Аби Глайнс – Морски бриз – До края – книга 9 – част 5

ТРИША

Крит и Грийн вече чакаха на автобусната спирка пред училището, когато стигнах там. И двамата имаха широки усмивки на лицата си и говореха оживено за деня си. Не се наложи да ги питам как им харесва осми клас. Само като ги гледах как говорят, ми отговориха на този въпрос.
Проблемите ми изчезнаха, докато гледах как малкият ми брат се усмихва, сякаш му принадлежи светът. В живота не му бяха дадени много неща, на които да се усмихва. Знанието, че е имал добър ден, беше облекчение. През останалата част от деня ребрата ми пулсираха, но успях да избегна всякакви въпроси от Райли, защото нямахме други съвместни уроци.
– Здравей, бейби – извика Грийн, когато ме видя.
Хвърлих му предупредителен поглед и той започна да се смее. Крит извъртя очи, без да се забавлява от постоянния флирт на приятеля си с мен.
Не ме наричай повече „бебе“, ако искаш да живееш – информирах го аз.
Грийн сви вежди към мен, а Крит го бутна и каза:
– Пич, престани. Сериозно.
Високото, слабичко тяло на Грийн също не беше имало време да се приспособи към високия му ръст. Той се спъна назад, после се засмя.
– Джиш. Вие двамата сте намусени.
– Добър ли беше денят ти? – Попитах Крит, без да обръщам внимание на Грийн.
Да изкара Крит през целия учебен ден, без да изгуби самообладание или да изпадне в някакъв емоционален срив, беше постижение. Той имаше силно изразено СДВХ и започвах да мисля, че страда и от някакво личностно разстройство, за което не знаехме. Фандора не искаше да го вземе, за да го изследва. Тя изобщо мразеше да му дава лекарства. Отнемаше и време, за да ги вземе.
Когато едно от гаджетата ѝ ме беше ударило и Крит хвърли тухла в главата му, тя беше отишла и му беше взела лекарства. Но ние отново бяхме стигнали до ниско ниво. Крит имаше склонност да се пристрастява към различни неща. Беше като жица под напрежение, не можеше да стои на едно място. Готов за следващото приключение. И ако се изпречеше на пътя му, той се изпускаше.
Да го държа спокоен беше моя работа.
– Днес бях ангел – съобщи ми той, след което ме дари с кривата си усмивка. Сърцето ми се сви. Обичах брат си. Толкова много пъти съм се чувствала сякаш е мой. Не бях достатъчно възрастна, за да бъда негова майка, но начинът, по който се чувствах към него, беше такъв, какъвто вярвах, че би била истинската майчина любов. Нямаше нищо, което не бих направила за Крит. Нищо. Когато той беше щастлив, това ме правеше щастлива.
– Не я лъжи. Веднъж те изпратиха в офиса – добави Грийн.
– Какво? – Попитах, а сърцето ми потъна.
Крит сви рамене, след което погледна Грийн.
– Нищо голямо. Казах на учителката, че след малко ще се заема със задачата. Довършвах нещо. Тя се вбеси.
Това беше типично за Крит. Той не обичаше да го командват. Не и от когото и да било, освен от мен. На мен ми се разминаваше. В неговите очи всички останали трябваше да се отдръпнат. Дори майка му.
Крит започна да казва нещо друго, но спря, когато очите му светнаха от нещо зад мен. Разочарована от непостоянното му внимание, се обърнах, за да видя кой е предизвикал интереса му.
Рок Тейлър се приближаваше от футболното игрище, облечен в протектори и онази стегната униформа, която носеха. Шлемът беше в ръката му и висеше забравен край него. Колкото и впечатляващо да беше цялото това съвършенство, най-спиращото дъха беше, че очите му бяха вперени в мен. Мен.
– Мисля, че е тръгнал насам – прошепна Грийн.
Не бях готова да се занимавам отново с него. Какво щеше да стане, ако той попита за моята страна пред Крит? Глупости. Трябваше да се махна оттук.
Потърсих ръката на Крит.
– Хайде да вървим. Автобусът е почти тук. Не искаме онези задни седалки с бандитите. Да не забравяме да се наредим на опашката.
