Пролог
БЛАЙТ
– Легни си, Блайт. И не забравяй да се молиш. – Гласът на госпожа Уилямс нахлу в мислите ми. Обърнах се от прозореца, до който бях приседнала, и погледнах към жената, която беше мой настойник. Не я наричах „майка“, защото веднъж бях направила тази грешка и тя ме беше ударила с колан.
– Да, госпожо – отговорих и слязох от мястото до прозореца, което толкова много обичах. Това беше единственото нещо, което чувствах, че е наистина мое. Бях поискала такова място, когато веднъж видях такова в един филм. Госпожа Уилямс ме беше нарекла егоистка и материалистка. Беше ме набила за това, че съм поискала нещо подобно.
Но съпругът и, пастор Уилямс, ме беше изненадал с такова на Коледа сутринта. Струваше си тайните наказания, които по-късно получих от госпожа Уилямс за това, че накарах съпруга и да съгреши, като ми направи подарък.
Госпожа Уилямс продължи, докато стоях до това място.
– Не забравяй да благодариш на Бога, че си жива, а не мъртва като майка си – изръмжа тя. Тази вечер тонът в гласа и беше особено неприятен. Беше ядосана за нещо. Мразех, когато беше ядосана. Това означаваше, че ще ме накаже, ако не съм изключително добра. Макар че не аз бях причината за гнева и.
– Да, госпожо – отвърнах отново. Бях се разплакала, когато тя заговори за майката, която никога не бях познавала, и за нейната смърт. Мразех да слушам мръсните подробности за това как майка ми е страдала заради греховете си. Това ме караше да мразя Бог още повече. Не разбирах защо е толкова зъл и изпълнен с отмъщение. Но с течение на годините разбрах, че доброто сърце, което виждах в пастор Уилямс, е такова, какъвто трябва да е Бог в действителност.
– И – продължи госпожа Уилямс, – благодари му за покрива над главата си, който не заслужаваш – изплю тя.
Често ми напомняше как не заслужавам добротата, проявена към мен от нея и пастор Уилямс. Аз бях свикнала също и с това. Те бяха най-близкото нещо до родители, което бях познавала през всичките си тринадесет години тук, на Земята. Майка ми беше починала, когато ме беше родила. Беше се разболяла от пневмония и беше цяло чудо, че съм оцеляла. Бях се родила шест седмици по-рано.
– Да, госпожо – отвърнах отново и бавно отидох до леглото си. Исках тя да излезе от стаята ми, преди да съм се приближила твърде много до нея. Тя обичаше да ме удря, но аз не обичах да бъда удряна.
Тя стоеше с изправени рамене и наклонен нос, така че трябваше да ме гледа надолу. Червената и коса беше дълга и прибрана на стегнат кок. Очилата с черни рамки, които носеше, правеха хлътналите и кафяви очи да изглеждат още по-зловещи.
– И, разбира се, благодари на добрия Господ за здравето си. Въпреки че си изключително грозна и нямаш никаква надежда за красота, трябва да си благодарна, че си жива. Че си здрава. Защото не го заслужаваш…
– Това е достатъчно, Маргарет. – Гласът на пастор Уилямс я прекъсна. Това не беше първият път, когато ми казваше колко съм грозна. Как грехът на майка ми ме е направил непривлекателна на външен вид. Как никой никога няма да ме обикне, защото съм твърде трудна дори за гледане. Отдавна бях приела живота си. Не се поглеждах в огледалото, ако можех да си помогна. Мразех да виждам това лице да ме гледа обратно. Онова, което караше госпожа Уилямс да ме мрази, а пастор Уилямс да ме съжалява.
– Тя трябва да знае.
– Не, не и трябва. Ти просто си ядосана и си го изкарваш на Блайт. Остави я на мира. Няма да те предупреждавам друг път. Това трябва да спре – прошепна той на жена си, но аз все още чувах дълбокия му глас.
Всеки път, когато я хващаше да ми казва колко съм грозна или да ми напомня за греха, който завинаги щеше да преследва живота ми, той, я поправяше и я отпращаше. Позволих на облекчението да дойде, защото знаех, че през следващия ден или повече той ще я наблюдава. Тя нямаше да се доближи до мен. Щеше да се надува и да остане в стаята си.
Не му благодарих, защото знаех, че ще ме пренебрегне, ще се обърне и ще си тръгне, както правеше винаги. Той също не обичаше да ме гледа. Няколкото пъти в живота ми, когато наистина ме поглеждаше, виждах как се гърчи. Особено напоследък. Бях станала все по-грозна. Трябваше да бъда.
Един ден щях да бъда достатъчно възрастна, за да напусна това място. Нямаше да ми се налага да ходя на църква и да слушам за любящия Бог, на когото служеха тези хора. Онзи, който ме беше направил толкова грозна. Този, който ми отне майка ми. Исках да избягам от всичко това и да се скрия в малък град, където никой не ме познава. Място, където можех просто да бъда сама и да пиша. В историите си можех да бъда красива. Принцът щеше да ме обича, а аз щях да знам какво е чувството да принадлежа. Обичах историите си. Дори ако сега те бяха само в главата ми.
– Лягай си, Блайт – каза пастор Уилямс, докато се обръщаше след съпругата си в коридора.
– Да, сър. Лека нощ, сър – отвърнах аз.
Той спря и аз зачаках да видя дали ще каже още нещо. Дали ще се обърне и ще ми се усмихне. Или просто ще ме погледне. Може би да ме увери, че грехът на майка ми няма да контролира живота ми завинаги. Но той така и не го направи. Просто постоя там с гръб към мен за миг, след което раменете му увиснаха и той си тръгна.
Един ден… щях да бъда свободна.
Назад към част 1 Напред към част 3