Преди осем години…
ДУЕЙН
– Момичета първокурснички – изрече Престън Дрейк и звучеше доволно, докато поглеждаше към коридора. – Проклет срам, че ще станат пълнолетни преди края на годината. Трябва да се наслаждаваме на седемнайсетте, докато можем.
Маркъс удари Престън с лакът в ребрата.
– Пич, ти си глупак. Радвам се, че сестра ми няма да е тук до следващата година, когато ние ще си тръгнем.
Престън се ухили. Всички знаехме, че той няма да докосне Аманда Харди. Тя беше и нашата малка сестра. Или поне¸ така ни се струваше. Бяхме приятели с Маркъс, откакто Аманда беше в пелени.
– Всички не сте ли виждали Триша? – Попита Рок, докато вървеше към нас с твърдо намръщена физиономия. Това беше вид гримаса, която означаваше, че е на път да избие някого.
– Не. Тя не е ли взела автобуса? – Попита Маркъс.
Рок поклати глава.
– Глупавата ѝ майка е гадно парче. Ще трябва да я потърся. Ще се върна по-късно. Прикривай ме – каза той, преди да се обърне и да се насочи към задния изход на сградата. Това се случваше веднъж седмично. Триша имаше майка, която я малтретираше словесно, а настоящият приятел на майка ѝ беше ударил по-малкия брат на Триша, Крит, миналата седмица. Триша беше скочила на гърба на мъжа и беше започнала да го дърпа за косата, а той я беше запратил през стаята. Ако Рок не се беше появил, когато го направи, Триша щеше да се окаже в болницата или по-лошо. Рок работеше върху това да я измъкне оттам. Но трябваше да направи нещо и за по-малкия ѝ брат. Нямаше да го остави в опасна ситуация.
– Това не е ли приятелката на Дъстин? – Попита Маркъс, като върна вниманието ми към настоящия момент. Проследих хората, докато не видях Сиена Рой да стои в тълпата с чанта за учебници, притисната защитно към гърдите ѝ, и с разширени от удивление очи. Изглеждаше изгубена. Къде, по дяволите, беше брат ми? Момичето се беше превърнало в красавица за една нощ. Още миналия месец му бях казал, че трябва да направи връзката им официална, преди да започнат гимназията. Момчетата щяха да я забележат.
– Да, така е, и глупавият малък шибаняк не е никъде наоколо – измърморих аз. Сиена беше толкова проклето свръхзащитена от родителите си, че нямаше много живот извън дома си и нашия. Брат ми вече ходеше на партита, но Сиена не можеше да отиде. И никога не и се случваше да покани приятели. Дъстин беше неин приятел. Но глупавият му задник не се виждаше никъде.
– Те разделиха ли се? – Попита Престън, проявявайки нов, жив интерес към Сиена. Ебати не. Той можеше да си оттегли възбудения задник.
– Те никога не са били двойка. И дори недей да се занимаваш с това. Ще ти набия задника. Разбираш ли ме?
Престън ме дари с онази самонадеяна усмивка, която щях да мразя, ако не беше един от най-добрите ми приятели. Точно сега обаче обмислях да я сваля от лицето му.
– Не го ядосвай, Престън. Не съм в настроение да се справям с това без подкрепление – каза Маркъс, като се втренчи в Престън.
Нямаше да позволя на по-малкия си брат да остави Сиена там на кучетата. А в това училище имаше много шибани кучета.
– Ще се срещнем в първия час. Имам нещо за вършене – казах им, но не установих контакт с тях. Не исках да виждам израженията на лицата им. Никога не съм се забърквал с първокурснички. Но тази първокурсничка имаше нужда от мен и ако брат ми не искаше да се погрижи за нея, аз щях да го направя.
Не беше нужно да се провирам през тълпата. Тя се раздели заради мен, докато си проправях път към Сиена. Бях на половината път, когато погледът ѝ ме намери. Първо очите ѝ се разшириха от изненада, а после срамежлива усмивка докосна лицето ѝ. По дяволите, тя беше хубава. Прекалено красива. Брат ми беше идиот.
– Ей, Червенокоска, изглежда, че си намерила пътя към висшата лига – подразних я, като я хванах леко за ръката и я издърпах встрани от оживения коридор. – Намери ли вече шкафчето си?
Тя се изчерви и погледна надолу към краката си. Проследих погледа ѝ и забелязах, че носи чифт каубойски ботуши с полата си. Това беше адски секси. Майната му! Тя беше дете. Освен това беше момиче на брат ми. Той просто трябваше да порасне и да го осъзнае.
– Потърсих го, но има толкова много хора и не можах да си спомня дали стотиците са на първия или на втория етаж. Затова просто реших, че днес ще си нося учебниците и ще остана до късно, за да го намеря.
Учебниците ѝ тежаха повече от нея.
– Какъв е твоят номер? – Попитах я. Нямаше да ѝ позволя да носи тези учебници цял ден.
– Едно осемдесет и осем – каза тя, намръщи се и отново се огледа. Залата беше толкова пълна с хора, че от нейния ръст щеше да е трудно да види номерата на шкафчетата.
– Хайде. Не мога да допусна, че ще те заболи гърбът на първия учебен ден – казах ѝ и сложих ръка на гърба ѝ, за да я преведа през тълпата. Видях, че хората ни гледат, и ми се искаше да ги загледам и да ги предупредя да внимават с нея. Но не го направих. Изказах заплахата си мълчаливо. Държах ръката си на гърба ѝ, докато вървяхме по коридора и завивахме наляво, за да намерим шкафчето ѝ на първия ред в източното крило.
– Това е то. Имаш ли комбинацията?
Тя изглеждаше облекчена. Тя пусна чантата си и започна да я преглежда, докато не извади малко парче хартия.
– Ето го – каза тя, като ми хвърли лъчезарна усмивка, преди внимателно да завърти ключалката, докато тя се отвори. Взех вратата от нея и направих малка промяна от вътрешната ѝ страна.
– Сега я затвори. Нека ти покажа нещо – казах ѝ.
Тя я затвори, без да задава въпроси, и ме погледна нагоре.
– Натисни го два пъти.
Тя едва не я удари.
Усмихвайки се, аз поклатих глава.
– Не, Малка червенокоске. Трябва да го удариш два пъти. Ето така. – Показах ѝ, после завъртях ключалката веднъж и тя се отвори.
Очите ѝ се разшириха.
– Как го направи?
Намигнах ѝ, взех чантата ѝ с книги и я сложих в шкафчето.
– Магия, скъпа. – Отново затворих вратата. – Сега опитай отново.
Този път тя я удари по-силно и с едно завъртане на ключалката тя се отвори. Тя се засмя и запляска с ръце от вълнение.
– Това е толкова яко. Благодаря ти, Дуейн.
Да, брат ми щеше да трябва да направи нещо бързо, защото такава хубавица нямаше да остане дълго сама. Щеше да се наложи да се уверя, че никой друг не се доближава до нея, докато Дъстин не се събуди.