– Но аз мисля, че Рок Тейлър идва тук. Като към нас. Или… теб – каза Крит, като сега наблюдаваше внимателно Рок. Той вече не беше толкова хипнотизиран. Изглеждаше, че обмисля всичко това.
– Той не идва при нас. Хайде да вървим – казах аз, като бутнах и двамата към автобусната линия.
– Триша. – Гласът на Рок ме спря. Челюстта на Грийн падна, а очите на Крит вече не бяха очаровани. Сега той усилено изучаваше Рок. На лицето му се появи стегната гримаса и аз видях как малкият ми брат се превърна в мъж, когато се изправи по-изправен и застана пред мен.
– Какво искаш от сестра ми? Тя не изглежда много развълнувана да те види – каза Крит с твърд, студен тон.
Рок беше стена от мускули и Крит трябваше да наклони глава назад, за да установи контакт с него. Но на Рок не му пукаше, нито пък отстъпваше. Беше твърдо решен да ме защити. Сега го правеше много често. Толкова се притеснявах, че щеше да се нарани. Моята работа беше да защитя Крит. А не обратното.
Челюстта на Рок потрепна и изглеждаше така, сякаш се опитва да не се усмихне.
– Днес с Триша решихме да станем приятели. Не е ли така, Триша? – Каза той, като погледна през рамото на брат ми към мен.
Трябваше да успокоя малкия си брат. Кимнах и заобиколих Крит.
– Да, решихме – потвърдих аз.
– Тогава защо се опитваше да ни качиш в автобуса, преди той да е стигнал до теб? – Попита Крит, като изобщо не вярваше на това.
– Да, защо го направи, Триша? Наранява чувствата ми – добави Рок. Този път той се усмихваше. Да го проклинат. Всичко това го забавляваше.
Пристъпих пред Крит и вдигнах очи, за да срещна тези на Рок.
– Просто не исках да остана с местата в задната част на автобуса. Не ги харесвам.
Усмивката на Рок стана още по-голяма.
– Имам пикап. За твой късмет, обичам да возя приятелите си.
О, не. Нямаше да му позволя да види къде живеем. Не и днес. Никога.
– Е, не, всичко е наред. Автобусът върши работа. – И като по поръчка автобусът пристигна и г-н Фредс извика по мегафона си да се качат пътниците от А138.
Хванах Крит за ръката.
– Това сме ние. Ще се видим утре – казах бързо на Рок и повлякох брат си към автобусната линия. Не погледнах назад и почти се страхувах, че Рок ще се нареди на опашката заедно с нас. Въпреки че трябваше да е на футболна тренировка.
Да накарам това момче да се отдръпне нямаше да е лесно. Да накарам сърцето си да спре да се разтуптява всеки път, когато той ме заговореше, също нямаше да е лесно. Той беше всяка мечта, която си бях позволила да имам, откакто бях малко момиче. Голям, красив, силен мъж, който можеше да ме опази. Някой, който щеше да ме обича, да язди на коня си и да ме обвива в прегръдките си, така че никой да не може да ме нарани повече.
Рок Тейлър не искаше да спаси мен и брат ми. Той беше тийнейджър с футболна кариера пред себе си. Всички знаеха, че търсачите от колежите го наблюдават. Един ден той щеше да стане голям. Аз щях да му загубя времето.
– Рок Тейлър си пада по сестра ти – съобщи Грийн на Крит, когато седнахме. Игнорирах коментара му.
– Да, видях го – отвърна Крит, като звучеше вбесен.
Обърнах се, за да погледна брат си. Можех да си помисля, че той ще се радва на всеки повод да поговори с Рок Тейлър.
– Той не си пада по мен.
Крит се намръщи.
– Да, сестричке, пада си. Видях го. Той обаче не е това, от което се нуждаеш. Той няма време да се занимава с нашите глупости. Няма да се задържи наоколо, а ти ще пострадаш. Тогава ще трябва да го убия.
Грийн изпусна забавен, тежък смях.
– Не можеш да убиеш Рок Тейлър. Той може да стъпи върху теб и да те смачка като буболечка.
– Нямаш представа какво мога да направя – каза Крит, гледайки право напред с решителен блясък в очите.
Трябваше да се справя с Крит. Но не тук, в този автобус, където хората можеха да ни чуят.
Рок трябваше да разбере, че нямам време да му бъда приятелка или нещо друго. Нямаше да се впиша в неговия свят. Трябваше да оцелея в моя свят.

