ТРИША
Преди осем години…
Носенето на собствената ми чанта с учебници щеше да ми попречи да се излекувам и може би щеше да влоши фрактурата ми. Въпреки това след три дни, в които Рок ходеше до мен и я носеше до всеки клас, докато момичетата флиртуваха с него, а той не ги спираше, бях готова да си взема каруца, която да тегля. Всичко, което да ме отдалечи от Рок и неговата обожаваща го тълпа.
Той не ми каза много, освен да ме попита учтиво дали съм добре или дали имам нужда от нещо. С всички останали той се шегуваше и се смееше. Намигна на няколко момичета и се ухили на опитите им да се закачат за него. Просто беше прекалено.
Бях като малката му сестра, която има нужда от помощ, но на него му се искаше да няма това задължение. Рок беше добър човек. Знаех това. Беше подписал договор да ми помогне и въпреки че това очевидно го задържаше, той не се оплакваше. Единственият отговор на това беше да намеря някой друг, който да ми носи чантата с книгите. Бях повече от сигурен, че той с удоволствие щеше да прехвърли отговорността.
– Рок – каза една непозната за мен червенокоска с отвратително сладък глас. Рок спря и погледна момичето, след което се усмихна.
– Здравей, Джинджър. Какво става?
Здравей, Джинджър. Какво става? повторих в главата си, а после мислено повърнах. Трябваше да се махна от това.
– Тази вечер има парти у нас. Ще дойдеш, нали? Имам специални нови бикини, които купих само за теб.
Умственото ми повръщане беше на път да се превърне в истинско повръщане. Това беше нелепо. В отчаянието си започнах да преглеждам претъпканите зали в търсене на някой, който да ме спаси от това. Някой.
– Чух за партито. Но не съм сигурен, че ще успея да дойда – отвърна той. Тя не му беше безразлична, нито дори отвратителна. Звучеше почти разочарован, че ще пропусне специалните бикини. Уф.
Видях Райли и Дейви да разговарят и очите на Дейви срещнаха моите. Те говореха за мен. Не им бях разказвала много по време на обяда всеки ден, макар че те питаха за Рок, след като той беше оставил мен и подноса ми на тяхната маса, преди да отиде на своята маса. Просто правех всичко възможно да сменям темата всеки път.
Точно сега обаче бях готова да помоля приятелите си да ме спасят.
– Помогни – измърморих на Дейви и той мигновено се придвижи през тълпата към мен.
Рок и Джинджър все още разговаряха за партито и за нещата, които тя можеше да му направи, докато аз продължавах да се съсредоточавам върху Дейви. Когато той най-накрая се приближи, ми се искаше да увисна от облекчение.
– Здравей – каза той, като погледна към Рок, а след това към мен.
– Хей, ти си на път към моя за следващия клас. Ще имаш ли нещо против да ми носиш чантата? – Попитах го с по-тих глас, за да не привличам вниманието към себе си. В момента Рок слушаше разговора на Джинджър.
– Не – отговори Рок, преди Дейви да успее да каже нещо. Той плъзна ръката си около бедрата ми, като внимаваше да не докосне талията ми, и опря ръка на бедрото ми. – Нямам нужда от помощта ти. Аз се справям с това – каза той на Дейви.
Е, глупости. Опитвах се да го освободя от себе си. Той изобщо не ми помагаше.
– Можеш да останеш и да поговориш с… Джинджър – отвърнах аз, като му направих знак – за избора и на бански. А аз ще отида с Дейви. Има някои неща, с които имам проблеми в тригонометрията и с които той може да ми помогне.
– Не – повтори Рок с по-твърд тон. – Можеш да го попиташ по-късно. Аз ще те заведа в клас. Хайде да вървим.
И тогава той започна да върви, като внимателно ме водеше със себе си. Какво, по дяволите? Погледнах назад към Дейви и свих рамене. Щях да поговоря с Дейви днес по време на обяда, когато Рок ме заведе. Защото очевидно Рок нямаше да позволи това в момента.
Ръката му остана здраво на бедрото ми, докато ни придвижваше нагоре по коридора. Не преставаше да ме учудва как тълпата просто се разделяше за него, докато той се движеше през нея. Мразех да призная, че се чувствах сигурна до него, прибрана на сигурно място.
– Опитваше се да се отървеш от мен – каза той накрая, когато наближихме следващия ми клас.
– Изглеждаше така, сякаш предпочиташ да си сам и да имаш повече време да обсъждаш специалните бански. Опитах се да ти помогна да се измъкнеш – изсумтях, без да искам. Свивайки се, мислено се зашлевих за това, че съм идиот.
– Не ми пука за банските ѝ – отвърна той с твърд тон.
