ТРИША
Две счупени ребра, но тогава вече знаех това. За щастие белите ми дробове не бяха пробити. Изкълчен лакът и счупване на лъчевата кост, което означаваше, че китката ми е счупена. Когато новото гадже на Фандора ме беше хванал за ръката и ме беше прехвърлил през стаята, бях чула пукнатината. Така че вече знаех и това.
Носът ми не беше счупен, слава богу. Толкова силно се беше разкървавил, че не бях сигурна. Бях просто благодарна, че Фандора беше застанала пред Крит и го беше задържала. Беше я ударил малко, но тя бързо го беше спряла. Крит се беше вбесил, опитвайки се да ме стигне, но Фандора беше останала между него и приятеля ѝ, крещейки на мъжа да не докосва бебето ѝ.
Всичко това, защото отвратителното ѝ гадже ме беше хванало за дупето. Бях му казала да спре, а той ме беше притиснал до стената и започна да ми говори, че иска да вкуси от катеричката ми. Крит беше влязъл и беше изпаднала в ужас. Започна да напада мъжа и той използва тежестта си, за да изхвърли Крит от себе си на пода.
Фандора беше излязла от спалнята си, видяла бъркотията в хола и, разбира се, обвини мен. Бях отвърнала на удара, но когато изритах мазния кретен в гащите колкото се може по-силно, той започна да ме бие, вместо да ме опипва.
Когато Гари Холмс, възрастният мъж, който живееше в ремаркето до нашето, се появи на вратата, Фандора и нейното жалко извинение за мъж си тръгнаха. Аз се скрих в спалнята, където Крит ме последва. Последното нещо, от което се нуждаех, беше г-н Холмс да се обади в полицията. Бях чула Фандора да му казва, че просто са се скарали. Бях помолила Крит да си мълчи.
В крайна сметка Крит се съгласи да отиде при Грийн, ако аз отида в болницата. Казах му, че ако не си тръгне веднага, няма да се обадя на Дейви и ще останем там цяла нощ. Той се бореше с това да ме остави, но всеки път, когато дишах, хлипах от болка. Така че най-накрая си тръгна, като ме накара да се закълна, че ще отида в болницата и ще му се обадя веднага щом пристигна.
Не можех да позволя на Дейви или Райли да разберат за това. Те щяха да искат да кажа на полицаите. Но аз нямаше да се разделя с Крит. Той беше в безопасност тук. Тази вечер Фандора бе доказала, че не иска никой да го наранява. Мога да оцелея.
Рок, който излезе от мрака, ме накара да заплача от облекчение. Бях решила, че никога няма да стигна до болницата. Тогава той беше там. И ме спаси.
Медицинската сестра ме беше разпитала за Рок. Знаеха, че някой е направил това с мен, и незабавната им реакция беше да разпитат приятеля. Но аз им се бях заклела, че не е той. Той ме беше спасил.
Фактът, че нямаше нито една драскотина по себе си, помогна.
Тогава започнаха да ме питат кой го е направил. Бях им казала, че съм паднала по стълбите пред дома си и съм се приземила върху една тухла. Това беше най-доброто, което успях да измисля. Те не ми повярваха. Продължавах да се кълна, че се е случило точно това, и виждах, че са разочаровани, но накрая се отдръпнаха.
Медицинската сестра влезе в стаята с любезна усмивка.
– Не можем да се свържем с майка ви по телефона. Страхувам се, че ще трябва да останете тук, докато не я накараме да подпише документите, за да ви освободим. Знаете ли къде може да е тя?
Да, някъде в един бар.
– Не. По-малкият ми брат остана да нощува при приятел, а мама излезе на среща. Тъй като планът ми беше да си остана вкъщи тази вечер, тя не би си помислила, че ще има някаква спешна ситуация.
Медицинската сестра все още не изглеждаше, че вярва на това, но кимна.
– Добре. Е, навън имаме две много разтревожени момчета, които ви чакат. Няма ли нищо против, ако ги пусна вътре? Едното е брат ви. Мисля, че човекът, който ви е довел, му се е обадил и го е докарал дотук.
О, глупости. Какво ли беше казал Крит в чакалнята, за да го чуят всички?
– Разбира се, да – отвърнах аз с усмивка, която не усещах.
Тя ме погледна за последен път с тъга в очите. Нямаше нужда тя да ми помага. Тя щеше да съсипе всичко. Не бих се разделяла с Крит. Оставаха ми по-малко от две години, преди да навърша осемнайсет. Тогава можех да спася и двама ни.
Крит влезе пръв, като на лицето му бяха изписани едновременно облекчение и тревога.
– Ти си вървяла! Сериозно, Триша. Вървя? Какво щеше да стане, ако Рок не беше минал покрай теб? Можеше да умреш там. Боже! Никога повече няма да ти се доверя. Следващия път няма да тръгна.
