Аби Глайнс – Морски бриз – Само за сега – книга 4 – Част 9

Глава 7

Престън

За мен беше извън сезона. Освен тренировките, след занятията бях свободен. Миналата година бях започнал да се забавлявам рано всеки ден. Тази година нещата щяха да са различни.
Спрях пред младежките футболни игрища. Според документите, които бях попълнил, за да може Брент да играе, тренировките му щяха да са тук всеки вторник и четвъртък от пет и трийсет до седем.
Насочих се към страната на оградата, където родителите бяха седнали на столове на тревата и наблюдаваха. Когато най-накрая се наложих да играя бейзбол, родителите винаги се бяха появявали и на тренировките ни. Майка ми, разбира се, никога не идваше. Знаех, че тя никога няма да дойде на тренировките на Брент или на неговите мачове. Не исках той да се чувства толкова нежелан, колкото бях аз. Мога да променя това за него. Можех да бъда тук. Да го подкрепям. Той нямаше да познава този вид отхвърляне и самота.
Когато стигнах до вратата, гледах как момчетата загряват и правят разтягания и се опитвах да разбера кое от момчетата е Брент. Малките момчета с футболни екипи и каски изглеждат еднакво.
– Не изглеждаш достатъчно възрастен, за да имаш син там. Сигурно си нечий по-голям брат – каза един по-възрастен женски глас зад мен.
Погледнах назад през рамо, за да видя нечия майка, която ми се усмихваше от стола си. Беше близо четиридесетгодишна, но беше облечена така, сякаш е на двайсет. По евтините и, прилепнали дрехи можех да разбера, че не може да си ме позволи. Освен това в момента не работех. Бях тук заради Брент.
– Да, госпожо. Брат ми играе тази година – отвърнах аз. Жените на нейната възраст мразеха, когато ги наричах „госпожо“. Това ме накара да се усмихна. Сега тя щеше да се отдръпне.
Обърнах се обратно към игрището точно когато треньорът извика:
– Иди за вода.
Момчетата свалиха каските си и се затичаха към оградата, където бяха наредени големите контейнери с вода.
Очите на Брент се втренчиха в моите и той направи пауза, преди на лицето му да изгрее широка усмивка. Той подмина опашката за вода и се насочи право към мен.
– Престън! Ти си тук. – Вълнението в гласа му накара сърцето ми да се разтупти малко.
– Разбира се, че съм тук. Ти тренираш. Не исках да пропусна това.
Гърдите на Брент се издухаха.
– Ще мога да играя на бегом. Треньорът каза, че имам скорост.
– По дяволите, да, имаш скорост. Ти си ми роднина.
Зъбатата усмивка на лицето му само се увеличи.
– Трябва да взема вода и да се върна там. Ще бъдеш ли тук, докато свърша?
Ако имах някакви други планове, щях да ги отменя. Надеждата в погледа на лицето му беше невъзможно да бъде пренебрегната.
– Да. Двамата с теб ще отидем да хапнем един голям и дебел чийзбургер, когато всичко свърши, а след това ще те закарам до вкъщи.
Брент изохка, после махна с ръка, преди да изтича до водата. Непрекъснато поглеждаше към мен, за да се увери, че не съм мръднал. Никъде нямаше да отида.
– Ти си роднина на Брент Кери? – Изненадата в гласа на жената зад мен не остана незабелязана.
Защитните ми инстинкти се задействаха и аз се обърнах, за да я погледна.
– Да, роднина съм. Той е по-малкият ми брат – отвърнах, предизвиквайки я да каже нещо за него. Не ме интересуваше дали е жена. Нямаше да позволя на котешката и, клюкарска уста да каже или направи нещо, което да нарани Брент.
– О, добре. Просто никой никога не се появява заради него. Нито в училище, нито където и да било. Не знаех, че има по-голям брат.
Тя не заслужаваше обяснение. Но, по дяволите, не исках тя да говори за семейството ми. Знаех какво е майките на другите деца да говорят за теб и семейството ти. Болеше ме. Децата не трябва да се справят с това.
– Той ме има – беше единственият ми отговор. Насочих вниманието си обратно към полето. Брент ме наблюдаваше, докато се поставяше на позиция. Щях да игнорирам хапливите коментари на идиотите, които нямаха нищо по-добро за правене от това да говорят за други хора.
През следващия час и половина наблюдавах тренировката на Брент. Той беше добър. По-добър от добър, а треньорът му беше прав. Момчето беше бързо. Трябваха му ръкавици, ако ще борави толкова много с топката. Ще отидем да ги купим тази вечер.

