Аби Глайнс – Морски бриз – До края – книга 9 – част 2

Настоящ ден

РОК

– Татко, гледай това! – Възкликна развълнувано Дейзи Мей. Сякаш вече нямаше цялото ми внимание.
– Гледам – уверих я аз.
Тя се затича и започна да прави колела из задния двор, след което се обърна назад в нещо, което сега знаех, че се нарича заден мост. Моето момиченце беше малка гимнастичка, а с това бяха свързани и много тренировки. Но всеки път тя ми се усмихваше и казваше: „Татко, гледай това!“. Не можех да се сетя за нищо друго, което бих предпочел да гледам.
Последните две години и половина, през които бях татко на моето момиченце, бяха едни от най-хубавите години в живота ми. Само една друга усмивка ме беше трогнала толкова, колкото тази на Дейзи Мей.
Триша излезе през задната врата, усмихвайки ми се, с две чаши лимонада в ръце. Тази усмивка беше другата, която ме владееше. Дейзи Мей беше станала мое малко момиче преди няколко години, но Триша беше мое момиче от много по-дълго време. Бях запленен от тийнейджърката, която не ми обръщаше внимание, и напълно завладян от жената, в която се беше превърнала.
Тя беше най-добрата майка на света, ако питате Дейзи Мей, Брент или Джими. Ако питате мен, тя беше най-невероятната жена на света. И знаеше много добре, че всички ние я обожаваме.
– Успяла си, Дейзи, бейби – възкликна Триша и Дейзи Мей моментално се разпали. Нашето малко момиченце беше изживяло първите седем години от живота си без любовта на майка си. Жената, която беше дала живот на децата ни, не беше успяла да обича никого. Беше ядосана и озлобена и беше пренебрегнала не само децата, за които сега претендирахме, че са наши, но и най-големия си син – един от най-добрите ми приятели, Престън Дрейк. Той беше единствената любов, която тези деца познаваха, докато майка им не прекали с наркотиците и не ги остави да се нуждаят от дом. Престън беше готов да прибере по-малките си братя и сестри, но Триша и аз се влюбихме във всички тях. Когато го помолихме да ни позволи да осиновим децата, той се съгласи. Искаше да им осигури домашен живот с родители, които да ги обичат. Нещо, което той никога не беше преживявал.
Всички те се покланяха на земята, по която ходеше Престън. Той все още беше по-големият им брат и ги гледаше всеки четвъртък вечер и всеки друг път, когато Триша и аз имахме нужда да останем сами. Това беше семейна единица, която работеше.
Бях един щастлив кучи син.
– Мамо, мислиш ли, че ще попадна в отбора следващата седмица? – Попита Дейзи Мей, докато Триша ѝ подаваше чаша лимонада.
– Мисля, че работиш усилено и имаш шансове като всеки друг. Но без значение какво ще се случи, за нас ти си номер едно.
Както винаги, Триша знаеше правилния отговор на всичко и Дейзи Мей и се усмихна.
– Престън каза, че ще бъде там – каза Дейзи Мей и се свлече на тревата до мен.
– Значи ще бъде. Знаеш, че за нищо на света не би пропуснал пробите ти. – Отговорих аз и взех чашата, която Триша ми подаде, след което я изтеглих в скута си. Харесваше ми да имам жена ми в скута си. Винаги е било така.
– Аз се притеснявам – добави Дейзи Мей и отпи глътка.
Триша се пресегна, дръпна Дейзи към нас и я прибра под мишницата си.
– Ние ще бъдем там и ще те подкрепяме. Работиш усилено и независимо какво ще се случи, ти ще бъдеш нашата звезда. Ще се гордеем с това, което си постигнала. Повечето от тези момичета се занимават с гимнастика от съвсем малки. Ти си успяла да получиш шанс в отбора само за две години! Точно това е причина да се гордеем.
Обичах тази жена. Тя можеше да накара всеки да се почувства по-добре. Седях тук и се изнервях, мислейки за Дейзи Мей, която се опитваше да влезе в състезателния отбор, а Триша не караше само Дейзи да се чувства по-добре – моите нерви също се облекчаваха.
