Глава 22
БЛАЙТ
– Какво каза докторът? Баща ти говори ли с лекар? Кой му се обади? – Попитах с широк спектър от емоции, които преминаха през мен.
Линк ми се беше обадил преди трийсет минути. Не бях отговорила, защото не можех да говоря. Сълзите ми бяха пресъхнали, но тялото ме болеше от цялото повръщане, което бях направила, когато най-накрая ми хрумна, че друга жена ще носи бебето на Крит в себе си и тя ще роди това бебе. Част от него. Бях го загубила.
Бях се свила на пода в банята и хленчех, след като сухото повръщане спря. Линк се беше обадил още четири пъти и аз осъзнах, че е станало почти полунощ. Нещо не беше наред.
Бях права. Нещо не беше наред. Пастор Уилямс беше постъпил в болница. Беше в интензивното отделение. Беше получил сърдечен удар. И то не добър. Очевидно се учудваха, че все още е жив. Бях израснала в една къща с този човек, но не го познавах. Всичко, което знаех за него, бяха проповедите, които изнасяше в неделя, и случаите, когато беше спирал жена си да ми казва обидни неща. А когато тя ме беше пребила, той я беше спрял, когато я беше хванал.
После, преди два месеца, той ми беше дал апартамент, кола и шанс за нов живот, като ме беше изпратил. Това беше най-хубавото нещо, което някой някога беше правил за мен. Но той не ме прегърна, когато си тръгнах. Не беше застанал на вратата и не ми беше помахал като родител, когато си тръгвах. Дори не беше дошъл в деня, в който си тръгнах. Беше станал и отишъл в църковния офис, без да се сбогува.
Но сега беше в болницата. Аз бях единственото му живо семейство… ако изобщо бях такава. Бях негова грижа или бях негова подопечна през деветнайсетте години от живота си. Майка му беше починала, когато бях на десет години. Тя никога не се беше появявала и не беше говорила с мен. Баща му беше починал, когато пастор Уилямс е бил момче. Знаех това само от една негова проповед. Всичко, което знаех за живота му, го знаеха и останалите членове на паството.
– Блайт, аз ще остана с теб. Всичко е наред. Той ще се справи. Това е нещо. Той е твърд човек – каза Линк и се пресегна да стисне ръцете ми.
Смутена, аз се обърнах да го погледна. А той се намръщи и докосна бузата ми.
– Плакала си доста силно. Не трябваше да ти го казвам по телефона. Не исках… Татко не мислеше, че си много близка с него. Много съжалявам.
Бях си измила лицето, след като Линк се обади за пастор Уилямс. Той ме беше попитал дали искам да отида в Южна Каролина и аз бях казала „да“. Исках да отида. Не защото имах нужда да видя пастор Уилямс, а защото имах нужда да избягам. Това беше извинение да си прочистя главата. Звучеше студено. Но какво трябваше да чувствам? Всъщност не познавах този човек. Така или иначе, очите ми бяха подути и изглеждаха като синини от повръщането и ридаенето.
– Всичко е наред. Всичко е наред. Не беше… – спрях се. Не бях готова да кажа на никого за Крит. Все още не можех да се справя с това. Говоренето за него щеше да го влоши. – Добре съм – повторих вместо това.
Телефонът на Линк светна. Той погледна надолу и измърмори нещо. После ме погледна.
– Трябва да приема това, иначе тя ще продължи да се обажда.
Коя е тя? Зачудих се, но просто свих рамене.
– Здравей – каза той. – Не, е, трябва да заведа една приятелка да види баща си. Той е в болница. – Спрях се. Не съм наричала пастор Уилямс свой баща. – Да, ще го направя. Не, ще бъда в болница. Нека ти се обадя. – Той въздъхна, спря на паркинга на един търговски център и паркира зад един Старбъкс. След това ме погледна. Той измърмори: – Връщам се веднага – след което слезе от колата.
Гледах как спори, или поне изглеждаше, че спори, с този, който говореше по телефона. Отпуснах глава назад и затворих очи. Бях уморена. Тялото ми беше уморено. Този ден беше започнал перфектно. Но не завърши перфектно. Не трябваше да си позволявам да мисля, че мога да го запазя.