* * *

След като закупихме ръкавиците за получаване и Брент беше едно щастливо дете, се отправихме към „Pickle Shack“. Това беше единственото място в града, където можеше да се купи добър бургер. Освен това знаех, че Брент харесва аркадните игри вътре.
Последвах Брент вътре и казах на хостесата, че ни трябва маса за двама.
– Добре, едно сепаре – попита тя и ми примигна с мигли.
Момичето беше може би на шестнайсет. По дяволите, какво учеха млади. Кимнах, а тя се завъртя и се запъти към едно сепаре в ъгъла. Влязох в крачка след Брент, но краката ми спряха, когато очите ми се спряха в тези на Аманда. Тя седеше на голямо извито сепаре с още три момичета и две момчета. Не я бях виждал, откакто ме беше оставила на паркинга на жилищната ми сграда преди три дни. Безкрайно много си мислех за нея, но спазвах дистанция. Виждайки я тук, се разтърсих. Времето, прекарано далеч от нея, почти ми беше помогнало да се справя с това, което бях направил, но сега, гледайки в красивите и зелени очи, знаех, че никога няма да го преодолея. Тя беше толкова сладка, а аз бях най-големият задник на света.
– Идваш ли, Престън? – Попита ме Брент, като ме изкара от транса ми. Откъснах поглед от Аманда и се запътих към нащо сепаре. Исках тази вечер да е за Брент. Не ми трябваше да ме преследват образите на нараненото изражение на Аманда. Също така нямах нужда да я виждам да седи толкова близо до някакъв глупак, който не е достатъчно добър за нея. Не го познавах, но знаех, че не е достатъчно добър. Никой не беше.
– Кои са те? – Попита ме Брент, като ме погледна любопитно, а след това се върна към кабинката, където Аманда сега изучаваше питието си и нервно въртеше сламката си.
– Никой – отвърнах аз и отворих менюто си.
– Онова красиво русо момиче продължава да те гледа – каза Брент малко прекалено силно.
Не можах да се сдържа. Отново я погледнах. Брент беше прав. Тя ме гледаше. В ъгълчето на много пълните и устни се появи малка усмивка. Не бях целувал тези устни. Тя не разбираше защо, но аз разбирах. Дори и пиян, знаех, че някои неща са твърде добри за мен. Тези съвършени устни бяха недостъпни за човек като мен. Не заслужавах да ги опитам. Искаше ми се да съм толкова умен и за останалата част от тялото и. Вместо това я бях взел изцяло. Имах сънища, които да го докажат.
– Тя е сестра на един приятел – обясних аз и прехвърлих вниманието си обратно към менюто си.
– Кой приятел? – Попита любопитно Брент. Исках да му кажа да се откаже, но не исках да го разстройвам. Той беше чувствителен към подобни неща. Това, че майка ни беше неангажиран родител, го караше да внимава на кого се доверява. Обикновено беше мълчалив. С мен той говореше. Това ми харесваше.
– Маркъс Харди. Не си го срещал.
Брент кимна.
– Чувал съм те да говориш за Маркъс и преди. Мама казва, че той има много пари. Това означава ли, че и тя има много пари? Защото тя е много красива и мисля, че те харесва.
Не можех да не се засмея. Децата бяха твърде наблюдателни.
– Да. Тя има пари, но грешиш, че ме харесва. Всъщност тя не се интересува от мен толкова много.
Брент въздъхна.
– Гадно е да си беден. Хубавите момичета никога не те харесват.
По дяволите. Мразех да го чувам да казва подобно нещо.
– Когато пораснеш, няма да става въпрос за пари. В момента момичетата слушат какво им казват майките им. Това няма да е винаги така.
Брент се намръщи, после погледна към масата, където седеше Аманда.
– Тя ще си тръгне с този човек. Той и шепне в ухото, но тя все още те гледа.
Беше наистина трудно да я игнорирам, когато Брент ми даваше подробно описание на това, което правеше в момента. Погледнах към нея, а тя се беше изправила с групата, с която беше седнала. Главата на момчето беше наведена и той говореше нещо ужасно близо до ухото и, но Брент беше прав. Вниманието и беше насочено към мен. И това ми хареса. Нямаше смисъл да го отричам. Харесваше ми адски много. Исках вниманието и. Исках тя да ме иска, защото аз адски много исках нея.
