ТРИША
Приятели? Аз ли бях луда?
След три учебни часа тази сутрин все още повтарях разговора си с Рок Тейлър отново и отново в главата си. Беше като да гледам влакова катастрофа на повторение. Не можех да бъда приятелка на Рок. Той не ме искаше за приятелка. Той искаше да ми влезе в гащите. Или по-точно в мен.
Да го игнорирам беше толкова трудно. Той беше огромен. По-голям от живота. Тези негови ръце изглеждаха така, сякаш могат да защитят всекиго. Момчетата в гимназията не би трябвало да изглеждат като него. Беше изграден като стена. Мъжете, които мащехата ни водеше вкъщи, нямаха нищо общо с Рок. Той можеше да се погрижи за тях.
Не. Разтърсвайки глава, изчистих тази мисъл веднага. Рок нямаше представа какъв багаж идваше с мен. Той искаше да ме добави към списъка си с момичета, които е приклещил. Не искаше да ме защити от мъжете, които обичаха да ме удрят, когато не им позволявах да ме докосват.
Съсредоточи се, Триша. Съсредоточи се. Да пазя Крит беше единствената ми цел в живота. Е, това и да ни измъкна от къщата ѝ. Единственото, което ме успокояваше, беше, че има граница, която тя никога няма да премине. Фандора Дейли не позволяваше на мъжете, с които се заиграваше, да наранят прекалено много доведения ѝ син. Предпочиташе да удрят мен. Нейната нежелана доведена дъщеря, която също обичаше да удря. Майка ми беше заминала, когато бях на осем години, и бях останала с баща си и настоящата му съпруга Фандора. Когато той замина, остави мен и Крит. Единственото, което попречи на Фандора да ме изхвърли на боклука, беше, че се грижех за Крит. Тя можеше да излиза на срещи и да живее живота си, знаейки, че има изградена детегледачка.
Така че ми беше даден дом. Когато станах на десет години, и майка ми, и баща ми ме бяха изоставили. Оставаше ми само малкият ми брат. И аз си поставих за цел да го предпазя и да ни запазя заедно.
Крит беше единственият човек на земята, който ме обичаше. Бих продала душата си за него. Той беше това, което ми попречи да се предам и да позволя на хората на Фандора да ме пребият до смърт. Борех се да живея заради брат си.
Докоснах страната си и вдишах рязко. Страхувах се, че този път реброто ми е счупено. Не знаех какво да правя за това. Бях взела медицинско фолио и го бях увила плътно около ребрата си. Това беше всичко, което знаех да направя. Отиването в болницата можеше да вкара и мен, и Крит в приемни семейства, а аз не можех да рискувам да се разделя с него. Той имаше нужда от мен.
Да… Рок Тейлър нямаше представа. Следващия път, когато ме нападне, трябва да му покажа черно-сините синини под ризата си. Или може би грозния зелен оттенък на заздравяващата синина на дупето ми. Или пък белега, който бележеше кожата от лявата страна на бедрото ми, където бях бита с колан толкова силно, че ме разряза. Определено имах нужда от шевове, но така и не ги получих. Фандора беше умна. Тя не искаше да ме нараняват там, където хората могат да видят.
Освен това беше напълно егоистична и озлобена. И все пак обичаше Крит – донякъде. Гордееше се с красивия мъж, в който се превръщаше, и мисля, че предполагаше, че един ден той ще се погрижи за нея. Затова го задържаше. И понеже той ме обичаше, тя ме задържаше.
Но се увери, че разбирам, че съм и в тежест и винаги съм била.
Звънецът за края на класа иззвъня и аз грабнах учебниците си, преди да стана. Райли Оуенс застана пред мен и се усмихна. Тъмнокафявата ѝ коса тази година беше подстригана на сладка прическа и беше с повече грим, отколкото миналата година. Винаги съм я смятал за красива, но сега беше наистина привлекателна.
– Ти беше в зоната, мацко. Опитвах се през целия час да привлека вниманието ти. Не съм те виждала или чувала цяло лято. Какво става? – Попита Райли, блъскайки рамото ми с нейното, когато започнахме да вървим към вратата и към коридора.
Райли беше една от двете добри приятелки, които имах тук. Имаше и други, които бяха приятелски настроени, но миналата година беше трудно да вляза в тази сплотена тълпа. Те не приемаха новите лица толкова лесно.
– Съжалявам. Предимно работех. Как мина лятото ти? – Отговорих.
Тя въздъхна по драматичен начин, който ме накара да се усмихна.
– Ами, трябваше да отида на гости на баща ми и новата му съпруга в Пенсилвания. И, момиче, нека ти кажа, че и там има червенокожи. Някои хора могат да дадат шанс на хората тук. Той живее на село, а жена му ходи боса до магазина! Сериозно! Кой прави това?
Това беше още едно нещо в Райли: тя винаги ме караше да се усмихвам.
– Звучи травмиращо – отвърнах аз.
Тя почти кимна в знак на съгласие, после ме изгледа.
– Ти се държиш като умница, нали?