Вместо да кимна и да отмина, се отдалечих от него и се обърнах, за да се вгледам в твърде красивото му, за да бъде честно, лице.
– Аз не съм твоя отговорност. Мразя да се чувствам сякаш съм това бреме върху теб, от което не можеш да се отървеш. Имам и други приятели, които могат да ми помогнат. Не ми харесва да бъда пречка в социалния ти живот.
Рок ме погледна, сякаш не разбираше нито една дума от думите ми, а после се намръщи.
– Какво?
Какво? Това ли беше сериозният му отговор? Не бях говорила на друг език. Трябваше да е разбрал думите, които току-що бяха излезли от устата ми.
– Не съм заеквала – казах му.
Усмивка се появи в ъгъла на устата му.
– Не, не си – съгласи се той, после направи крачка към мен и сведе глава близо до ухото ми. – Но изглеждаш адски секси, когато ревнуваш.
Беше мой ред да се объркам.
– Какво? – Попитах, като се отдръпнах.
Той протегна ръка, хвана ме за хълбока и ме придърпа по-близо до себе си, докато поглеждаше към някого зад мен.
– Внимавай – изръмжа той към някого. – Почти си се блъснал в нея.
– Тя беше тази, която се блъсна в мен – възрази един мъжки глас.
Очите на Рок пламнаха и той ме придърпа близо до себе си.
– Тогава следващия път се махни от пътя ѝ.
Мъжът беше Феликс Хардгроув. Имаше среден успех 4,0 и беше с размерите на брат ми отпреди две години. Той се отдръпна и закрачи надалеч.
– Това беше моя грешка. Не трябваше да го плашиш – казах аз, като наклоних глава назад, за да погледна към Рок.
Той беше стиснал челюстта си, докато гледаше право напред.
– Никога не съм искал да ходя на нейното парти. Не искам да ходя на нито едно шибано парти, на което не си ти. Приеми факта, че единственото, което виждам, си ти, Триша Корбин. След това реши какво искаш да направиш с това. – Рок мина покрай мен в стаята и сложи чантата ми до бюрото, където седях всеки ден.
Стоях там и гледах как той изважда учебниците ми и химикалката, след което ги поставя на бюрото ми. Той винаги правеше и това. Не искаше да се навеждам. Когато най-накрая се обърна да си тръгне, погледът му се втренчи в моя. Това не беше подигравателна усмивка или кокетно намигване. Беше интензивен и някак си сякаш ме молеше.
РОК
Бях рискувал. Познавах момичетата доста добре и от внезапната ѝ наглост бях почти сигурен, че Триша ревнува от Джинджър. Това беше единствената причина, поради която позволих на Джинджър да продължава да разказва за банските си. Всичко, за да привлече вниманието на Триша. Почти бях пропуснал факта, че напереното ѝ дупе беше направило знак на приятелката си да се махне от мен. По дяволите, това не се случваше. Никой друг не носеше книгите на Триша. Това бях само аз. Аз се грижех за нея.
Не беше лесно да се справя със следващия клас. Не можех да се съсредоточа върху нищо от това, което казваше учителят. Планирах как да поправя това с Триша. С това, че бях неин приятел, беше свършено. Нямаше да я заведа на онази проклета маса за обяд, на която седи с приятелите си, и да я оставя днес. Тя щеше да седне с мен. Тя беше моя и трябваше да си признае това сега.
Преди да ме подлуди.
Бях на вратата на класната стая, когато звънецът удари, и се запътих към вътрешността, за да прибера книгите ѝ в чантата.
Тя въздъхна, когато взех първата книга от ръцете ѝ.
– Мога да го направя, Рок. Не съм напълно безпомощна.
Не отговорих. Прехвърлих раницата през рамо, след което протегнах другата си ръка към Триша.
– Време е за обяд.
Тя погледна към протегнатата ми ръка и после обратно към мен, преди най-накрая да плъзне ръката си в моята.
Помогнах ѝ да се изправи и я придърпах до себе си.
– Не беше толкова трудно, нали? – Казах с усмивка, след което ни изведох от стаята.
Кимнах на Престън, който извика името ми. Дуейн ми свъси вежди, а после се усмихна, когато видя ръката ми, хванала тази на Триша. Не ни доближих до него. Той само щеше да каже нещо глупаво и да накара Триша да се почувства неудобно.
Спрях до шкафчето на Триша и сложих чантата вътре. След това, вместо да я хвана отново за ръка, поставих ръката си на долната част на гърба ѝ и я придвижих към кафенето.
– Не е нужно да ми носиш подноса – каза тя.
– Но аз ще го правя.
– Защо? Знам, че ти е омръзнало от това. Не е нужно да се грижиш за мен.