Тя поклати глава на това, което каза момчето, и му каза довиждане. Изпитах облекчение. Идеята да отиде някъде сама с някакъв мъж ме караше да се чувствам зле. Знаех какво искаше той. Не го обвинявах, но със сигурност не ми харесваше.
Аманда тръгна към нас. По дяволите.
– Тя идва тук – съобщи Брент с трепет.
Аз също бях малко изненадан. Не бях очаквал, че тя наистина ще ме признае. Тази вечер тя не носеше къси панталони. Всички тези крака бяха покрити от чифт много тесни дънки. Не помогна. Това само подхранваше въображението ми.
– Здравей, Престън – каза тя и ми се усмихна. Нервният поглед в очите и беше единственото нещо, което издаваше, че това не е било лесно решение. Тя погледна към Брент. – Здравей. Аз съм Аманда.
Брент я погледна с усмивка.
– Здравей. Аз съм Брент. Престън е големият ми брат.
Една мекота докосна усмивката на Аманда. Стягането от нервите и вече беше изчезнало. Е, по дяволите. Това, че тя видя нещо спасително в мен, не беше добре. Трябваше да иска да стои далеч от мен, защото Бог знаеше, че не бях достатъчно силен, за да и откажа.
– Приятно ми е да се запознаем, Брент. Виждам приликата.
– Наистина? – Попита изненадано Брент.
Аманда се засмя и това накара сърдечния ми ритъм да се ускори.
– Да, наистина.
– Искаш ли да седнеш с нас? – Попита Брент, като се отмести, за да и направи място да седне.
Аманда премести очи към мен и аз видях несигурността в тях.
– Аз… хм…
– И двамата ще се радваме да се присъединиш към нас, ако искаш – уверих я аз.
Тя се усмихна и се настани в сепарето до Брент.
– Вече яде ли? – Попита Брент, като и бутна менюто в ръцете. Беше нетърпелив да я накара да остане. Беше адски смешно. Момчето имаше добър вкус.
– Може би ще хапна един десерт. Вече изядох един бургер и пържени картофи – отвърна тя и му се усмихна.
– Добре. Готино – каза Брент и взе менюто, за да го разгледа.
Не можех да спра да я гледам. Беше толкова близо. Имах три дни, за да разбера, че горещият, силен сън, който продължавах да сънувам за Аманда, беше съвсем реален. Бях я докоснал. Бях вътре в нея. Всичко, за което можех да мисля сега, беше как искам да го направя отново трезвен. Исках да я целуна и да се уверя, че знае колко много я искам. Исках да чуя ясно онези секси звуци, които преследваха сънищата ми, за да мога да си ги припомня, когато остана сам.
– Как си? – Попита тя, прекъсвайки мислите ми за това колко много исках тя да бъде отново гола и под мен.
– Добре. Предполагам. Мислех за някои неща.
Спрях и преместих погледа си към Брент, който четеше менюто, преди да погледна обратно към нея.
– Аз също. Съжалявам за начина, по който нещата се развиха.
Защо съжаляваше? Аз бях единственият, който трябваше да съжалява.
– Манда, няма за какво да съжаляваш. Всичко това беше за моя сметка.
В ъгълчето на устните и се появи малка усмивка. Могат ли да бъдат по-секси?
– Може би. Но и аз не мислех ясно.
– Искам чийзбургер – обяви Брент и ми подаде менюто. Имах нужда да си припомня, че имаме публика. Почти бях казал нещо, което Брент не трябваше да чуе.
– Добър избор. Това е, което винаги поръчвам – каза му Аманда.
– Престън ме доведе тук веднъж преди и ядох чийзбургер. Беше добър. Но трябваше да споделя пържените си картофи с Дейзи, защото тя забрави да поиска и искаше, след като аз получих своите. Беше досадно.
Аманда ме погледна отново.
– Коя е Дейзи?
– Малката ми сестра. Престън се отнася с нея като с бебе. Но тя не е такава.
Усмивката на лицето на Аманда омекна. Това и хареса.
– Престън си пада по жени. Сигурна съм, че малката му сестра не е по-различна – каза Аманда на Брент.
Брент кимна.
– Да, знам. Мама казва, че всяка вечер си има различно момиче…
– Това е достатъчно, Брент. – Спрях го, преди да успее да излезе извън контрол. Брент се усмихна и сведе глава. Той знаеше какво е казал.
Аманда потисна смеха си и очите и блеснаха от забавление, докато ме гледаше през дългите си мигли.

