Аби Глайнс – Морски бриз – Дръж се здраво – книга 8 – част 5

Настоящ ден …

СИЕНА

Исках да се подготвя за това. Трябваше ми време, за да обмисля всичко. Дали бяха изпратили Дуейн тук, за да погледне Мика? Да види дали е на Дъстин? Това ли беше причината?
Стомахът ми се обърна и бях сигурна, че ще повърна тук, в краката му. Мика не ги познаваше. Те не бяха направили никакъв опит да го опознаят. Не можех просто да ги оставя да се опитат да влязат в живота му. Не и по този начин.
– Мина много време. Защо си тук? – Отговорих, без да откъсвам очи от Дуейн. Той все още беше по-голям от живота. Повече, отколкото когато бях тийнейджърка. Сега имаше още няколко пиърсинга и няколко татуировки. Раменете му бяха още по-широки, а дебелите мускули на ръцете му бяха плашещи. Мъжът беше като тухлена стена.
И все пак тези негови мигли все още бяха твърде гъсти за мъж и въпреки че беше пробил устните си, това не отнемаше от пухкавостта, за която жените плащаха добри пари, за да я имитират. Износените дънки, които изглеждаха така, сякаш се нуждаеха от добро изпиране, го обгръщаха по начин, който исках да пренебрегна. Трябваше да го игнорирам. Този мъж беше недостъпен за мен.
Той не беше просто приятното момче, което ми беше приятел, когато бях по-млада. Той беше и човекът, който ме беше изоставил, когато най-много се нуждаех от някого. Дори и да беше вкусен и да беше това, от което се правят женските фантазии, никога нямаше да му простя. Дъстин го беше обожавал, но синът на Дъстин дори не го познаваше.
Той свъси вежди към мен, сякаш беше изненадан от реакцията ми към него.
– Дойдох да видя кои са новите съседи. Разбитата до край кола, паркирана отпред, ме обезпокои. Кварталът вече не е това, което беше.
Някога нямаше да мога да погледна покрай съвършено изваяното му лице и пълните му устни, за да му се разсърдя. Сега вече не беше така. Ръцете ми се свиха в страни и не исках нищо повече от това да го ударя в носа. Тази кола беше моя собственост. Бях работила усилено, за да си купя тази кола.
– Ще имам това предвид. Мога да ви уверя, че няма да създадем никакви проблеми – отвърнах, отидох до вратата и сложих ръка на нея, за да му дам да разбере, че съм приключила с това посещение и искам да си тръгне.
Дуейн се намръщи, а тъмните му очи, които в сънищата ми ме гледаха както днес, когато влязох в стаята, сега бяха присвити. Чудесно, бях успяла да вбеся масивния, с размерите на чудовище мъж, който можеше да ме повали с едно силно изпукване.
– Къде отиде онова сладко момиче, което познавах? Изгуби ли я някъде? – Гласът на Дуейн беше равен, но ниското, заплашително звучене в него ме притесни.
Какво очакваше да направя? Да му хвърля мигли и да се замисля, както правех, когато бях дете?
– Тя се научи да се закалява и да не се доверява на никого. – Хванах вратата, борейки се с желанието да я затръшна в лицето му. Защото бях почти сигурна, че може да я изтръгне от пантите, ако бе провокиран. – Благодаря, че се отби. Сега, след като знаеш, че нямаме намерение да омърсяваме квартала с присъствието си, можеш да се върнеш при родителите си. Ние сме добре тук. – Започнах да затварям вратата. Дуейн се отдръпна. За моя изненада той се обърна, след което започна да се отдалечава.
Поне прие намека. Разкъсвах се между това да се ядосам и да изпитам облекчение. Беше си тръгнал, без да прави сцени и да разстройва Мика… но не ме беше попитал нищо за него. Не беше поискал да се видим, нито да помоли родителите му да се запознаят с него. Това беше болка, която си мислех, че съм преодоляла преди години. Сега разбрах, че не е така. Да живееш тук беше като да разкъсаш струпея. Болеше жестоко.