Опитах се да не се изнервям, но по дяволите, толкова ли беше невежа?
– Дейви и Райли ще ми помогнат да си нося книгите. Ти го правиш цяла седмица и ме имаш за тежест…
Това беше всичко. Хванах я за ръката, издърпах я в празния кабинет по изобразително изкуство, покрай който минавахме, и затръшнах вратата.
– Какво? – Попита тя, като гледаше между мен и вратата.
Бях опитал да говоря с нея. Бях опитал да действам. Бях опитал всичко, за да я накарам да разбере, че я искам. Че искам да съм близо до нея. Че искам да е моя.
Тя ме караше да си загубя ума.
Приближих се до нея, а тя се отдръпна до стената и ме гледаше с широко отворени очи и объркана.
По дяволите, тя беше прекалено секси, за да бъде и шибано сладка. Това беше глупост, от която момчетата не можеха да се отърват. Момичета като нея не трябваше да съществуват. Те правеха мъжете слаби. Беше ме заплела на такъв шибан възел, че чак ме болеше.
Поставих дланите си върху тухлената стена от двете страни на главата ѝ и спрях само на сантиметър от допира на телата ни.
– Какво трябва да направя, за да те накарам да разбереш това? Какво, Триша? Майната му, ти си единственото, за което мога да мисля – казах тихо, докато погледът ми падаше от очите ѝ към онези пухкави устни, с които си играех във фантазиите си.
Върхът на розовия ѝ език намокри долната ѝ устна и аз се изгубих.
Устните ми покриха нейните, а лекият дъх, който се откъсна от устните ѝ, беше единственият шанс, от който се нуждаех, за да плъзна езика си по сладката ѝ топлина. Бях целувал много момичета. Но никога не съм имал чувството, че светът ми е напълно разтърсен.
Ръцете на Триша се плъзнаха по раменете ми и тя ме придърпа. И това беше шибано перфектно. Тя не ме отблъскваше. Държеше се за пътуването и, по дяволите, това беше адски приятно пътуване.
Мекотата на устните ѝ се движеше под моите, а после тя започна да се присъединява към целувката. Трябваше ми цялата воля, за да не я притисна към стената. Трябваше да внимавам с ребрата ѝ. Но исках ръцете ми да са върху нея. Исках да се изгубя в това колко прекрасно се чувстваше тя.
Когато тя се наведе към мен и захлипа, прекъснах целувката и се отдръпнах незабавно.
– Добре ли си? – Попитах, като погледнах надолу към ребрата ѝ.
Тя не отговори и паниката, че съм я наранил, започна да ме обзема. Намерих очите ѝ и видях в тях същата възбуда, която бях усетил, докато този хленч не ме беше изплашил.
Започнах отново да спускам устата си, исках да я вкуся още.
– Не, почакай – издиша тя, като този път притисна и двете си ръце върху гърдите ми.
– Нараних ли те? – Попитах я.
Тя поклати глава.
– Не, просто… Аз… Не биваше да… Защо го направи?
Затворих очи и се насилих да бъда търпелив към нея. Триша имаше своите проблеми и доверието беше един от тях.
– Защото съм луд по теб. Защото устните ти са най-хубавите, проклети устни, които някога съм виждал. Защото си мислиш, че си бреме за мен, а аз просто искам да те държа близо до себе си през цялото време. Защото ме караш да си загубя ума. Защото не искам да бъда твой приятел, Триша. Искам да бъда твой.
Устата ѝ се отвори леко, докато сините ѝ очи се взираха в мен с изненада. Как така не знаеше всичко това? Не беше така, сякаш съм бил скрит.
– Ти… ти си луд по мен? – Попита тя.
Сдържах смеха си.
– Да, и изглежда, че всички го виждат, освен теб.
Тя се намръщи и прехапа долната си устна. Искаше ми се да я издърпам и да я засмуча. Тя отвърна поглед от мен за момент и аз ѝ дадох време.
– Ами банските на Джинджър? – Попита тя, без да ме поглежда.
Този път наистина се засмях.
– Изобщо не ми пука за Джинджър.
Бавно Триша погледна обратно към мен.
– Но за другите. Всички. Можеш да имаш различно момиче всяка вечер. Те се редят на опашка, за да привлекат вниманието ти. Защо аз?
Поех лицето ѝ с двете си ръце и се вгледах в красивите черти, за които тя сякаш беше сляпа. Отвътре и отвън тя беше красива.
– Не мога да видя никого покрай теб. Не съм в състояние да го направя от много време насам. По дяволите, Триша, ти си в главата ми, дразнейки ме, от първия ден, в който те погледнах.
– О – каза тя шепнешком.
– Да, о – повторих аз.