Крит беше моето съвършенство. Той ме беше белязал. За пореден път. Животът ме беше оформил. Той ми беше показал какво е чувството да принадлежиш. Ще пазя този спомен и ще го обичам до края на живота си. Без значение какво ще се случи и къде ще се озовем, сърцето ми щеше да му принадлежи.
Но аз бях нежелано дете. Знаех какво е усещането. Колко самотно и болезнено беше. Никое дете не заслужаваше да се чувства по този начин. Всяко дете заслужаваше родители. Ако останех с Крит, имаше вероятност той да не си позволи да приеме бебето си. А това бебе заслужаваше да има своя баща. А ако останех с него, щях да му преча. Когато тя отидеше при Крит, за да и помогне с бебето, аз щях да бъда сама. Те щяха да се сближават заради детето си, а аз щях да съм нещо, което им пречи.
Вратата на колата се отвори и Линк се качи обратно.
– Съжалявам за това – каза той, прибирайки телефона си в джоба. – Искаш ли да се отбия до автогарата и да ни донеса кафе? Мисля, че ще ми потрябва.
– Да, бих могла да се възползвам от едно – отговорих, докато гледах през прозореца.
* * *
Малко след три часа сутринта двамата с Линк се отказахме да се опитваме да останем будни и той отби на един изход. И двамата си взехме собствени стаи и аз заспах още преди главата ми да удари възглавницата.
КРИТ
Апартаментът беше разрушен. Бях разбил дори телевизора. В пристъпа си на ярост бях запратил малката масичка по него. Стоях сред счупените парчета мебели и се чувствах напълно изтръпнал. Кръвта по кокалчетата на ръцете ми се беше покрила с коричка. Не бях намерила време да я измия, след като три пъти бях забила юмрук в стената.
Цяла нощ и се бях обаждал. Всеки път отиваше направо на гласовата и поща. Телефонът и беше изключен. Грабнах телефона си, за да опитам отново, и както останалите петдесет пъти, когато се бях обадил, той отиде на гласова поща. Тръгнах след тях, но колата му я нямаше. Не знаех дали са тръгнали на изток или на запад по междущатската магистрала. Опитах се да тръгна на изток, но след един час и нищо, тръгнах в другата посока. Спрях и се обадих на телефона ѝ и на гласовата поща. Страхувайки се, че се е върнала вкъщи, че той не я е извел от града, се върнах в апартамента, почуках на вратата ѝ и чаках повече от петнадесет минути. Тя така и не дойде. Нямаше я там.
Обърнах се и погледнах към Рок, Триша и Престън. Грийн сигурно им се е обадил. Той се беше прибрал преди час и просто ме гледаше.
Единственото, което успях да кажа, беше:
– Тя ме напусна.
Грийн не беше успял да каже нищо в отговор.
– О, Крит – каза Триша, като мина през парчетата от счупената маса и ме придърпа в прегръдките си. Отидох, но не можех да вдигна ръце, за да се вкопча в нея. Триша беше единственият човек, който щеше да разбере. Последният път, когато бях изпитал подобна ярост, беше, когато ми казаха, че чичо ми Мик е мъртъв. Той беше единственият възрастен, на когото имах доверие. Единственият, който беше до мен, когато имах нужда от него. Бях разкъсал ремаркето ни на парчета, разбивайки всичко, до което се докоснех. Щетите ми обаче не бяха толкова сериозни. Сега бях по-силен.
– Пич, това е прецакано. Манда ме напусна веднъж и бях съкрушен, но това… По дяволите, аз никога не съм разбивал жилището си. – Каза Престън.
– Замълчи – нареди му Рок.
