Първа глава
ДЖЕС
Трябваше да знам по-добре. Но бях идиотка. Всичко, което някога е било нужно на Ханк, е едно жалко присвиване на мигли и надуване на устата, и аз притичвах. Е, вече не. Бях му простила, че е станал нечий баща на дете. Но едно момиче може да прости само толкова много.
Ханк Грейнджър току-що ме беше прецакал за последен път. Не бях от тези, които могат да бъдат изтривалки. Майка ми ме беше научила по-добре от това. Беше време да спра да позволявам на историята ни да играе върху емоциите ми. Той нямаше нищо общо с истинския мъж. Момчето, което бях обикнала, се беше превърнало в долнопробно нищожество. Той никога нямаше да се установи и аз бях приключила с това да го оставям да тъпче сърцето ми.
Мислеше, че паркирането на изтърбушения му пикап зад бара е умно. Момчето би трябвало да знае по-добре, отколкото да си мисли, че няма да знам къде да го погледна. Сакатлък. Намерих го, добре. Трябваше да излезем тази вечер. Беше ми обещал вечеря. Истинска среща. Но преди два часа се обади и отмени срещата, като каза, че не се чувства добре. Като послушна приятелка реших да му направя супа и да му я занеса. Голяма изненада, че го нямаше. Не съвсем. Мисля, че дълбоко в себе си знаех, че лъже.
Излязох от дърветата, през които бях вървяла повече от километър, и навлязох в тъмнината на задния вход на местния бар „Лайв Бей“. Не исках пикапът ми да бъде видян тук тази вечер, а и щеше да е по-лесно да бягам пеша в тъмнината, ако се наложеше да се измъкна бързо.
Стиснах бейзболната бухалка, която бях взела назаем от братовчед ми Рок преди две седмици, когато трябваше да отида да взема мама от работа, защото колата и не искаше да запали. В три сутринта пред стриптийз клуб не беше съвсем безопасно. Мама държеше пистолет, но аз нямах представа как да го използвам. Когато я помолих да ме научи, тя се засмя и каза, че някоя нощ в пристъп на ярост ще отстрелям топките на Ханк, и отказа. Не защото я беше грижа за Ханк, а защото не искаше да ме вкарва в затвора.
Усетих тежестта на бухалката в ръцете си и се усмихнах. Това лошо момиче щеше да нанесе сериозни щети. После се появи ножът в джоба ми. Боята също отиваше по дяволите, а ако имах време, и четирите гуми щяха да паднат.
Докато обикалях около пикапа, който Ханк беше разглезил и третирал като проклето бебе през последните четири години, ме обзе чувството за сила. Той ме беше наранявал отново и отново. Този път аз щях да го нараня. Аз. Не Рок. Аз.
Проверих тъмната зона около мен и се уверих, че никой не е навън. Счупването на стъклото щеше да вдигне шум. Не бях сигурна колко ще мога да се измъкна, преди някой да ме хване. Надявах се, че местната група „Джакдаун“ ще забавлява всички вътре достатъчно, че никой да не си тръгне скоро.
Преглъщайки рева на победата, който усещах да се разнася във вените ми, задържах бухалката, докато премествах краката си и се фокусирах върху прозореца на шофьорската му врата. То щеше да е първото, което щеше да изчезне. С целия гняв и болка, които ме бяха погълнали от първия момент, в който разбрах, че момчето, което обичах от десетгодишна, ме е прецакало, замахнах с бухалката. Ски маската, която носех, предпазваше лицето ми. Смехът, който бълбукаше в гърдите ми, избухна на свобода и аз продължих да троша всички прозорци на красивото му малко пикапче.
Опиянена от отмъщението, бръкнах в джоба си, извадих ножа си и го обърнах. Реших да напиша няколко избрани думи в боята с острото си острие, след което се наведех, за да го забия в предната гума.
– Хей! – Извика дълбок глас и аз замръзнах. Не беше Ханк, но беше някой.
Вдигнах отново бухалката си и извадих ножа от гумата, преди да се втурна в спринт обратно към гората. Той никога нямаше да ме хване, но все пак трябваше да сваля тази глупава маска, за да мога да виждам. Да се блъсна в едно дърво и да изпадна в безсъзнание не беше точно най-добрият план за бягство.
Звукът от ударите на стъпалата по асфалта ми даде да разбера, че ме преследват. Е, по дяволите. Не от това имах нужда. Толкова много се забавлявах. Ханк заслужаваше това. Той го заслужаваше. Беше плъх. Не исках да влизам в затвора заради това. Освен това майка ми щеше да се разсърди.
– Хей! – Обади се отново дълбокият глас. Какво очакваше да направя? Да спра и да го оставя да ме хване? Едва ли.