РОК

– Добре ли си тази вечер? – Попитах Престън, докато вървяхме от къщата на игрището към пикапа на Маркъс. Това беше ежедневие. Домашният живот на Престън беше гаден. Ако не бяха по-малките му братя и малката му сестра, той никога нямаше да се прибере у дома. Майка му беше наркоманка. По много лош начин.
– Да. Всичко е наред. Нямам търпение да чуя за първия учебен ден на Джими – каза Престън с леката си усмивка, на която светът вярваше. Но аз знаех по-добре. Зад външния вид на хубавото момче и безгрижната му усмивка се криеше човек, който е виждал лоши неща. На седемнайсет години той беше почти баща. Той беше единствената любов и защита, която получаваха братята и сестрите му.
– Джими започва детска градина? – Попитах го.
Престън кимна, после въздъхна.
– И тази сутрин беше адски уплашен. Беше ми трудно да не отида с него. Исках да седя с него в класа му цял ден. Знаеш ли? – Той се засмя и поклати глава. – Не мога да си представя да правя това с Дейзи Мей.
Дейзи Мей беше бебето. Тя беше само на една година. Престън се грижеше за нея, откакто се беше родила. Майка му се беше прибрала от болницата и след това беше заминала за една седмица. През лятото Престън беше загубил работата си, защото не можеше да напусне ремаркето, в което живееха. Тогава Джими беше само на пет години, а Брент – на около две, струва ми се.
– Всички ще отидем да седнем с Дейзи Мей на първия ѝ учебен ден. Ще заплашваме всеки, който я погледне. Тя ще бъде най-защитеният първокласник, който съществува – уверих го аз.
Престън се засмя, а после усмивката му се превърна в нещо истинско. Бях му напомнил, че не е сам. Че всичко, което трябваше да направи, беше да ни съобщи, когато има нужда от нас. Ние също бяхме неговото семейство. Понякога той имаше нужда да си го припомни. Той не умееше да се справя сам с нещата.
– Видях те да говориш с Триша Корбин днес – каза Престън с усмивка. – Два пъти подред.
Днес беше трудно да се открие Триша. Сякаш ме избягваше. Но все пак я намерих. Преследването на момиче като това не беше нещо, в което се отличавах. Но, по дяволите, тя миришеше добре. И тази нейна усмивка… Ако можех да я накарам да се усмихне, всичко си струваше.
– Няма да ти е лесно – предупреди Престън.
Той нямаше представа.
– Да, разбрах. Не съм търсил лесна. Не става дума за чукане.
Престън хвърли чантата си в каросерията на пикапа на Маркъс и се намръщи.
– Тогава за какво, по дяволите, става дума? Виждал ли си циците и задника ѝ? Ден-ум.
Щях да избухна, ако това го беше казал някой друг. Но това беше Престън, а той оценяваше всички момичета по циците и дупето им. Беше играч в много лош смисъл. Нямаше добро мнение за жените, благодарение на майка си. Дейзи Мей беше единствената жена, която той поставяше на пиедестал. Е, Аманда Харди, малката сестра на Маркъс, също. Но тя беше толкова недопустима, че не беше шибано смешно. Като всеки от нас, Престън щеше да набие задника на всеки, който я докоснеше. Но нямаше да говори за тялото ѝ или да се доближава до нея.
– Това е повече. Нещо в нея…- Не исках да влизам в това с него. Той щеше да ми се подиграва седмици наред. Месеци. По дяволите, цяла шибана година.
– Готови ли сте да тръгваме? – Извика Маркъс, докато пляскаше Рейчъл Ман по дупето и я оставяше да гледа копнеещо след него. Рейчъл беше преследвала Маркъс през цялата минала година.
– Най-накрая реши да се гмурнеш във вагината на момичето Ман ли? – Попита развеселено Престън.
Беше се забъркал с Роуз Ман, която беше братовчедка на Рейчъл. И двете момичета имаха стройни тела и глави, пълни с кафяви къдрици. Бяха горещи. Но аз нямаше да отида там. Те бледнееха в сравнение с Триша.
Маркъс извъртя очи и метна чантата си на задната седалка на пикапа.
– Престани да се държиш като задник.
– Тя е прилепчива. Не казвай, че не съм те предупредил – каза Престън, като сложи ръце на страните на пикапа, после скочи и преметна краката си в каросерията. Беше негов ред да седне отзад. – Къде е Ди? – Извика той, оглеждайки се за Дуейн.
– Той беше зает с две от мажоретките. Не мога да си спомня имената им обаче. Те са нови – отговори му Маркъс.
– По дяволите. Това означава ли, че той няма да се прибере, така че не можем да се отбием и да вземем от бисквитите на госпожа Т? – Изхленчи Престън.
– Все още можем да отидем за бисквитки. Госпожа Т, не се интересува дали Дуейн е с нас или не – увери го Маркъс.
Понякога Престън ми напомняше на дете. Но това беше част от чара му, предполагам. Момичетата го обичаха. Докато той не ги отблъскваше, щом си вземеше своето. Тогава вече не го обичаха толкова.
Маркъс затвори вратата си и ме погледна.
– Мислиш ли, че винаги ще бъде такъв?
Захилих се и поклатих глава. Не. Знаех, че няма да е така. Имаше три деца, които трябваше да отгледа. Когато беше с нас, беше свободен да прави каквото си иска, така че живееше диво. Когато се прибере у дома, става баща.
– Той има нужда от това. Когато не е вкъщи, той има нужда да живее – отговорих аз.
Маркъс се намръщи. Той имаше най-лесния живот от всички нас. Въпреки че този на Дуейн беше доста сладък. Маркъс имаше щастливото семейство и парите. Животът, който имаше Престън, беше нещо, което Маркъс не разбираше напълно. Той се опитваше да се грижи за Престън, откакто бяхме деца, а Престън идваше на училище без обяд. Но той не знаеше колко зле е положението. Престън не говореше много за това.
Знаех само защото животът ми също не беше розов и Престън чувстваше, че може да говори за това с мен.
– Да, предполагам, че си прав – каза накрая Маркъс.
Наведох се напред и включих радиото, когато Маркъс излезе на пътя.
Трябваше да изчакам до утре, за да се видя с Триша. По дяволите.

Назад към част 4                                                     Напред към част 6

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!