Глава 7
Маркъс
Уилоу не каза много по време на пътуването до дома на сестра си. Не бях сигурен дали ми е ядосана заради конфронтацията, която имах с Крит, или за какво, но тя мълчеше. Не исках да излизам от рамките на допустимото с нея. Само при мисълта, че Крит се възползва от нея или я третира така, както знаех, че третира жените, кожата ми настръхна. Уилоу беше прекалено сладка за човек като него. Тя имаше нужда от някой, който да се държи с нея нежно.
– Слушай, съжалявам за това, което казах на Крит. Не е моя работа с кого се срещаш. Не бях прав.
Не че не бих го направил отново, ако се наложи, но исках да я видя да ми се усмихва. Тя щеше да слезе от камиона ми само след няколко минути, а аз имах нужда от звука на смеха и, за да ме стопли тази вечер.
– Ти не трябваше да се намесваш. Но беше прав. Крит не е мой тип. От известно време насам го избягвам.
Добре. Тя знаеше, че той е задник.
– И така, прощаваш ли ми? – Попитах, като я погледнах.
Малка усмивка повдигна ъгълчето на устните и.
– Да, предполагам, че ти прощавам.
Изпуснах драматична въздишка на облекчение.
– Господи, момиче, изпотих се тук.
Смехът, който исках да чуя, изпълни камиона. Гърдите ми се разшириха и изведнъж ми се прииска да ги ударя с юмрук. Момичето ме караше да се държа като пещерен човек.
– Съжалявам, че те разтревожих. Просто съм уморена тази вечер. Беше дълъг ден.
– Ще можеш ли да си легнеш направо, когато стигнеш там?
Не ми харесваше идеята да я оставя при сестра и. Бях свикнал да знам, че през нощта тя е на сигурно място в апартамента.
– Първо ще си взема душ, но после, да, ще си легна направо. – Тя се премести на мястото си и обърна глава към мен. – Всичко ли е наред със сестра ти?
Споменът за нашата почти целувка ме накара отчаяно да спра и да довърша прекъснатото тази сутрин.
– Тя е добре. Благодаря.
– Добре.
Изчаках с надеждата, че ще повдигне въпроса за целувката, но тя не го направи. Вместо това изминахме остатъка от пътя в мълчание. Когато тя посочи малката къща от камъни, аз спрях на алеята. Искаше ми се да има някакъв начин да я задържа при себе си.
– Това е то – каза тя със сънлив тон в гласа си. Разкопча колана си и посегна към дръжката на вратата, след което ме погледна назад: – Благодаря ти за пътуването тази вечер. Не знам как разбра, че имам нужда от превоз, но съм ти много благодарна, че се появи. Изморена съм и ходенето пеша щеше да е гадно.
Бях чул Кейдж да говори с нея по-рано по телефона. От неговия край на разговора знаех, че тя има нужда от превоз тази вечер, но че ще го получи от колега. Помислих си, че или лъже Кейдж, за да го успокои, и има нужда от превоз, или има превоз, но ще се откаже и ще ми позволи да я закарам до вкъщи, ако просто се появя. Когато влязох в ресторанта тази вечер, бях твърдо решен, че ще си тръгна с Лоу до себе си.
– Да, ама аз имам своите начини. Но знаеш ли, че ще е по-лесно за свръхчовешките ми сили, ако следващия път ми се обадиш. Така няма да ми се налага да използвам уменията си за четене на мисли.
Тя се засмя:
– Добре, ще го направя. Не бих искала да бъда причината ти да прекаляваш с използването на свръхспособностите си.
– Точно това си мисля. Би било изключително полезно.
Смехът и утихна и тя ми се усмихна, след което се обърна и излезе от камиона.
Мислех да я придружа до вратата, но тогава щях да я целуна и изведнъж тази първа целувка стана невероятно важна. Не исках тя да е пред дома на сестра и. Някъде, където тя мразеше. Исках да е някъде, където щеше да си спомня с добро. Вместо това я гледах, докато влезе на сигурно място, след което се отдалечих по пътя и се прибрах вкъщи.