Отдалеч се чуха други гласове. Чудесно. Той привличаше тълпа. Отбих се от пътеката, която бях следвала по-рано, и се насочих по-навътре в гората. Нямаше да имам това прикритие за дълго. След още няколко метра щях да изляза на черния път. Не можех да стигна до пикапа си, защото той беше пред къщата на майка ми. Трябваше всички да си мислят, че съм именно там. Щеше да се наложи да остана пеша и да изпреваря всички до там. По дяволите.
Не чувах звука от ударите на чужди крака в земята, така че или ги бях изгубила, или бяха талантливи в изкуството на прикриването. Измъкнах се от гористата местност и спрях край пътя. Беше безлюден.
Погледнах назад, но не видях никого. Ханк щеше да знае кого да потърси, но нямаше да има доказателства. Усмихнах се и си поех дълбоко дъх. Това щеше да е краят ни. Накрая. След това, което бях направила, Ханк никога нямаше да ми прости, така че нямаше да се изкуша да избягам обратно при него. Сега той щеше да ме мрази толкова, колкото и аз него.
– ДЖЕС! – Изръмжа познатият глас на Ханк. Завъртя се и не го видях, но го чух да тича през гората зад мен. По дяволите. По дяволите. По дяволите. Той ме преследваше. Как е разбрал толкова бързо? Паникьосана, се огледах, за да видя къде мога да избягам, за да се скрия от него. Нямаше нищо друго освен километри и километри път. Нямаше къщи, нищо.
Светлините на фаровете се появиха зад ъгъла и аз направих единственото нещо, което ми хрумна: Изтичах по средата на пътя и започнах да размахвам ръце във въздуха, като все още се държах за бухалката на Рок.
Колата започна да намалява скоростта и прекъсна ярките светлини. Слава Богу.
Чакай. … това Порше ли беше? Какво, по дяволите?
ДЖЕЙСЪН
Видях само едно момиче, облечено в плътни черни дрехи с много дълга руса коса, и то стоеше по средата на пътя … и държеше бейзболна бухалка. Само в Алабама се случваха такива неща. Спрях, преди да я блъсна, и видях как тя се затича към вратата откъм страната на пътника и почука. Дивият, паникьосан поглед на очите и можеше да бъде обезпокоителен, ако те не бяха ярко, ясно сини с гъсти черни мигли. Натиснах бутона за отключване, а тя с трясък отвори вратата и влезе вътре.
– Давай! Давай! Давай! – Изиска тя. Дори не ме погледна. Очите и бяха съсредоточени върху нещо навън. Насочих вниманието си към страната на пътя, която тя наблюдаваше с такава интензивност. Нямаше нищо. . . . Тогава от гората изскочи един човек с гневно ръмжене на лицето и аз разбрах. Нищо чудно, че тя беше ужасена. Човекът беше огромен и изглеждаше готов да убие някого.
Превключих на друга предавка и потеглих, преди да се е приближил още повече.
– О, боже мой, благодаря ти. Беше толкова близо. – Тя въздъхна с облекчение и облегна глава на облегалката за глава.
– Да те заведа ли в полицейското управление? – Попитах, като я погледнах. Дали той я беше нападнал, преди да се освободи?
– Със сигурност не. Вероятно ще ме потърсят след около десет минути. Имам нужда да ме заведеш до вкъщи. Мама ще ме прикрие, но трябва да стигна бързо.
Те ще я търсят? Майка и ще я прикрива? Какво?
– Не е като да има някакви доказателства. Единственото нещо, което изпуснах, беше ски маската, а тя беше евтина, която купих в „Добрият магазин“ преди няколко Хелоуина. Не е нещо, което може да проследи до мен.
Забавих скоростта на Поршето, когато думите и започнаха да потъват в съзнанието ми. Не само бях спасил едно момиче от нападение. Ако правилно разбирах това бълнуване, току-що бях станал шофьор на колата за бягство.
– Защо намалявате скоростта? Трябва да стигна до майка ми, примерно сега. Тя е само на две мили оттук. Изкачваш се до окръжен път тридесет и четири и завиваш надясно, а след това изминаваш около три четвърти от милята до улица „Ориндж“ и завиваш наляво. Това е третата къща вдясно.
Поклатих глава и спрях край пътя.
– Няма да продължа, докато не ми кажеш от какво точно ти помагам да избягаш. – Погледнах надолу към бейзболната и бухалка, прибрана между краката и, после нагоре към лицето и. Дори в тъмнината можех да кажа, че е една от онези нелепо красиви южни блондинки. Сякаш Югът имаше някаква специална съставка, за да ги отглежда такива тук.
Тя въздъхна недоволно и примигна бързо, от което очите и се напълниха със сълзи. Беше добра. Наистина добра. Тези хубави сълзи бяха почти правдоподобни.