Прехапах усмивката си и започнах да казвам нещо, когато тъмнозелените ѝ очи се разшириха, като погледна към нещо зад мен. Започнах да се обръщам и спрях. Усетих миризмата му. Мента и кожа. Защо миришеше толкова приятно?
Очите на Райли преминаха от учудени в кокетни много бързо. Тя се готвеше да привлече вниманието на новия ми приятел. С новия си външен вид не се съмнявах, че ще успее. Щеше да е лесна мишена. Трябваше да я спася.
– Здравей, Рок – казах аз, като се обърнах с лице към него. Той беше напълно съсредоточен върху мен, пропускайки трептящите мигли на Райли и приветливата и усмивка.
Устните му направиха секси усмивка.
– Какъв период за обяд получи? – Попита ме той, като запази тези решителни очи, насочени към мен.
– Втори – казах, като ми се искаше гласът ми да не звучи засегнат от него. Но той беше толкова близо и миришеше толкова приятно. Харесвах мента и кожа. Получи се. Напълно сработи.
– Аз също – отвърна той, а усмивката му се превърна в доволна усмивка. – Позволи ми да те придружа.
Да ме придружи. Рок искаше да ме заведе на обяд. Дълбок дъх, Триша. Дълбоки вдишвания.
– О, щях да ходя с Райли на обяд. – Това беше единственото извинение, което ми хрумна.
Най-накрая Рок премести погледа си от мен към Райли и съм почти сигурна, че тя направи замислена въздишка.
– Против ли си да се присъединя към вас, Райли? – Попита я Рок.
– Не. Изобщо не. Искам да кажа, че можеш да ни придружиш и двете. Аз нямам нищо против. Или ако Триша не иска, можеш да ме придружиш. Навсякъде и по всяко време. – Тя бълнуваше като идиотка.
Изстрелях към нея раздразнена гримаса. Току-що му беше казала, че може да я придружи навсякъде и по всяко време. Наистина? Боже мой. Нищо чудно, че този човек смяташе, че всички жени трябва да падат в краката му. Очевидно всички падаха.
Той се ухили.
– Наистина бих искал да взема Триша. Тя е новата ми приятелка и работя усилено, за да я накарам да ме задържи. – Погледът му отново се върна върху мен.
Райли ме побутна силно в изпочупените ми ребра и аз паднах в гърдите на Рок, като нададох лек вик. Болката се стрелна през мен, като накара зрението ми да се замъгли и очите ми да се насълзят. Щеше да ми стане лошо. Ако можех само да дишам, щях да изтичам до тоалетната.
Две силни ръце ме обгърнаха и ме държаха стабилно, докато се съсредоточавах върху това да не повърна.
– Добре ли си?
Не можех да му отговоря. Болката все още ме пронизваше, а аз се мъчех да дишам.
– По дяволите, колко силно си я ударила? – Попита той гневно. Ръцете му бяха нежни, но ме държаха здраво. Не му се противопоставих. Болката отшумяваше и чух Райли да се извинява, когато ударите в главата ми отслабнаха. Трябваше да ѝ кажа, че всичко е наред, че това не е нейна вина. Но все още се борех с гаденето.
– Добре ли си? Искаш ли да те заведа до медицинската сестра? Да те погледне? – Той беше загрижен. Ако не ме беше държал, щях да съм на пода в ембрионална поза.
Преодолявайки продължителната болка, успях да кимна и да си поема дълбоко въздух. Изправяйки раменете си, отстъпих назад, опитвайки се да се измъкна от ръцете му. Отначало не мислех, че ще ме пусне, но той бавно пусна ръцете си, неохотно позволявайки ми да се отдалеча.
– Толкова ми е жал – прошепна Райли. – Не исках да те ударя силно. Просто се опитвах да те накарам да тръгнеш с него. Искам да кажа, че това е Рок Тейлър, за бога. Той е…- Райли направи пауза.
– Всичко е наред. Мисля, че просто си уцелила грешното място и си ударил моята… смешна кост. – Това дори не звучеше правдоподобно.
Райли се почеса по носа и се намръщи.
– Мислех, че съм ударила страната ти…
Погледнах назад към Рок. Той щеше да си помисли, че съм луда. Но може би тогава щеше да се откаже да се опитва да ме накара да го харесам.
– Няма да отида на обяд. Трябва… да отида да си взема една книга от библиотеката – казах забързано, после се обърнах и тръгнах колкото се може по-бързо по коридора. Никакви стъпки не ме последваха и аз приех това като нещо добро.
След като ме нямаше, Рок вероятно щеше да обърне чара си към Райли и тя щеше да му позволи да си проправи път към гащичките ѝ със сладки думи. От тази идея ми стана лошо. Не исках Рок да се закача с Райли.
Отблъснах тази мисъл, минах покрай библиотеката и се отправих към следващия си час. Обядът беше едно от любимите ми неща в училище: Получавах топла храна. Бях гладна и се съмнявах, че тази вечер ще получа много храна, ако изобщо имам. Фандора беше в лошо настроение. Последното ѝ гадже я беше напуснало.