Уилоу
Когато стигнах до Тауни, щях да я удуша. Никакво задушаване нямаше да е твърде добро за нея. Щях да изтръгна косата и косъм по косъм. Не, щях да я изтръгвам с големи шепи наведнъж. Как изобщо бяхме сестри? Ако не беше фактът, че имахме абсолютно същия цвят на косата като майка ни, щях да се закълна, че са ме подменили при раждането. Коя луда майка не се обажда или дори не се прибира вкъщи навреме, за да вземе детето си? Наистина! Кой го прави? Преместих Лариса по-високо на бедрото си, а на другата си ръка носех чантата с пелените и. Столчето и за кола седеше на чакълестия път до краката ми. Детето се нуждаеше от повече неща, за да отиде някъде, отколкото всъщност притежавах. Целунах сладката и главичка и я притиснах до себе си. Отказвах да я оставя при лудата коткарка, когато знаех добре, че сестра ми не трябва да работи днес.
Кейдж спря до мен, преди да изскочи от колата и да изтича наоколо, за да ми помогне с Лариса и чантата и.
– Ето, аз ще закопчая столчето и за кола.
Кейдж беше станал професионалист в поставянето на автомобилни седалки, откакто Лариса се роди. Неведнъж му се е налагало да ни се притече на помощ.
Обърна се и взе Лариса от ръцете ми:
– Здравей, момиченце – гушна я, докато я люлееше в прегръдките си. Тя обичаше Кейдж. Момичето си падаше по мъже. Особено привлекателни мъже. Благославям сърцето и, че беше взела пример от майка си. Пухкавата и ръка се протегна нагоре и го погали по бузата: Наскоро беше започнала да го нарича „Кей“. Все още не беше усвоила звука „ж“.
– Да, Кейдж си има момиче. А сега хайде да те закопчаем.
След като я закрепи, той се изправи и ме придърпа в прегръдките си.
– Лошо утро – каза той и разтри гърба ми. Аз просто кимнах и му позволих да ме утеши. Беше толкова добър в това.
– Вече е добре. Имам те. Нека да заведем Лариса до апартамента, а след това ще се притесняваме за намирането на майка и. Тауни със сигурност ще се появи по някое време днес.
– Да, но аз пропускам часовете, защото тя не се е появила навреме – измърморих аз.
– Тя е егоистична кучка. Това не е нещо ново. Знаеш го.
С победоносна въздишка потънах в пътническата седалка на черния мустанг на Кейдж и отпуснах глава на седалката. Все още бях уморена. Лариса се беше събудила в четири с болки в корема и после отново в шест. Имах нужда от повече сън. Вероятно щеше да е безсмислено да ходя на занятия днес. Не бях сигурна, че щях да мога да държа очите си отворени, докато слушам лекция.
– Тя не те ли остави да спиш много през нощта?
Кимнах, докато се прозявах.
– Бих казал, че ще я гледам вместо теб в апартамента, за да можеш да спиш, но не мога да пропусна урока, иначе ще трябва да пропусна мача.
– Знам. Ще поспя, след като Тауни я вземе. Добрата новина е, че тази вечер не работя.
Кейдж включи радиото и се върнахме в апартамента в комфортна тишина.
Маркъс
Бях буден, откакто чух Кейдж да тръгва. Беше твърде рано за него да е станал, особено след като се прибра толкова късно снощи. Което можеше да означава само едно нещо. Уилоу му се беше обадила. След снощи се надявах, че следващия път тя ще ми се обади. Очевидно не беше така.
Тъкмо приключвах с приготвянето на поредната кана кафе, когато вратата се отвори. Кейдж влезе, а в ръцете му беше малко момиченце с къси руси къдрици, които подскачаха около главата му. Големите зелени очи, ярки и развълнувани, сканираха апартамента, преди да се приземят върху мен. Уилоу влезе зад тях, носейки голяма чанта на розови точки, и я пусна на стола до вратата. Тя носеше малки къси панталонки, които си спомнях, че мажоретките носеха в гимназията, когато тренираха. Тези къси панталонки бяха предназначени да побъркват момчетата. Синия суичър, който носеше, беше с бейзболен надпис „Ураган“ отпред и беше прекалено голяма за нея. Бях виждал Кейдж с него неведнъж.