– Това е наистина дълга история. Докато обясня всичко, ще ни хванат и ще прекарам нощта в затвора. Моля те, моля те, моля те, просто ме заведи в дома ми. Толкова сме близо – молеше тя. Да, тя беше голяма хубавица. Жалко, че беше и лоша новина.
– Кажи ми едно нещо: защо имаш бейзболна бухалка? – Трябваше ми нещо. Ако беше повалила някого в безсъзнание там, тогава не можех да и помогна да се измъкне. Можеше да са ранени или мъртви.
Тя прокара ръка през косата си и се намръщи.
– Добре, добре, добре. Но разбери, че той го е заслужил.
По дяволите. Беше нокаутирала някого.
– Изпочупих всички прозорци на пикапа на бившето ми гадже.
– Какво си направила? – Не можех да я чуя правилно. Това не се беше случвало в реалния живот. Кънтри песни, да. В реалния живот – в никакъв случай.
– Той е измамник. Заслужаваше си го. Той ме нарани, затова аз го нараних. Сега, моля, повярвайте ми и ме изведи от тук.
Засмях се. Не можех да си помогна. Това беше най-смешното проклето нещо, което някога бях чувал.
– Защо се смееш? – Попита тя.
Поклатих глава и се върнах на пътя.
– Защото не това очаквах да чуя.
– Какво очакваше да кажа? Аз нося бухалка.
Погледнах към нея. Усмихнах се.
– Мислех, че си свалила някого с бухалка.
Очите и се разшириха, а после се разсмя.
– Не бих свалила някого с бухалка! Това е лудост.
Исках да отбележа, че да разбиеш прозорците на камиона на бившето си гадже и след това да бягаш през гората в бягство през нощта е лудост. Но не го направих. Бях сигурен, че тя няма да се съгласи.
– Точно тук, завий надясно. – Тя посочи нагоре пред нас. Не си направих труда да пусна мигача, тъй като около нас нямаше никой. – И така, как се казваш? По някаква причина ми изглеждаш познат, но никой от познатите ми тук не кара Порше.
Казах ли и кой съм? Харесваше ми уединението, което ми предоставяше Морски бриз, Алабама. Имах много неща за обмисляне през следващия месец, а сприятеляването с местните жители не беше в дневния ми ред. Дори и да беше секси.
– Аз не съм оттук. Просто съм на гости – обясних. Това беше истината. Бях тук, за да отседна в къщата на брат ми на плажа, докато реша следващия си ход.
– Но съм те виждала и преди. Знам, че съм те виждала – каза тя, наведе глава и ме изучи.
Скоро щеше да го разбере. Брат ми се казваше Джакс Стоун. Беше станал тийнейджърска рокзвезда, но сега, когато беше на двадесет и две, беше рокбог. Приличахме си. И медиите обичаха да ме следят, когато не можеха да стигнат до Джакс. Въпреки че обичах брат си, мразех да получавам внимание. Всички виждаха в мен продължение на Джакс. Никой, дори родителите ми, не се интересуваше от това, което съм като личност. Всички искаха да бъда такъв, какъвто те очакват.
– Това е Порше, нали? Никога не съм виждала такова в реалния живот.
Това беше и една от играчките на брат ми. Аз нямах кола тук, затова просто използвах петте, които той имаше в гаража си. Къщата в Сий Бриз беше мястото, където родителите ни караха да прекарваме летата си, докато Джакс жонглираше със славата на млади години. Но Джакс вече не беше тийнейджър и сега къщата беше негова. Миналия месец беше навършил двадесет и две години. А аз бях навършила двадесет години месец преди това.
– Да, това е „Порше“ – отвърнах аз.
– Завий тук. – Тя отново посочи към пътя пред нас. Поех наляво и след това стигнах до третата къща вляво. – Това е тя. Слава богу, че все още никой не е тук. Трябва да тръгвам. Трябва да се махнеш оттук, за да не дойде някой да те разпитва. Но ти благодаря много.
Тя отвори вратата и после ме погледна за последен път.
– Аз съм Джес, между другото, и тази вечер ти ми спаси задника. – Тя ми намигна и затвори вратата, преди да потегли към входната си врата. Задникът и в тези тесни черни дънки си струваше да бъде спасен. Беше най-хубавото дупе, което някога бях виждал.
Превключих на задна скорост и излязох обратно на пътя. Беше време да се върна на частния остров, където се намираше къщата на брат ми. Тази нощ не се беше развила точно както бях планирал, но беше адски забавна.
Звукът от нещо, което се плъзна по седалката и се удари във вратата, ме стресна и аз погледнах към бейзболната бухалка. Тя я беше забравила. Погледнах назад към къщата ѝ и се усмихнах на себе си. Щях да се погрижа да си я върне. Не тази вечер, но скоро.