Глава 17
Маркъс
Току-що бях преживял най-хубавата седмица в живота си и сега трябваше да я завърша със семейна вечеря. На която щеше да присъства и баща ми. Съжалявах, че бях обещал на майка ми да доведа Уилоу. Това беше последното нещо, на което исках тя да стане свидетел. Уилоу се приближи зад мен, обви ръце около раменете ми и се наведе да ме целуне по бузата.
– Почти си приключил с работата нали? – Попита тя, като се изправи и заобиколи масата, за да седне срещу мен. Тениската ми от университета в Алабама и отиваше. Тя вече не носеше тениските на Кейдж из апартамента. Исках да е с моята. Може би бях малко пещерен човек, но не ми пукаше. Както и на нея. Бях почти сигурен, че и харесва.
– Почти, но може да използвам малко разсейване – отвърнах аз.
Тя се усмихна и поклати глава с „не“.
– Не. Отвличам вниманието ти през цялата седмица. Трябва да свършиш.
– Моля те – помолих я и тя се захили.
– Аз отивам да се приготвя за срещата с семейството ти, а ти трябва да довършиш тази работа. Можем да се разберем за наградата ти за добре свършената работа по-късно.
Харесваше ми колко спокойна беше станала с мен. Дразненето и беше толкова невероятно мило.
– И точно това е разсейването, от което имам нужда. Даде ми малко гориво за фантазиите ми.
Смеейки се, тя затвори вратата на банята след себе си.
Разтърсих главата си, за да изчистя образите на Уилоу, която ме разпъваше и викаше името ми, и отново изучих екрана пред себе си. Тя беше права. Трябваше да завърша това. Още вчера. Но аз бях прекарал всяка свободна минута с Уилоу и не бих го направил по друг начин.
Вратата на апартамента се отвори и влезе Кейдж, следван от Престън. Бяха на бейзболна тренировка. И двамата бяха мръсни и потни.
– Маркъс, какво става – извика Престън, докато влизаше вътре, и се запъти към кухнята зад Кейдж.
– Пиша проект – измърморих аз, знаейки, че няма да свърша нищо с тези двамата тук.
– Плащам на умни мацки да ми ги правят – похвали се той, а аз извъртях очи. Той „плащаше“ на умни мацки да му пишат домашните още от гимназията. Обикновено обаче плащането му не включваше пари в брой.
– Къде е Лоу? – Попита Кейдж, преди да отпие глътка бира.
– Взема душ. Тя ще дойде с мен да се запознае със семейството ми тази вечер.
Престън изпусна подсвиркване:
– Семейството. Това е сериозна глупост.
Кейдж измърмори недоволно и отпи още една глътка от бирата.
Очите на Престън се местеха между нас двамата. Можех да видя любопитните въпроси в очите му. Как се справяхме? Бихме ли се някога? Не беше ли неудобно? А истината беше, че не. Кейдж рядко беше тук.
Душът прекъсна и аз скочих. И двете момчета ме гледаха, сякаш бях луд. Идеята Лоу да излезе по хавлия, мислейки, че тук съм само аз, ме изплаши до смърт. Игнорирах ги и се запътих към вратата.
– Лоу.
– Да.
– Престън и Кейдж са тук.
– Добре, хм, можеш ли да ми донесеш нещата. Те са на леглото. – Точно от това се бях страхувал.
– Да.
Не погледнах към никой от тях, но усещах как очите им се впиват в мен. Без съмнение Престън се забавляваше, а Кейдж беше вбесен.
Чифт розови копринени бикини, които се състояха от съвсем малко материи, и подходящ сутиен лежаха върху онзи кафяв сатен, който ми напомняше за шоколад. Събрах всичко това и се върнах в банята, като се уверих, че ще запазя бельото и скрито от любопитни очи.
Почуках:
– Имам ги.
Тя открехна вратата, протегна ръка и ги взе от ръцете ми. Усмихна се срамежливо към мен и ми се прииска да се напъхам вътре, но запазих самообладание.
Тя затвори вратата обратно и аз се обърнах, за да се изправя пред разстрела.
Престън започна пръв:
– Малко си притеснителен, нали, приятелю. Страхуваш се, че ще зърна мис Лоу в хавлията и.
Стрелнах го с предупредителен поглед и седнах обратно.
– Виждал съм я по хавлия много, много пъти – каза самодоволно Кейдж.
Поех си дълбоко дъх и се насилих да остана спокоен.
– Разликата е, че сега тя е моя.
– Не, засега е само твоя – отвърна той.
Обърнах се и го погледнах. Беше се облегнал на плота и изглеждаше толкова адски уверен в себе си.
