Пролог
Стоях пред църквата и гледах към тържествените лица на семейството и приятелите. Да стоя тук, за да могат всички да ме гледат, не беше това, което исках да направя. Исках да се свия на кълбо до ковчега пред мен и да плача като бебе. Всичко това изглеждаше толкова несправедливо. Бях правила това и преди: да стоя пред тълпа от облени в сълзи лица и да говоря за мъжа, когото бях обичала, но който ми беше отнет.
Сега отново стоях тук. От мен се очакваше да говоря. Да кажа нещо за мъжа пред мен. За този, на когото бях поверила живота си. Този, към когото се бях вкопчила и разплакала, когато разбрах, че ще бъда самотна майка. Този, за когото знаех, че никога няма да ме изостави. Сега той си беше отишъл.
Погледнах към Джереми, който стоеше с костюм и вратовръзка и ме наблюдаваше внимателно. Той все още беше тук. Нямаше да ме остави. Все още го имах. Той ми кимна мълчаливо и знаех, че ако поискам, ще дойде тук и ще ме държи за ръка, докато правя това. Държах погледа си върху него, докато отварях уста, за да говоря. Виждайки го там, щях да получа силата, от която се нуждаех, за да продължа.
– В живота човек никога не очаква да загуби тези, които обича. Не планираме да застанем пред приятелите и семейството си и да говорим за някого, който е означавал света за нас. Но това се случва. Боли. Никога не става по-лесно. – Спрях и преглътнах буцата в гърлото си. Джереми направи крачка към мен, а аз поклатих глава. Щях да се справя и без него. Трябваше да го направя.
– Не ни е обещано утре. Баща ми ме научи на това, когато бях малка и не разбирах защо мама не се прибира вкъщи. После, когато изгубих момчето, с което мислех, че ще остарея, този факт ми беше напомнен още веднъж. Животът е кратък. – Свалих поглед от Джереми. Не можех да го гледам, докато говорех за Джош. Виждайки болката в очите му, само накарах сълзите, които изгаряха очите ми, да парят по-силно.
– Имах късмета да разбера какво е безусловна любов. Имала съм я два пъти в живота си от двама различни мъже. Те ме обичаха до деня на смъртта си. Ще ги държа близо до себе си до края на живота си. Само се надявам останалата част от света да има същия късмет като мен. – Задните врати на църквата се отвориха и аз спрях да говоря. Светът около мен сякаш се движеше на забавен ход.
Сините очи на Кейдж се втренчиха в моите, докато стоеше в задната част на църквата. Не бях очаквала да го видя днес. Не очаквах да го видя отново. Не бях готова да се изправя срещу него. Особено не днес.
Ръката на Джереми ме обгърна и го чух да ми шепне нещо, но не успях да се съсредоточа върху думите му. Смесицата от емоции в очите на Кейдж ме държеше замръзнала. Бяха минали шест месеца, откакто бях виждала болезнено красивото му лице. И още по-дълго, откакто бях обгърната от ръцете му. Той беше най-голямата лъжа в живота ми. Мислех, че той е единственият. Грешах. Сега знаех, че в живота се дава само един такъв човек, а когато Джош умря, умря и шансът ми да бъда обичана напълно.
– Хайде да седнем. – Думите на Джереми най-накрая се чуха. Той се притесняваше за мен. Аз обаче щях да довърша това. Появата на Кейдж Йорк нямаше да ми попречи да завърша това. Той вече ме беше спрял от толкова много неща. Нямаше да му позволя да контролира и това.
– Няма да мине ден, в който да не мисля за баща ми. Споменът за него ще остане прибран близо до сърцето ми. Един ден ще мога да разкажа на дъщеря си всичко за нейния дядо. Какъв добър човек е бил той. Колко много щеше да я обича. Никога няма да си лягам вечер с чувството, че не съм обичана, защото съм била обичана от един от най-великите мъже, които съм познавала. – Ръката на Джереми се стегна на кръста ми. Погледнах надолу към диамантения пръстен на лявата си ръка и гърдите ми се стегнаха. Татко беше изпитал такова облекчение в деня, в който Джереми беше сложил този пръстен на пръста ми. Беше се притеснил, че ще остана сама, когато той си отиде. Джереми го беше избавил от този страх.
– Обичам те, татко. Благодаря ти за всичко – прошепнах в микрофона.