– Ще отида да взема седалката от колата и ще я донеса, после трябва да се преоблека и да тръгвам – каза Кейдж на Уилоу.
Тя прикри устата си, за да потисне прозявката си. Нощта сигурно не беше минала добре.
– Добре, благодаря – отвърна тя, след което се посегна към малката блондинка, която се беше вкопчила в ризата на Кейдж.
– Хайде, Лариса, да ти приготвим закуска. Кейдж трябва да отиде на училище.
– Кай – каза шумно малката блондинка, потупвайки Кейдж по гърдите.
– Да, това е Кейдж. Сега го целуни за довиждане и ела с мен.
Тя се обърна и даде на Кейдж много шумна мокра целувка по лицето, която изглеждаше, че може да е включвала и малко облизване.
Кейдж се засмя:
– Ето това е начинът да започнеш деня на един мъж, Лариса.
Тя протегна малките си пухкави ръце и отиде при Уилоу.
– Добро утро, Маркъс – каза Уилоу, докато влизаше в кухнята с Лариса.
– Лоша нощ?
Тя вдигна рамене, а малка бръчка смръщи веждите и.
– Може да се каже и така.
– Лариса, това е моят приятел Маркъс. Той сега живее с Кейдж. – Тя погледна от момиченцето към мен: – Маркъс, това е племенницата ми Лариса.
Спрях чашата си с кафе и протегнах ръка, за да взема малката и ръчичка в моята и да я разтърся.
– Много ми е приятно да се запозная с теб, Лариса.
Тя избухна в пристъп на висок кикот и запляска, когато пуснах ръката и.
– Тя е флиртаджийка, така че внимавай – предупреди Уилоу и се приближи до масата. Наблюдавах как тя настани Лариса на един стол, след което приклекна, така че да е на нивото на очите на момиченцето.
– Мога да ти направя палачинки или яйца, а ако искаш, обзалагам се, че Кейдж ще ти даде да си вземеш от неговите кокосови пухчета.
Лариса кимна щастливо.
– Добре, няма да ти правя и трите. Трябва да си избереш едно. Палачинки, яйца или зърнени храни.
Изразителните очи на Лариса срещнаха моите и тя се усмихна. Детето беше очарователно.
– Кай е седеф.
Кимнах и се изправих:
– Зърнените храни на Кейдж.
Раменете и се бяха смъкнали под огромния суичър, а под очите и имаше кръгове. Не ми харесваше, че е толкова уморена.
– Имам го. Сядаш при Лариса и ако си наистина добра, ще ти направя омлет.
Тя спря, наклони глава настрани и ме изучи. Аз задържах погледа и.
– Защо?
Затворих разстоянието между нас и посегнах да разтъркам нежно палеца си по уморените кръгове под очите и.
– Защото си изтощена. Защото искам. Защото наистина се опитвам да те накарам да ми се довериш.
Дишането и застина и в този момент ми се искаше да забравя, че Кейдж е в другата стая и че на стола седи малка руса кукла, която ни наблюдава. Единственото, което исках, беше да я целуна. Вместо това пуснах ръката си и се отдръпнах.
– Добре – каза тя с тих задъхан глас.
– Добре. А сега седни и ме остави да ти приготвя кафе.
Тя кимна и послушно отиде и седна до Лариса.
– Мартус – обяви Лариса и след това продължи да ръкопляска силно.
Погледнах към масата, докато наливах кафето на Уилоу.
Уилоу ми се усмихваше:
– Вярвам, че си удостоен с честта Лариса да добави името ти към ограничения си речник.
Значи Лариса ме харесва. Намигнах ѝ и тя отново се захили, пляскайки с малките си пухкави ръце. Иска ми се леля и да беше толкова лесна за спечелване.