Аманда

Брент беше очарователен. Той беше миниатюрното аз на Престън. Слушах го да ми разказва за футболната тренировка и как предстои първият му мач. Престън беше записал и платил на Брент да играе футбол тази година и Брент му беше изключително благодарен. Нещо толкова малко беше голямо за него. Зачудих се колко зле е било семейството на Престън. Знаех, че е израснал в трудната част на града, но не знаех колко точно е било лошо.
– И така, можеш ли да дойдеш на мача ми следващата събота? – Попита Брент, като се намеси в мислите ми. Не очаквах покана. Погледнах към Престън, който ме наблюдаваше внимателно, и не бях сигурна как да отговоря. Не исках да разочаровам Брент, но също така не исках Престън да си помисли, че използвам брат му, за да се добера до него. Не исках да стигам до него отново. Бях го направила. Не беше завършило добре.
– Е, добре, с удоволствие бих дошла на мача ти. Ако това не е проблем… за всички. . . .- Замълчах, чакайки Престън да каже на Брент защо това няма да е добре.
– Готино, да, няма проблем. Престън също ще бъде там. Можеш да седнеш с него.
– Добре, приятелю, това е достатъчно. Не притискай Манда в нищо. Сигурен съм, че тя има планове.
Ето го извинението, което чаках Престън да подхвърли на пътя. Гледах как лицето на Брент се сгърчи и вече не ме интересуваше какво иска Престън. Ако се притесняваше, че ще дойда там заради него, тогава можеше да се справи. Нямаше да отхвърля невинната покана на Брент само за да успокоя Престън.
– Ще дойда. Мога ли да доведа приятел? Той също обича футбола. – Нямах представа кого ще доведа, но ми се струваше, че това е най-правилното нещо, което трябва да кажа в момента. Да съобщя на Престън, че не планирам да отида да го видя или да седна до него, беше основната ми цел. По-късно щях да си намеря „приятел“.
– Да! Готино. Доведи когото искаш. – Очите на Брент светнаха. Можех да пренебрегна възрастния Престън, но малкото момче, което приличаше толкова много на него, с невинна надежда в очите – не можех да му откажа това.
На телефона ми прозвуча кратък откъс от песента „Wanted“ на Хънтър Хейс, който ме предупреди за текстово съобщение. Имах нужда от малко разсейване. Извадих телефона от чантата си и погледнах надолу, за да видя името на Джейсън Стоун на екрана.

Джейсън:

Мога ли да ти се обадя?

Напомнянето, от което имах нужда, че да се приближа до Престън Дрейк е лоша идея. Джейсън беше добра идея. Той беше безопасен. Погледнах към Престън.
– Ще ви оставя двамата да си вечеряте. Имам да се обаждам и трябва да се прибера. Сутринта имам ранно занятие.
Принудителната усмивка на Престън не остана незабелязана. Защо ли беше раздразнен? Насочих вниманието си към Брент.
– Ще бъда на мача ти. Нека Престън ми изпрати текстово съобщение за подробностите – казах му.
Широката му усмивка си заслужаваше неудобната ситуация, в която ме беше поставил.
– Ще го направя. Ще се видим тогава – отвърна Брент.
Кимнах и се измъкнах от седалката. Махнах за довиждане и на двамата и тръгнах към вратата. След като излязох навън, изпратих съобщение на Джейсън.

Аз:

Да.

Телефонът ми иззвъня точно когато закопчавах колана си.
– Здравей.
– Не те безпокоя, нали? – Попита Джейсън.
– Съвсем не. – По-скоро ми даде основателна причина да се махна по дяволите от Престън.
– Добре, добре. Как минаха първите два учебни дни?
Излязох на почти безлюдния път. През лятото не можеше да се излезе на този път по това време на нощта. Отнемаше часове, за да изминеш няколко мили. Но всички почиващи се бяха прибрали вкъщи за новата учебна година. Въпреки че времето все още беше топло, тълпите вече ги нямаше.
– Досега са били добри. Утре обаче нещата може да се променят. Ще се явявам на изчисления и започвам да се изнервям от това. А ти? Класовете ти вървят ли добре?
Джейсън се ухили в слушалката.
– Досега имах два класа и мразя и двата. Може би утре ще е по-добре. Но математика за първа година? Наистина? Впечатлен съм.
Математиката беше моето нещо.
– Да. Аз съм математик.
– И аз.
– Наистина? Каква е специалността ти?
Имаше пауза.
– Хм, имам няколко спора с родителите си по този въпрос. Ще се свържа с теб по този въпрос. – Странно. Родителите му спорят с него за специалността му? – Причината, поради която се обадих, не беше да те отегчавам с разговори за курсовете ни. Чудех се дали няма да си свободен през следващия месец? – Той завърши въпроса си с развеселен кикот.
– Е, да… Мисля, че имам няколко свободни места в графика си – отвърнах с усмивка.
– Тогава следващият ми въпрос е колко скоро ще се освободи графикът ти? Мисля да летя долу… скоро.
Това беше правилното нещо, което трябваше да направя. Джейсън ме харесваше. Той не ме отблъскваше и не ми отправяше предупреждения.
– Какво ще кажеш за следващия уикенд?
– Идеално.

Назад към част 8                                                             Напред към част 10

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!