Истината беше, че не ми харесваше идеята някой да откаже на моето момиченце. Но Триша продължаваше да ми напомня, че не мога да водя всички битки в живота им. Все пак беше толкова проклето трудно. Те бяха страдали достатъчно в ранните си години.
– Следващата седмица отново ще бъда момиче за цветя – каза Дейзи и ни се усмихна. Тя не се съсредоточаваше върху едно нещо твърде дълго. Тя вече мислеше за сватбата на Престън и Аманда.
– Предстоят ни няколко сватби. Но предполагам, че тази следващата седмица е тази, за която се вълнуваш най-много – каза Триша и разроши кафявите къдрици на Дейзи Мей.
– Да! Нямам търпение. Аманда каза, че аз, Брент и Джими трябва да застанем там с тях, когато казват своите… ъъъ… неща, които казват. Забравих как се казва.
Триша се облегна на гърдите ми, а аз се засмях.
– Докато казват клетвите си – казах аз и Дейзи Мей кимна.
– Така е. Ние трябва да стоим там. А Джими ще връчи пръстена на Престън. Този, който той слага на пръста на Аманда. А аз трябва да поднеса на Аманда изненадата… Очите на Дейзи се разшириха и тя затвори устата си.
– Какво? – Попита Триша преди да успея.
Дейзи май поклати глава и се усмихна, после завъртя въображаема ключалка на устните си и изхвърли също толкова въображаем ключ.
Очевидно Престън имаше някаква тайна, за която знаеше само Дейзи Мей.
– Е, сега съм още по-нетърпелива за сватбата – каза Триша, докато се впиваше все повече в мен. Ръцете ми бяха обвити около талията ѝ и бях започнал да мисля къде да преместя ръцете си. Жена ми беше гореща. Винаги е била такава. Никога не ми омръзваше да я виждам с малки къси панталонки и потник. Това тяло можеше да спре движението.
Петата годишнина от сватбата ни наближаваше след четири месеца. Вече бях подготвил Престън, че ще имам нужда от неговата помощ. Възнамерявах да я заведа на някое специално място. Никога не бяхме имали истинска сватба. Не можехме да си я позволим. Но аз отчаяно исках да я направя своя. Тогава все си мислех, че тя ще разбере, че може да се справи по-добре, и ще ме остави. Когато я бях убедил да отидем в съда и да стане завинаги моя, не бях мислил за приказната сватба, която тя заслужаваше. Исках само Триша.
Беше време моята жена да има приказната сватба, която заслужаваше, точно преди да отидем на медения месец, който така и не получихме.
Когато я видях за първи път, тя ми спря дъха. Привличането на вниманието ѝ беше адски трудно. Тя беше толкова решена да стои далеч от мен. Или от който и да е мъж. После разбрах защо… и се заклех, че никога повече няма да и се наложи да живее в страх.
Влюбването в Триша беше променило живота ми. Приятелите и семейството ми бяха казали, че съм идиот. Бях захвърлил бъдещето си. Бат Тейлър, моят баща, никога не е бил голяма част от живота ми, докато не станах футболна звезда в гимназията. Поне веднъж имах родител, на когото му пукаше за мен. Това беше нещо, за което копнеех още от дете. Да го накарам да се гордее с мен и да му докажа, че заслужавам да ме обича, ме караше да работя още по-усилено. Мечтата ми беше на една ръка разстояние. Баща ми ме подкрепяше и щях да стигна до колеж, а след това – знаех си – щях да играя професионално.
Докато мечтата ми не се промени в деня, в който една сутрин преди началото на учебната година чифт от най-красивите сини очи, които някога съм виждал, ме погледнаха през паркинга. Това беше първият ден от втората ми година и щяха да минат още дванадесет месеца, преди да успея да накарам Триша Корбин дори да ми проговори.
С един поглед това момиче промени мечтите ми.

Назад към част 1                                                     Напред към част 3

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!