– Завинаги – поправих го аз.
Кейдж се отдръпна от плота и повдигна вежди:
– Ще видим.
Започнах да се изправям и Престън ме хвана за ръката, докато Кейдж влизаше в спалнята си.
– Недей. Просто го остави да си отиде.
Седнах обратно. Не защото Престън ми каза да го направя. Но защото Лоу би искал да го направя.
– Той е глупак. Винаги е бил такъв. Просто го игнорирай.
По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.
– Тя е моя – повторих най-вече за себе си, отколкото за някой друг.
– Разбрах, брато. Тя е твоя – съгласи се Престън.
Уилоу
– Не е тук – изсъска Маркъс, гледайки право напред, докато седяхме паркирани зад скъп малък мерцедес пред къщата на родителите му. Беше точно толкова голяма, колкото си я бях представяла в главата си. Бледожълтият цвят на къщата се подчертаваше от големите бели ураганни щори. Беше на брега на морето и основната част на къщата започваше на втория етаж. Долната част беше изцяло гараж. Което беше логично за краля на мерцедесите на крайбрежието на Мексиканския залив да има голям гараж. Широкото стълбище беше плашещо, тъй като водеше към две големи входни врати.
Маркъс изпусна гневно ръмжене и отвори вратата си. Нещо го притесняваше, но почти се страхувах да попитам. Вместо да заобиколи, за да отвори моята врата, той затръшна вратата си и застана, загледан в тези големи стъклени врати, сякаш искаше да ги изтръгне от пантите им. Колкото можех по-тихо, отворих вратата си и заобиколих предната част на камиона му. Може би се беше замислил. Знаех, че се е върнал вкъщи заради семейни проблеми. Но това беше много по-интензивно, отколкото очаквах от идеалното семейство, което си представях, че има. Особено след като се запознах с неговата бъбрива, сладка и великолепна сестра. Той обърна глава към мен, когато спрях до него, а гневната гримаса се стопи и той се намръщи.
– Съжалявам, Лоу. Не исках да те оставя да седиш там.
Стиснах ръката му:
– Всичко е наред. Всъщност знам как да отворя вратата на кола.
Подигравката ми само предизвика намек за усмивка на притесненото му лице.
– Баща ми трябваше да е тук. Но го няма.
Добре. Липсата на семейни ястия трябва наистина да е на първо място в списъка с гадостите тук.
– Мама го очакваше. Беше развълнувана. – Той въздъхна и посегна да стисне ръката ми в своята.
– Ако изглежда странна или разстроена, просто не обръщай внимание на това. Нищо от това, което ще се случи тази вечер, не е свързано с твоето присъствие. В момента всичко е наистина объркано.
– Повярвай ми, аз съм написала книгата за обърканите семейства. Мога да се справя с това.
Маркъс доближи ръката ми до устата си и я целуна.
– Хайде да видим какво ни очаква тази вечер – промълви той и тръгнахме нагоре по масивните стълби.
Маркъс не почука. Влязохме направо. Предполагам, че той все още смята това място за свой дом. Трябва да е хубаво. Трябва да почукам при Тауни. Вратата обикновено е здраво заключена, а на мен не са ми дали ключ.
– Здравейте – обади се Маркъс, докато затваряше вратата зад нас. Аманда се появява веднага, излизайки от една стая отпред. Усмивката и помръква и мога да кажа, че я принудителна. Правила съм го достатъчно, за да го позная, когато го видя.
– Аманда – каза Маркъс с предпазлив тон, – всичко наред ли е?
Тя сви рамене и погледът и се насочи към мен, а след това отново към него. Трябва им момент. Можех да разбера по молбата в очите и.
– Би ли ми посочил банята? – Попитах Маркъс, прекъсвайки тихия им разговор.
– Да, разбира се – посочи той към една врата право напред и вляво, – просто използвай будоара.
Будоара? Какво, по дяволите, е будоар?
– Добре.
Щом влязох вътре, въздъхнах и се подпрях на стената. Господи, напрежението на това място беше силно. Бях нервна. Това, че Маркъс ме искаше тук, беше мило, но сега мисля, че е направил грешка. Аманда очевидно се нуждаеше от него, а той се нагърби с мен. А аз не знам нищо. Донякъде ме притеснява, че не ми се е отворил, но от друга страна и аз не съм му се отворила за семейните си проблеми. Без значение какво се случва в това семейство, то не може да е по-лошо от това, което е направила сестра ми. Семейните ми проблеми не са от тези, които се споделят, никога. Имах нужда да убия малко време и да им дам възможност да поговорят насаме.