Заключвайки вратата, се преместих, за да надникна през завесите, и видях как Дуейн говори с баща си, докато влизаше в къщата им. Защо бяха такива? Обичах ги като собственото си семейство. Понякога, когато растях, ми се искаше те да са моето семейство. Таби винаги имаше усмивка и отворени обятия, когато имах нужда да се хвърля към тях. Никога не бих си представила, че детето на сина, когото те обожаваха, ще бъде напълно игнорирано.
Мика беше толкова специален. Притежаваше чара на баща си и беше толкова умен. Беше като малък възрастен мъж в тялото на дете. Всеки, който някога го беше срещал, се влюбваше в него. Точно като в баща му. Усмивката му беше на Дъстин, както и смехът му. Сякаш част от Дъстин беше постоянно с мен. Мика беше свой собствен човек и имаше прекрасни качества, които баща му не притежаваше. Беше съвършен.
Дъстин щеше да иска Мика да носи неговата фамилия. Това никога нямаше да се случи. Направих единственото нещо, което можех да направя, и вместо това му дадох името на баща му. Вписах Мика Дъстин Рой в акта му за раждане. Тогава се надявах, че един ден Фалко ще ми позволи да променя фамилията му на Фалко. Тази мечта беше отминала преди години.
– Мамо? – Гласът на Мика беше изпълнен със загриженост.
Приближих се до него и приклекнах на нивото на очите му. Той знаеше, че не бива да отваря вратата. Това беше нещо, което му бях набила в главата, откакто се изнесохме от къщата на леля Кати. Все още трябваше да говорим за това. Това, че се чувстваше в безопасност тук, не означаваше, че няма опасност.
– Знаеш много добре, че нетрябва да отваряш тази врата – казах му.
Раменете му се свиха и той кимна.
– Да, знам. Забравих. Но този човек беше приятен. Не беше лош човек, нали, мамо?
Замислих се за това. Дуейн не беше лош човек по начина, по който Мика имаше предвид. Но той не беше и добър човек. Един добър човек не би се обърнал срещу детето на брат си.
– Той не е човек, с когото трябва да прекарваме време. Той няма да ни нарани или нещо подобно, но не му се доверявам. Нашият живот си е наш живот. Това е всичко. Ясно? Не споделяме живота си с никого. Когато в живота ни се появи някой, на когото чувствам, че можем да се доверим, ще те уведомя. Дотогава сме само аз и ти.
Мика кимна.
– Добре. Само аз и ти.
Вдигнах юмрук.
– Динамично Дуо – казах аз.
Той сви ръка в юмрук и удари моята.
– Динамично Дуо – повтори той. После обви ръце около мен и ме прегърна силно.
– Обичам те, мамо.
– Аз също те обичам, момченце.
Държах се за него толкова дълго, колкото той ми позволи. Когато приключи, той пусна ръцете си и се отдръпна.
– Ще се върна в стаята си и ще си играя.
Изправих се и натиснах целувка на главата му.
– Ще ни приготвя вечеря – казах му.
– Макарони със сирене! – Извика той, докато тичаше към стаята си.
– Не. Ще се превърнеш в макарони със сирене – извиках му в отговор и се засмях, преди да отида в кухнята. Тази вечер ядяхме пици от хляб. Това беше нещо, което бях измислила, за да направя евтиното хранене интересно. Филийките сандвич хляб с доматено пюре, сирене, пеперони и гъби не струваха много и от тях се получаваха няколко ястия.
– Ще правиш хлебни пици, нали? – Каза той, като измъкна глава обратно от стаята си и погледна по коридора към кухнята.
– Да. Ще ми помогнеш ли?
– Да! – Отвърна той. – Не слагаш достатъчно сирене – обясни той, докато тичаше обратно към мен.