– Не можех да позволя на никого да разбере за това – прошепнах аз, поглеждайки зад него, за да видя, че точно пред вратата стои Рок, а не медицинската сестра.
Крит прокара ръка през рошавата си коса, която отказваше да подстриже.
– Ти ме плашиш до смърт. Мразя това. Мразя да живея там. Мразя я. Искам да не ми е майка.
Мразех да го виждам в този вид. Знаех, че не му е бил даден шанс да бъде дете. През целия си живот се опитваше да ме защити, въпреки че всъщност аз бях тази, която го защитаваше. Дори когато бяхме малки, той ме беше държал за ръка, след като Фандора ме беше пребила, и беше обещал, че ще ме пази и че всичко ще бъде наред. Обичах го. Той беше единственият човек, когото някога бях обичала и който някога беше обичал мен. Бих направила всичко за него. Нима той не разбра това?
– Това няма да се повтори. Няма да го допусна. – Гласът на Рок изпълни стаята, с решителност, в която почти вярвах.
Крит погледна назад към него.
– Не можеш да го спреш. Тази гадост се е случвала през целия ни живот.
Рок се приближи, за да застане в подножието на леглото ми. Продължаваше да държи погледа си втренчен в мен.
– Да, мога. Дори и да не искаш, ще те защитя, Триша. Не ме интересува какви оправдания ще хвърлиш по мен. Не ме интересува дали ще ме игнорираш. Ще бъда там всеки път, когато, по дяволите, имаш нужда от мен.
Крит изпусна тежък смях.
– Това са глупости. Предстои ти футболна кариера. Не и давай обещания, които не можеш да изпълниш.
Притеснявах се, че Крит е прекалено строг към Рок. Съгласих се с Крит, но той не трябваше да хвърля гневни думи по Рок за това, че се опитва да бъде мил.
– Ще спечеля доверието ти – каза Рок. – И на двамата.
Крит се намръщи, но зад гнева му видях малко момче, което имаше надежда. Той искаше да се довери на някого. Вярваше ми, но се нуждаеше от повече. И двамата имахме нужда.
– Това, което направи тази вечер, беше достатъчно. Благодаря ти – казах му, преди Крит да успее да каже нещо повече.
Рок задържа погледа ми и изглеждаше, че се кани да каже нещо, когато суматохата зад вратата го спря. Веднага разпознах гласа.
РОК
– Къде са те? Нарани ли бебето ми? – Попита една жена с висок глас, сякаш беше паникьосана. – Тя винаги го наранява. Не мога да я контролирам – продължи тя.
– Няма шибан начин – изръмжа Крит, докато се промъкваше покрай мен към вратата.
Изглеждаше разярен. Погледнах назад към Триша. Не знаех дали трябва да тръгна след него.
– Това е тя. Нашата майка – каза тя тихо.
– Там е моето бебе! Ти добре ли си? Пак ли те е наранила? Проверихте ли го?!
Тази жена сериозно ли говореше?
– Стига толкова, мамо. Триша е пребита до смърт там. Никой не вярва на фарса ти. Тя е твърде дяволски мила, за да нарани някого. Дори и теб – изръмжа Крит над гласа на майка си.
– Скъпи, всичко е наред. Не е нужно да я защитаваш – започна майка му.
– ЖЕНО, ТИ ЛУДА ЛИ СИ? – Изкрещя Крит.
– О, Боже. Моля те, иди и го спри – умоляваше Триша. – Моля те. Ако той им каже, ще ни разделят. Той не разбира, че приемните семейства могат да бъдат и по-лоши.
Вгледах се в лицето ѝ, все още красиво, макар и измъчено и подуто. Осъзнах, че е права. Поне там, където беше, знаеше какво да очаква, а и Крит беше там с нея. Детето беше по-голямо от нея и я обичаше. Освен това можеше да се свърже с мен, ако имаха нужда от мен.
Медицинските сестри се опитваха да ги успокоят, а охраната вървеше нагоре, когато излязох от стаята.
– Крит – извиках аз.
Той ме погледна с яростна гримаса.
– Това е то! Ще го поправиш ЛИ? Спаси я от тази гадост! – Предизвика ме той.
Беше време да започна да се доказвам. Приближих се до Крит и сложих ръка на раменете му.
– Сестра ти има нужда от теб. Тя помоли за теб – казах му, докато гледах към жената отсреща.
Отначало той не помръдна. Накрая кимна и се върна в стаята на сестра си.
