая от тъмнината.
– Госпожа Мери ми се обади вчера. Притеснява се за теб и ти и липсваш. Каза да ти предам, че винаги си добре дошла в нейната къща. – Облекчаваше болката да знам, че не съм загубила всичко. – А господин Грег иска да те заведа на шах, щом си готова за това. – Исках да се усмихна, но не можах. – Сплетните вече започват да утихват. Но се страхувам, че ще бъдеш най-търсеното момиче в гимназията на „Морски бриз“. – Стегнах се. Исках да се върна към това да бъда неизвестна и пренебрегвана. – Хей, не се напрягай. Това не е лошо.
Поклатих глава.
– Не искам да мисля за училище.
Той въздъхна.
– Сейди, ще трябва да се съвземеш и да продължиш напред. Ако не говориш за нищо от това, това ще ти попречи да имаш живот.
Знаех, че е прав, но болката, която предизвикваха мислите, беше толкова силна, че не ми се струваше, че мога да го направя.
– Болката… Не мога да дишам, когато започна да си спомням.
Той не каза нищо веднага. Стояхме и гледахме вълните заедно. Можех да дишам без болка за първи път, откакто Джакс си беше тръгнал.
– Надявам се един ден да успея да събудя у някой толкова невероятен човек като теб този вид любов и нужда.
Обърнах погледа си към него.
– Това е най-невероятното нещо на света, когато сте заедно, но когато свърши, боли. Боли повече, отколкото можеш да си представиш. – Чух как думите излязоха и се изненадах на себе си, че изрекох мислите си на глас.
– Ако можеше, сега, когато знаеш как свършва, щеше ли да го направиш по различен начин?
Позволих си да мисля за усмивката на Джакс и за ръцете му около мен и знаех, че не бих променила нищо. Последният ни танц, от който бях запомнила всяка секунда, се върна в съзнанието ми, а с него дойде и болката. Коленете ми се подкосиха, а ръцете на Маркъс ме обгърнаха и ме задържаха. Борех се с болката с щастието, което познавах, и това сякаш я облекчи. Не, ако можех да се върна назад и да го направя отново, единственото, което щях да направя, беше да се опитам да бъда по-силна или… просто повече. Щях да се опитам да бъда някой, който да може да го задържи. Някой, който може да го заслужи.
– Не – прошепнах и знаех, че няма да пропусна нито един момент. Изричайки го на глас и знаейки, че никога няма да го забравя или да се откажа от спомените, облекчих болката още малко.
– Той също те обича. – Призна в тъмнината Маркъс.
Чудех се дали казва тези думи с надеждата да ме накара да се почувствам по-добре, или ги мисли наистина.
– Той не ме обичаше достатъчно – казах в нощния бриз и отново насочих вниманието си към водата. Тя ми помогна да се успокоя.
– Какво е достатъчно? – Попита Маркъс.
Въздъхнах и затворих очи.
– Желанието да преминем през трудните неща заедно. – Думите имаха смисъл, но мразех това, че звучаха така, сякаш с тях предавам Джакс.
– Не знам защо го защитавам, но вярвам, че е напуснал, за да те защити. За първи път, откакто те срещна, той те постави на първо място.
Изпуснах твърд студен смях, който не звучеше като мен.
– Как може да отнемеш причината, поради която сърцето ми бие, да бъде добро за мен?
Маркъс ме хвана за ръката.
– Когато те срещна, Джакс знаеше, че няма да може да те задържи. Знаеше, че няма да се впишеш в неговия свят. Обвинявам себе си, че те преследвах пред него, защото именно това сломи решимостта му да стои далеч от теб. Той не можа да се справи с ревността. За пръв път в живота си искаше нещо, което не можеше да има, и се бореше с него заради теб. Наблюдавах го. Но после се предаде, а когато го направи, това беше началото на края. Мразя го за това, че не беше достатъчно силен. Мразя го за това, че те нарани. Но повече от всичко това го мразя, защото той открадна сърцето ти и не мисля, че то някога ще бъде същото.
Не исках да се карам с Маркъс. Той беше дошъл да ме измъкне от мрака, когато никой друг не го беше направил. Той беше приятел. Първият ми приятел в живота. Знаех, че той никога няма да разбере, че не съжалявам за нито един миг, прекаран с Джакс. Болката, която понасях сега, си заслужаваше всеки миг от времето, прекарано с него.
Затова докоснах ръката му и се обърнах от тъжното му лице.
– Прав си за едно нещо. Сърцето ми, той го взе със себе си.

* * *

През следващите няколко дни мракът ми бавно избледня. Спомените ми започнаха да осветяват най-тъмните места. Не можех да се върна в къщата на Джакс и да работя. Времето ми там беше свършило. След една седмица, откакто си бях у дома, Джесика дойде в стаята ми.
– Ако искаме да ядем, ни трябват пари. Никой няма да ме наеме, когато съм готова да родя всеки момент. Знам, че те боли, но ако не си намериш работа, ще умрем от глад и ще ни е горещо.
Бях очаквала това. Знаех, че парите ни са малко, а Джесика беше права, че не може да работи. Аз бях най-способното тяло тук. Тя ми донесе лист хартия.
– Обади се на госпожа Мери. Тя каза, че може да ти намери работа, ако искаш помощта и. Това, което може да ти намери, ще е с тонове по-добро от всичко, което можеш да си намериш сама. Освен това „Стоунс“ са оставили на всичките си летни служители обезщетения, тъй като всички са били съкратени месец и половина по-рано. Тя каза, че ще изпрати чека по пощата.
Аз изсумтях, а Джесика въздъхна и седна на леглото ми.
– Знам, че като си помислиш за него, те боли, а и си толкова изпълнена с гордост, че да вземеш пари от него ти е трудно, но точно сега, когато аз съм на път да родя, имаме нужда от тези пари.
Придърпах коленете си под брадичката.
– Да, но семейството си тръгна по-рано заради мен. Защо трябва да ми плащат, защото аз съм ги принудила да си тръгнат?
Джесика въздъхна и поклати глава.
– Не си направил нищо лошо, освен че си се влюбила в рок звезда. Не мога да кажа, че те виня, той беше секси, но връзката с човек като него беше невъзможна от самото начало. Те си тръгнаха рано, а ти загуби работата си заради него. Дължат ти го като на всички останали.
Поклатих глава.
– Не, те не ми дължат нищо!
Джесика се изправи.
– Е, независимо от това какво мислиш. Ще вземем чека и ще си платим сметките, ще напълним кухнята и ще отидем да купим памперси. Спри да бъдеш толкова егоистична и си отвори очите за фактите, Сейди. Скоро ще имаме още една уста, която ще трябва да храним, и никакво твое хленчене и потъване в самосъжаление или гордост няма да задоволи нуждите ни. Така че престани и се вгледай във фактите.
Джесика се обърна и излезе от стаята ми. Единственото нещо, с което бях съгласна, беше, че имаме нужда от пари. Затова станах и се облякох, защото бях тръгнала да си търся работа.

Назад към част 16                                                                 Напред към част 18

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!