ДУЕЙН

– Каква е присъдата? Смяташ ли, че момчето, което отвори вратата, ще бъде новият квартален наркобарон? – Попита ме татко, докато ме следваше в къщата.
Стрелнах го с раздразнен поглед и той се ухили. Не осъзнаваше, че на някои места наистина се случват такива неща. Моята работа беше да ги пазя, дори и той да не го приемаше.
– Изглеждаше направо ужасяващо. Особено когато ме погледна през краката ти.
Момчето беше готино. Татко щеше да го обича. . . . Но… Не бях сигурен, че ще му кажа на кого точно принадлежи това дете. Сиена не беше същото момиче, което те познаваха. Беше студена, дистанцирана и криеше нещо. Знаех достатъчно за хората, за да разбера кога някой иска да се отърве от мен, защото не иска да ме вижда твърде отблизо.
Момчето трябваше да е това, което я беше накарало да се разкрещи. Тя не искаше да знаем, че се е обърнала и се е задомила, вероятно не повече от година след убийството на Дъстин. Не мога да кажа, че я виня, защото не изглеждаше много добре. Може би наистина се беше пречупила и понеже беше психически нестабилна, беше направила грешка и се беше озовала с Мика.
Сега тя със сигурност не изглеждаше психически нестабилна. Майната му. С кого се шегувах? Жената можеше да е луда като ненормална и аз нямаше да забележа. Тялото ѝ и това нейно великолепно лице ми бяха попречили да видя истинската ѝ същност. Тя беше от онези хубави жени, които караха момчетата да не се интересуват дали е луда.
Но момчето беше нормално. Дори щастливо. Не изглеждаше уплашено или пренебрегнато. Една луда майка не би могла да отгледа такова нормално щастливо дете. Можеше ли? Дали изобщо беше нейно? Може би това беше нейната тайна, че отглежда чуждо дете?
– Този твой мозък сигурно работи. Малкият наркобос те тревожи?
Поклатих глава и извърнах очи към баща ми.
– Това Дуейн ли е, когото чувам? Моето момче най-накрая дойде да ме види? – Гласът на мама се обади от кухнята. Вината ме заля, когато тя се появи зад ъгъла, усмихната, сякаш току-що бях озарил света ѝ, и разтвори ръце пред мен. Бях единственото дете, което имаше сега. Не това, което щеше да стане звезда и да ги накара да се гордеят с него. Аз бях татуираният бунтар, който планираше да вдига скандали и да обикаля света само с раница на гърба. Нямаше причина да се задържам дълго някъде.
Но тогава добрият син, този, който беше предопределен за величие, се напи и блъсна колата си в едно шибано дърво, движейки се с над сто километра в час. Сега тя имаше мен. Аз бях това. И все още бях прецакан, въпреки че се опитвах по дяволите да постъпвам правилно. Да я накарам да се гордее.
– Съжалявам, мамо. Трябваше да се забавя малко по-дълго дълго, за да стигна дотук. Няма да се повтори – казах и, докато я прегръщах. Върхът на главата ѝ дори не докосна брадичката ми.
– Добре. Липсваше ми – каза тя, отдръпна се и след това ме зашлеви с кърпата за чинии в ръката си. – Тъкмо ще извадя ябълковия пай от фурната и ще го занеса на новите съседи. След това можем да седнем и да хапнем.
Майната му. Не се бях замислял за мама и нейните ябълкови пайове. Разбира се, че тя щеше да иска да занесе един на Сиена. Трябваше да предотвратя това. Лоша идея. Мама все още беше твърде сурова от годишнината от смъртта на Дъстин. Тя нямаше нужда да се вижда с новите си съседи все още.
– Да, няма да се случи тази вечер. Току-що отидох там и се запознах с тях. Бяха тръгнали да вечерят и да напазаруват. Не изглеждаше много да искат компания. Наистина странна жена.
Мама се намръщи, а после сви рамене.
– Тогава всички можете да изядете моя пай, а аз утре ще направя още един и ще видя дали не мога да им го занеса там. Не бива обаче да наричаш бедната жена странна.
Тя се обърна и тръгна обратно към кухнята, а аз я последвах. Знаех, че в хладилника ще има бира, а аз имах нужда от такава.
– Всичко, което видях, бяха крака, но от вида им, не беше нищо странно в краката и – каза татко зад мен.
Старецът обичаше да създава проблеми. Намираше тези глупости за забавни.
– Краката бяха добре, предполагам, но останалата част от нея беше средна. Нищо особено – излъгах аз.
Толкова шибано лъжех.

Назад към част 4                                                                  Напред към част 6

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!