– Бебе, не влизай там при нея…
– Остави го на мира. Той отива там, където иска да бъде. Със сестрата, която го обича и е пострадала тази вечер. А ти трябва да се успокоиш. Твърде многото питиета те карат да говориш глупости, на които никой около теб не вярва. Очевидно е, че Крит обича сестра си и тя го обича. Ако искаш да запазиш семейството си, тогава може би ще искаш да се държиш като майка, а не като пияна, ненормална психопатка.
Очите ѝ се разшириха, когато ѝ казах как точно ще се развият нещата. Изрисуваният грим не прикриваше тежкия ѝ живот. Кожата ѝ беше виждала и по-добри дни. Миризмата върху нея беше отвратителна. Кисело уиски и евтин парфюм.
– Сега трябва да отидеш да подпишеш документите за освобождаване на дъщеря ти. Тя е била лекувана и трябва да се прибере у дома и да си почине. Аз ще се погрижа това да се случи. Ако се изгавриш с нея, кълна се в Бога, че ще загубиш всичко. Разбираш ли ме?
Прегърбените рамене на жената се отдръпнаха, докато ме гледаше с омраза.
– Кой, по дяволите, си мислиш, че си? Не ми казвай какво да правя. Нарани ли Триша? Ти си някакъв загубеняк, с когото тя се е чукала и се е забавлявала ли?
Тя се опитваше да го изкриви така, че да изглеждам като лошото момче.
Един охранител се приближи до мен.
– Не, госпожо. Този тук е футболната звезда на гимназията „Морски бриз“. Един ден той ще ни постави на картата. Добро момче. Гледайте го как играе всеки петък. Този младеж никога не създава проблеми.
Погледнах към мъжа до мен и го разпознах като един от охранителите, които работеха по време на мачовете. Дължах му едно.
– Всички вие не знаете каква е тя – започна отново жената.
– Да, знам. Тя е майката, която синът ти няма в твое лице – отвърнах аз.
Охранителят до мен ме потупа по гърба.
– Това е добре, сине. Защо не се върнеш там при момичето? Ще наблюдаваме как майка ѝ подписва документите за освобождаване.
Стрелнах я с още един предупредителен поглед, след което се върнах в стаята, където открих, че Крит ме наблюдава от вратата.
В очите му се четеше изненада. Не беше очаквал, че ще се изправя срещу нея. Щях да покажа и на двамата отново и отново, че няма да отида никъде. Красивото лице на Триша беше това, което ме беше привлякло към нея. Бях я наблюдавал в продължение на една година, исках да бъда причината тя да се усмихва, а да я накарам да ме приеме се беше превърнало в цел в живота. Сега, когато всъщност я бях опознал дори малко, исках повече.
Убиваше ме това, че това красиво момиче, което би трябвало да бъде ценено и обичано, нямаше родители, които да я защитават и обичат. Тя заслужаваше това.
– Тя подписва документите – прошепна невярващо Крит, докато наблюдаваше майка си от вратата. – Накарал си я да млъкне и да подпише документите – повтори той, докато се обръщаше да ме погледне втрещено.
Това беше началото. Трябваше да извървя дълъг път, за да спечеля доверието им. Но след тази вечер вече нямаше да чакам Триша Корбин да ми даде шанс. Ако тя не искаше, тогава добре. Нямаше да я накарам. Просто щях да бъда нежеланият приятел, от когото тя не можеше да се отърве. Момичето имаше нужда от някой, който да се грижи за нея.
– Благодаря ти. – Гласът ѝ ме заля. Беше ме пленила само с един поглед.
– Ще те заведа у дома. След това оставам там – информирах я аз. – На сутринта ще трябва да върна пикапа на баща ми за работа, така че ще помоля Маркъс или Дуейн да ми помогнат. Но оставам при теб до понеделник сутринта.
Тя тъкмо беше започнала да казва нещо, когато в стаята влезе медицинската сестра, последвана от онази кучка, с която живееше Триша.
Медицинската сестра се усмихна на Триша, после се обърна към мен.
– Ще я закарате ли до вкъщи? – Попита жената, но звучеше по-скоро като да ми казва, да я закарам.
Усмихнах се.
– Да, госпожо. Ще закарам нея и брат ѝ до вкъщи.
– Рик е в колата и ме чака. Документите са подписани. Ако той ви закара, ще се видим в къщата – каза кучката.
– Разбира се, мамо – каза Крит с явно раздразнение.
– Карай безопасно с бебето ми в колата – каза ми жената. Кимнах, че съм я чул, но не ѝ хвърлих и един поглед. Бях твърде зает да наблюдавам Триша, докато ѝ помагаха да нагласи прашката за ръка. Видях как медицинската сестра се намръщи, докато гледаше как Фандора си тръгва, без да каже нито дума на Триша.
Триша не се нуждаеше от мащехата си. Тя имаше мен. Отсега нататък аз щях да съм достатъчен.
Назад към част 10 Напред към част 12