– Тя просто се нуждае от малко време да помисли. Тя ще се върне, бейби. Ще се нараниш. Не можеш да реагираш по този начин. Ще отида с теб да ти взема лекарствата. Можеш да ги вземеш отново. Нямах нищо против да не ги взимаш, защото от години си толкова добър. Никога нищо не ти е принадлежало, така че никога не си го губил. Но мисля, че сега, докато… Мисля, че трябва отново да вземеш лекарствата. – Притесненият тон на Триша обикновено ме караше да се чувствам виновен. Точно сега бях разкъсан.
– И преди си бил толкова ядосан, че си заплашвал да разкъсаш всичко. Но по дяволите… Никога не си започвал да правиш глупости – каза Престън, а в гласа му все още звучеше учудване.
– Пич, млъкни – каза Рок, като този път го бутна, преди да се приближи и да подаде на Триша малка чанта. Тя беше от местната аптека.
Поклатих глава и се измъкнах от ръцете на сестра ми. Нямаше да се върна към лекарствата, които ми даваха за СДВХ, и нямаше да взема проклетите антидепресанти, за които знаех, че са в тази торбичка. Мразех да вземам тези лекарства. Мразех начина, по който ме караха да се чувствам. Те ме променяха. Години наред се контролирах. Можех да се контролирам отново. Трябваше само да си върна Блайт.
– Ако не ги вземеш, тогава ще се върнеш в къщата с нас. Грийн те обича, но ти го плашиш. Той не знае какво да прави с теб. А ти трябва да изчистиш тази бъркотия. Рок доведе Престън, в случай че се наложи да те задържим, но те са тук и за да помогнат да се оправи тази бъркотия. Съсредоточи се върху почистването, а ние ще ти помогнем да замениш нещата. Особено нещата на Грийн. Тя ще се върне. Просто и трябва време, бебе. Просто и трябва време.
– Не мога да я загубя.
Триша погледна към Рок и се намръщи. После стисна ръката ми.
– Знам. Тя те обича. Всеки може да види това. Тя ще се върне.
– Говори ли с Брит днес? – Попита Рок.
Напрегнах се.
– Рок – предупреди Триша.
– Той трябва да е мъж, Триш. Той е забременил момиче и трябва да се справи и с това.
– Ако това бебе наистина е мое, тогава ще се погрижа за това, което е мое. Но Брит дори още не ми е донесла доказателство от лекаря. Чакам го.
Рок кимна.
– Достатъчно справедливо. Така или иначе не и се доверявам. А и тя ще е гадна за майка. Детето ще има нужда от теб, ако е бременна.
Дори не се бях замислял за това. Не бях мислил за нищо друго, освен за Блайт.
– Нека да почистим това място. Можем да поговорим за всичко това по-късно – каза Триша и отиде при Рок.
Протегнах ръка надолу и вдигнах част от масичката, която бях разбил. Бях нанесъл доста щети на мястото. Бях се пречупил психически и го бях разбил.
– Може би трябва да направиш снимка на това място и да я изпратиш на сина на проповедника. Обзалагам се, че бяга като дявол – каза Престън, докато подхвърляше парче дърво на купчина.
– По-добре да бяга бързо – беше всичко, което казах.
* * *
Грийн се появи отново и с работата на четиримата ни бяха необходими пет часа, за да почистим мястото. Рок се обади на един свой приятел, който правеше Sheetrock, за да закърпи мястото, а след това взе Грийн, за да отиде да смени плоския екран и други необходими мебели, от които имахме нужда. Дадох им кредитната си карта и им казах да купят всичко от нея. Нямаше да позволя на Триша и Рок да плащат за моите глупости.
Беше вече вечер, когато приключихме, и Грийн се готвеше да тръгне към Лайв Бей. Аз не можех да отида. Не бях сигурен дали някога ще мога да отида отново. Той не се оплакваше. Каза, че са го овладели. Оставих го да се справи с това.
Заемайки мястото си до прозореца, наблюдавах дали ще се прибере. Обадих се отново на телефона ѝ и се чу нейният записан глас. Слушах я, докато телефонът не изписука, след което затворих. Бях оставил достатъчно съобщения. Затова вместо това и изпратих текстово съобщение.
Това беше всичко, което успях да направя. След това натиснах бутона за изпращане.
Назад към част 23 Напред към част 25