ТРИША
Настоящия ден…
Облегнала се на рамката на вратата, гледах как Рок чете глава от „Хари Потър и философският камък“ с Дейзи Мей. Това беше техният нощен ритуал. Дейзи Мей беше изминала дълъг път, откакто стана наша, но нивото ѝ на четене все още беше по-ниско от това на повечето деца в класа. Всяка вечер Рок четеше с нея по една глава от книгата, която тя беше взела от библиотеката. Това ѝ помагаше изключително много.
Тази вечер, когато ги гледах заедно, ми напомни за момента, в който разбрах, че Рок Тейлър е моят герой. Бях се борила с него на всяка крачка, не исках да се доверявам на никого, освен на брат си. Страхувах се да не бъда наранена или отхвърлена.
Рок не се беше отказал от мен, точно както не се беше отказал и от Дейзи Мей. Той вярваше в нея и знаех, че това щеше да е достатъчно, за да ѝ помогне да се пребори с това. Когато Рок Тейлър вярваше в теб, тогава и ти вярваше в себе си.
– Лека нощ, татко – каза сънливо Дейзи Мей.
– Лека нощ, момиченце – отвърна той, като постави книгата на масичката до леглото ѝ и се изправи над нея.
– Лека нощ, мамо – каза тя, като премести погледа си върху мен.
Влязох в стаята и застанах до Рок.
– Лека нощ, мило сърце. Ти прочете цялата последна страница съвсем сама и не пропусна нито една дума. Един ден ще бъдеш най-добрата читателка в класа си – казах ѝ.
Дейзи Мей се усмихна и погледна от мен към Рок. Той кимна в знак на съгласие, а тя грейна. Достатъчно беше Рок да кимне с глава, за да я накара да се усмихне така, сякаш светът и принадлежи. Той правеше това с момичетата.
Наведох се над нея и я целунах по сладката буза.
– Обичам те – прошепнах срещу меката ѝ кожа. Това бяха думи, които тя не беше чувала достатъчно през краткия си живот. С Рок се бяхме договорили да казваме и на трите си деца, че ги обичаме всяка сутрин и всяка вечер, както и при всяка възможност през деня.
– И аз те обичам – каза тя с щастие в гласа, което ценях.
Рок падна на хълбоците си, така че да е на нивото на очите ѝ.
– Ти си моята принцеса. Обичам те независимо от всичко. Винаги. – Това беше нещо, което беше започнал да казва на Дейзи Мей преди малко повече от година, когато тя случайно беше счупила една лампа и избухна в сълзи, страхувайки се, че повече няма да я обичаме.
– Обичам те, независимо от всичко – повтори тя.
Излязох от стаята и се отправих към коридора, за да изчакам Рок. Беше време да отидем да проверим нашите момчета. Те си вземаха душ и довършваха домашните си, докато Рок и Дейзи Мей четяха.
Рок затвори вратата и, след като се увери, че нощната и лампа е включена.
Ръката му се плъзна около кръста ми и той ме придърпа към себе си.
– Миришеш наистина добре – каза той с дълбок, дрезгав глас, докато прокарваше нос по откритата ми шия.
– Не започвай още. – Намигнах му, когато се отдръпнах. – Първо трябва да вкараме момчетата в леглото.
Рок се ухили, докато ръката му галеше дупето ми.
– Тогава не изглеждай толкова проклето секси.
Извъртях очи към него. Косата ми беше на кок на върха на главата ми. Бях облечена със скъсан анцуг и една от старите му тениски, която бях скъсила, за да не ми виси до коленете. Нищо във външния ми вид не беше секси. Дори сосът от спагетите от вечерята беше пръснат върху мен, защото го бях оставила да изкипи на котлона.
Вратата на банята се отвори и Джими излезе по пижама и тениска. Беше оставил косата си да расте. Искаше да е като на Престън. В момента тя беше влажна и прибрана зад ушите му. Животът с един тийнейджър трябваше да е по-труден от това. Джими вече беше на тринайсет, но нито веднъж не ни създаде проблеми. Това притесняваше Рок. Той се страхуваше, че Джими е прекалено добър, защото се страхува да ни загуби.
– Готови ли сте за лягане? – Попитах го.
Усмивката му, която толкова много приличаше на тази на брат му, дръпна устните му.
– Да. Готов съм. Но не трябваше да ме чакате всички. Можехте да сложите Брент в леглото и без мен.
– Аз приспивам всичките си деца. Ще го правя, докато живееш под този покрив – отвърна Рок с подигравателен тон. – Дори когато станеш на осемнайсет години.
Джими знаеше, че Рок го дразни, и извъртя очи със смях.
– Да. Разбира се, че ще го направиш.
Джими влезе в стаята, която споделяше с Брент, който вече беше на десет години. Брент вече беше в леглото и разглеждаше най-новото спортно списание, което беше получил по пощата. Момчето беше обсебено от футбола. Който Рок обичаше. Това беше тяхната връзка. Двамата говореха за футбол с часове.
Очите му се вдигнаха и той ни погледна. От трите деца той беше най-сериозен и предпазлив. Имаше доверие на Престън, но бяха минали месеци, преди да се довери на нас. Изминалата година беше много по-лесна. Беше започнал да вярва, че го искаме и че сме семейство. Такова, в което може да се чувства в безопасност.
– Трябва да прочетеш това. Прогнозите за драфта са смешни – каза Брент и подхвърли списанието на Рок, който го хвана.
– Ще го направя. Ще го обсъдим утре – отвърна Рок и се приближи до него. – Готов ли си за теста по математика утре?
Брент кимна.
– Да. Ще го издържа.
Рок се наведе и целуна върха на главата му.
– Това ми харесва да чувам.
След като Джими беше в леглото, отидох до него и разроших косата му. Понякога имах чувството, че отглеждам добра версия на Престън. Спомних си дивото дете, което Престън беше в гимназията, а Джими нямаше нищо общо с него. Но мимиките и маниерите му толкова много приличаха на тези на Престън.
– Спете спокойно – казах му и го целунах по челото. – Обичам те.
– Аз също те обичам – каза той шепнешком. Това също беше нещо ново. През последните няколко месеца той просто отговаряше със своето „Обичам те“.
След като и двете момчета бяха завити, изгасихме осветлението и затворихме вратата.
Рок стоеше с ръка на дръжката на вратата, когато вече бяхме в коридора.
– Това никога не остарява – каза той шепнешком.
Не беше нужно да обяснява. Аз разбрах. Преди две години ни казаха, че никога няма да можем да имаме деца. Да имаме семейство беше нещо, което и двамата искахме. Искахме да създадем свят, от който самите ние бяхме измамени. Искахме да имаме къща, пълна с любов и сигурност, която да дадем на децата си – това, което винаги сме мечтали да имаме ние самите.
Сега имахме това. Не само че можехме да имаме семейство, изпълнено с всички онези неща, за които копнеехме, но и можехме да ги дадем на деца, които бяха живели в ад, подобен на този, в който ние бяхме израснали. Сега обаче те бяха тук и бяха наши. И никога повече нямаше да страдат, да се страхуват или да гладуват. Ние винаги щяхме да ги обичаме.
– Много сме благословени – съгласих се тихо аз.
Рок ми се усмихна.
– Да, така е.