Оглеждайки малката стая, забелязах, че мивката не е нормална мивка. Беше причудлива купа от напукано стъкло, която се намираше върху мраморна поставка. Кранчето приличаше на меден чучур от помпа. Като включих водата, веднага бях очарована от начина, по който тя работеше. Усмихвайки се на детското си очарование от мивката в банята, изключих водата и насочих вниманието си към останалата част от стаята. Няма вана или душ. От другата ми страна седеше тоалетна, а от високия таван висеше полилей. Кой, по дяволите, слага полилей в малка стая, в която няма нищо друго освен тоалетна и мивка. Почукване на вратата ме стресна.
– Уилоу, добре ли си? – Гласът на Маркъс звучеше загрижено.
Посегнах и отворих вратата, после го хванах за ръката, за да го издърпам със себе си вътре. Шокираното му изражение ме накара да се засмея на глас, но не го направих. Притеснителните линии по челото му ми подсказаха, че има твърде много грижи, за да се забавлява и играе.
– Какво? – Попита той, докато затварях вратата след него. Обръщам се и поглеждам към красивите му зелени очи. Боже, той е прекрасен.
– Давах ти възможност да поговориш с Аманда насаме. Тя изглеждаше разстроена – обясних аз.
Той изпусна разочарована въздишка и кимна.
– Съжалявам за всичко това – започна той и аз сложих пръст на устата му, за да го спра.
– Тихо. Знам, че имаш семейни проблеми и това, че баща ти не се е появил, е довело до голяма пречка нещата да се оправят. Ако моето присъствие тук кара всички да се чувстват неудобно, защото се чувстват така, сякаш трябва да се държат щастливо и сякаш всичко е наред, трябва да си тръгна. Мога да се обадя – Маркъс ме хвана нежно за ръката и поклати глава.
– Не. няма да се обаждаш – той прави пауза – на никого. Оставаш тук с мен. Имам нужда от теб тук, Лоу. Съжалявам, че всичко отиде на майната си, но имам нужда от теб тук. Моля те, остани с мен.
Умолителният поглед в очите му беше моята гибел. Разбира се, че щях да остана с него. Затворих малкото разстояние между нас и се изправих на пръсти, за да го целуна целомъдрено, преди да кимна.
– Тогава нека отидем да направим това.
Той се усмихна за първи път, откакто пристигнахме.
Когато излязохме от тоалетната, Аманда стоеше там и ни чакаше с развеселена усмивка на лицето.
– Трябваше ли да влезеш за да и помогнеш, Маркъс? – Попита тя с подигравателна нотка в гласа си.
– Замълчи, Аманда – отвърна той и плъзна ръка по гърба ми. Тя ми намигна, преди да се обърне и да ни поведе към трапезарията. Масата беше огромна и отрупана с храна. Тук наистина правеха семейни вечери. От кухнята излезе висока елегантна жена. Русата и коса беше почти бяла. Може би платинена би бил най-добрият начин да я опишем. Беше подстригана късо, което подхождаше на класическия и вид. Стройната и фигура ми напомни за Аманда. Бялата престилка, вързана около кръста и, беше толкова бяла, че изглеждаше сякаш никога не е била използвана. Под престилката тя беше облякла нещо, което изглеждаше като черна рокля с халки, допълнена с черни обувки на краката. Когато я погледнеш, ти идва на ум една дума – богата.
– Маркъс – грейна тя при вида на сина си.
– Мамо, това е Уилоу – ръката му се стегна на кръста ми, – Лоу, това е майка ми, Маргарет.
Маргарет постави кошницата с хляб на масата и си проправи път към мен, като се усмихваше широко. Малко прекалено силно. Болката в очите и е невъзможно да се прикрие.
– Много ми е приятно да се запознаем с теб, Уилоу. Толкова много съм чувала за теб, а ти си точно толкова красива, колкото Маркъс обеща, че си.
– На мен също ми е приятно да се запозная с теб. Много ти благодаря, че ме покани на вечеря. – Усмивката и сякаш се отпусна и стана по-истинска.
– Развълнувана съм, че дойдохте. Маркъс никога не кани момичета на вечеря. Присъствието ти е много желано.
– Мога ли да ти помогна с нещо, мамо?
Той я нарече мама. Колко мило беше това?
– Не, скъпи, ти и Уилоу седнете. Аманда носи каната с чай и после ще сме готови.
Маркъс издърпа един стол за мен и аз седнах, а той го бутна обратно. След това се приближи и направи същото за майка си.
– Заповядай – каза той и се усмихна към нея. Любовта в очите и, докато го гледаше, беше безпогрешна. Маркъс беше много обичан. Без значение какви бяха семейните му проблеми, майка му и сестра му го обожаваха. Но няма как да не го правят.