Бях издържала по-дълго от това без храна. Можех да изкарам до утрешния обяд, ако се наложеше. Това, за което не бях готова, беше да се изправя пред Рок след фиаското в залата. Съмнявах се, че ще се опита да говори с мен отново. Двамата с Райли вероятно ме смятаха за луда.
РОК
Не харесвах приятелката на Триша. Първо я нарани, а после не тичаше след нея. Вместо това брюнетката беше започнала да флиртува с мен. Което ме вбеси.
След като взех хамбургера от подноса си в кафенето, се отправих към библиотеката, за да намеря Триша. Яденето щеше да е невъзможно, докато се тревожа за нея. Нещо не беше наред в цялата тази сцена. Райли само я беше бутнала с лакът в ребрата. Бях го видял и не ми хареса, но не смятах, че е достатъчно силно за реакцията, която предизвика. По дяволите, ако не бях погледнал колко бледо беше станало лицето на Триша и болката в очите ѝ, щях да си помисля, че действа само за да привлече вниманието ми.
Тялото ѝ трепереше, докато я държах. Наистина беше изпаднала в сериозна шибана агония. Колкото повече мислех за това, толкова повече ме притесняваше. Единствената причина, поради която някой би реагирал по този начин, беше, че вече е бил наранен. А ако тя вече е била наранена там, защо просто не ни каза, вместо да си измисля някакви библиотечни глупости и да бяга?
Престън беше с размазано червило по лицето и разхвърляна коса, плюс една блондинка на ръката му, чието име не можех да запомня, когато се върнах в коридора от кафенето.
– Вече си тръгваш? – Попита той, намръщен към мен.
– Имам да ходя някъде – отвърнах аз и минах покрай него, преди да успее да ми зададе още въпроси.
– Искаш ли да дойда с теб? – Извика той след мен.
– Не!
Престън винаги беше готов за бой. Предполагаше, че това е единственото нещо, което би ме изкарало от кафенето. Бъдещето му зависеше от бейзболната му кариера точно толкова, колкото и моето бъдеще зависеше от футболната ми кариера. Престън обаче не мислеше за това. Щеше да скочи на бой, без да се замисли, ако си мислеше, че имаме нужда от него.
Аз също бих скочил. Но щях да се притеснявам. Щях да бъда внимателен. Сега бях твърде близо. Не ме чакаше само кариера в колежа. За първи път в живота си имах баща. Той се гордееше с мен. Някой се грижеше за мен, а това означаваше нещо. Мразех това, че се нуждаех от вниманието на баща си като проклето дете. Но той никога преди не беше бил наблизо.
Ако можех да ни предпазя от кавга, го правех. За мен и за Престън. Дуейн и Маркъс имаха родители. Добри родители, които щяха да се погрижат да отидат в колеж. Те имаха родители, които ги обичаха. Престън и аз трябваше да се потрудим малко повече. По дяволите, трябваше да се потрудим много повече.
Отворих вратата на библиотеката и влязох в тихата стая, пълна с книги. Влизах тук само ако се налагаше. От това място ме побиват тръпки. Твърде много проклети книги и никой не трябваше да говори. И още – библиотекарката. Беше по-възрастна, отколкото би трябвало да бъде един човек, и адски злобна.
Острите ѝ очи ме стрелнаха и аз замръзнах като непослушно дете. Беше висока около метър и половина и леко прегърбена. Малкото бяла коса, която ѝ беше останала, беше на върха на главата ѝ в стегнат кок. Сериозно, мисля, че може би отпиваше от някаква отвара за вечен живот.
Прегледах стаята, но на нито една от масите я нямаше красивата руса глава, която търсех. Тя ме беше излъгала. Това не беше мястото, към което се беше запътила. Дълбоко в себе си знаех, че лъже. Но все пак се надявах, че ще я намеря тук.
Обърнах се, излязох обратно от библиотеката и започнах да претърсвам празните класни стаи. Не знаех какъв е графикът ѝ, иначе щеше да е по-лесно.
– Рой! Хайде! Треньорът току-що свика ранна среща в залата. Трябва да отидем направо там – извика Маркъс, докато той, Престън и Дуейн вървяха по коридора.
– Остават ни още петнайсет минути от обяда – изтъкнах аз, раздразнен.
– Треньорът е разгорещен за мача в петък вечер – каза Маркъс с усмивка.
По дяволите. След обяда отидох в полевата къща, за да тренирам този период, после се върнах за Алгебра II, преди да изляза на тренировка. Треньорът беше объркал всичко. Исках да намеря Триша и да се уверя, че тя е добре.
– Чух, че в петък тръгваме след половината ден, за да се качим на автобусите и да отидем в Рок Крийк. Треньорът каза на Симънс, че иска да сме отпочинали и готови за игра по време на мача. Така че той ще ни закара там три часа по-рано.
Поглеждайки назад в коридора, потърсих бяло русата коса, която ме очароваше, но не видях нищо. Щеше да се наложи да я намеря по-късно.
Назад към част 3 Напред към част 5