Глава 27
Маркъс
Когато две вечери по-късно влязох в Живият залив с Лоу, прибрана плътно до мен, последваха възгласи, ръкопляскания и подсвирквания.
– По дяволите!
– Алелуя.
– Крайно време беше.
– Най-накрая!
Уилоу ме погледна с усмивка.
– Предполагам, че те са щастливи от това.
Тя нямаше представа.
– Да, сигурен съм, че нищо друго освен нашия брак не би ги направило по-щастливи. Те не бяха почитатели на Маркъс без Уилоу.
– О.
– Да, О.
Уилоу ме целуна по бузата и тълпата ни полудя.
– Точно за това говоря. Оближи го целия – изкрещя Престън, когато се приближихме до масата.
– В този момент дори бих се съгласил с малко натискане – изрече Дуейн.
– Здравейте и на всички вас – измърмори Уилоу.
– Нямате представа колко много ни липсвахте – каза Престън.
Уилоу ме погледна:
– Имам идея.
– Ще заведа момичето си на танци и далеч от всички вас. Накарахте ме да звуча жалко.
– Ти беше жалък – отвърна Дуейн.
Аз бях. Нямаше смисъл да споря.
Издърпах Уилоу в прегръдките си и се наслаждавах на меките и извивки и сладкия и меден аромат. Нищо в живота ми не се беше чувствало така добре, както тя в ръцете ми.
Уилоу
– Не мога да повярвам, че се изнасяш. Ако знаех, че ще ме напуснеш, никога нямаше да помогна на това магаре да се измъкне и да те убеди да му дадеш още един шанс. – Кейдж стоеше във всекидневната и се мръщеше.
Бях опаковала куфара си, а ключът, който ми беше дал, беше в протегнатата ми ръка.
– Не казвай това, Кейдж. Няма да те оставя. Освобождавам те.
– Кой, по дяволите, е казал, че искам да бъда освободен?
– Аз го направих. Ти беше най-добрият ми приятел, спасител, семейство, сигурно убежище толкова дълго време. Винаги съм била на първо място в живота ти. Отлагал си желанията и нуждите си, за да се увериш, че съм щастлива. Обичам те. И е време да те пусна да си отидеш. Свободен си да бъдеш просто мой приятел. Не е нужно да захвърляш всичко, за да дойдеш да ме спасиш или да събереш парчетата. Вече съм голямо момиче. Ако светът ми отново се разпадне, аз ще се справя с това.
Кейдж протегна ръка и взе ключа, после ме хвана за ръката и ме дръпна в прегръдка.
– Той никога няма да те изостави, Лоу. Това е единственият начин, по който мога да ти позволя да излезеш през тази врата. Знам, че той няма да го направи. Момчето е изгубено.
Кимнах срещу гърдите му.
– Немисля, че той ще го направи.
– И аз не съжалявам за нищо. Бих направил всичко отново. Знаеш това, нали?
Кимнах, усещайки как очите ми се пълнят със сълзи.
– Ти си моето семейство, Кейдж. Винаги ще бъдеш.
– Ти също, Лоу, винаги.
Маркъс прочисти гласа си откъм вратата. Отстъпих назад и избърсах сълзите си, преди той да ги види.
– Погрижи се за нея – каза Кейдж на Маркъс.
– Ще се погрижа.
Кейдж кимна и прибра ключа ми в джоба си.
– Предполагам, че отивам на това пътуване. Сега ще имам много свободно време.
– Иди. Забавлявай се.
Кейдж се усмихна:
– Добре. – Той кимна към дивана: – И просто вземи дивана. Няма да ти взема парите.
– Искам да ти платя за него. Ще трябва да го замениш.
– Мисля да сложа тук няколко надуваеми матрака. Може да си спретнем няколко оргии.
– ЕРГХ! Млъкни, Кейдж – бутнах го, като го накарах да загуби равновесие. Той се ухили и сви рамене: – Ей, мислех, че искаш да поживея малко.
– Ти си луд, Кейдж Йорк.
Маркъс се приближи зад мен и взе куфара ми.
– Готова ли си?
Усмихнах му се в отговор и кимнах.
Бях готова. Бях готова за всичко, което утрешният ден може да донесе.