Протегнах ръка към хладилника и взех галона шоколадово мляко, което майка ми беше изпратила вкъщи заедно с няколко торби с хранителни продукти вчера. Взех една спортна бутилка от шкафа, налях малко шоколадово мляко в нея и я преместих на масата с чашата кафе на Уилоу.
– Ето ви, дами. Кафе за прекрасната червенокоска и шоколадово мляко за красивата блондинка.
– Чоклат! Лоу! Чоклат! – Изпищя Лариса развълнувано.
Уилоу се ухили, после ме погледна и ме дари с пълна усмивка.
– Благодаря ти.
Бях постигнала напредък. Кимнах и се върнах при хладилника, за да приготвя купа със зърнени храни и омлет.
– Лоу, мога ли да си взема суичъра или ти трябва? Не мога да си намеря коженото яке. – Кейдж излезе от спалнята си, прекъсвайки времето ми с момичетата. Почти бях забравил, че той все още е тук.
Уилоу се изправи и свали суичъра. Почти изпуснах яйцата. Беше облечена в тесен черен потник, който не стигаше до пъпа и.
– Не, можеш да го вземеш. Всичките ми чисти дрехи са тук.
Кейдж се приближи до нея и я грабна, като се наведе, за да я целуне по бузата, след което обърна същото внимание на Лариса.
– Добре, момичета, бъдете добри. Лариса, не давай на Лоу да ти се кара, добре?
Лариса се вгледа в Кейдж и се усмихна, но не се съгласи на нищо.
– Бъди внимателен – извика Лоу, докато Кейдж се насочваше към вратата.
– Винаги – отвърна той, след което си тръгна.
Не си позволих да погледна назад към Уилоу. Тя наистина имаше нужда да си облече риза. Такава, която да не ми показва гладкия и плосък корем и перфектното и малко пъпче.
Телефонът и започна да звъни и тя измърмори:
– Най-накрая – след което се изправи и тръгна към всекидневната, преди да отговори.
– Къде си?
– Тази сутрин имах занятия, Тауни. Ти дори не ми се обади.
– Не, аз съм при Кейдж.
– Защото в къщата ти дори нямаше мляко. Лариса беше гладна.
– Тя е на път да яде сега.
– А кога ще дойдеш?
– Изморена съм, Тауни.
– Както и да е.
– НЕ!
– Добре, добре. Само моля те, първо отиди да се нахраниш.
Уилоу изръмжа, преди да се върне в кухнята.
– Тауни.
– Да, това беше майка ти. Запомни, че я наричаш мама, а не Тауни.
– Мама.
– Точно така. Мама.
– Гумно.
Задавих се с кафето си и го изпръсках по плота.
– Лариса, казах ти да НЕ казваш тази дума. Тя е лоша, лоша дума. Грозна.
– Мама, гумно.
Уилоу изпусна шумна разочарована въздишка и закри лицето си с двете си ръце. Пренесох купата със зърнени закуски на масата.
– Да, мама каза тази дума, но тя не е хубава. Хубавите малки момичета не казват тази дума – започна да обяснява Уилоу.
Сложих купата пред Лариса и се наведох, за да мога да я погледна в очите. Тя ми се усмихна широко, очевидно се радваше на вниманието.
– Аз харесвам принцеси, Лариса. А ти?
Тя кимна и запляска:
– Принцеси.
Перфектно.
– Знаеш ли, че принцесите не казват тази лоша дума. вместо нея те обичат да използват думата „бомбони“.
Лариса изучаваше устата ми за момент, сякаш се опитваше да възприеме това, след което големите и зелени очи се вдигнаха обратно към моите.
– Бонбони.
– Да, Бонбони. Това е дума на принцеса.
Лариса се засмя и погледна Уилоу:
– Бонбони! – Обяви тя гръмко.
Уилоу се засмя и кимна.
– Да, Бонбони – отвърна тя, изглеждайки по-малко уморена. Очите и се преместиха в моите и тя изрече:
– Благодаря.
Кимнах с глава и ѝ се усмихнах, преди да се обърна и да се върна в кухнята, за да направя най-добрия омлет, който може да си представите.
Назад към част 6 Напред към част 8