Глава 1
– Слушайте внимателно – каза Кай, а ниският му глас бе заглушен от черната му шапка, чиято долна част покриваше долната част на лицето му. – Това ще бъде трудно.
Поклатих пламенно глава, притискайки оръжието си към защитната жилетка. Бяхме приклекнали зад една счупена стена, скривалището ни бе хвърлено в сянка от дървена кула от другата страна. Отвъд крехката защита на рушащата се мазилка сред изоставените постройки отекваха викове и крясъци за помощ.
Кай се наведе толкова близо, че визьорът му се удари в моя.
– Врагът има по-добра позиция, но е заобиколен и не може да маневрира. Ние можем.
– Попадение! – Изрева някой вляво от мен.
– Вторият отбор е свален – отбеляза Кай с клиничен поглед по посока на вика. – Сега всичко зависи от нас. Основните ни цели са във втората кула. Как да подходим?
Той ме питаше? Преглъщайки, подадох глава над стената, за да огледам терена. Облачното небе хвърляше разсеяна сива светлина върху разпръснатите тела, които лежаха сред разбитите стени и малките сгради с празни прозорци. Втората кула се извисяваше на осемдесет метра от мен, заобиколена от открито пространство, с изключение на ръждясващ ван, паркиран почти под нея.
Врагът беше вътре в кулата – две сенки, които се движеха в мрака под ниския ѝ покрив.
Без никакво прикритие промъкването под кулата, за да се изкачат по стълбата, щеше да е невъзможно. Ако разполагахме с повече членове на екипа, можехме да отвлечем вниманието, но бяхме само аз и Кай, а наречете ме страхливка, но предпочитам да се придържам близо до най-компетентния човек на бойното поле.
Прецених сградите още веднъж, след което отново се примъкнах.
– Ако успеем да стигнем до онази двуетажна сграда на юг от кулата, какви са шансовете ти да успееш да се добереш до вана?
Той надникна през стената.
– Ако ме покриеш, мисля, че ще успея, но вана е изложен на кулата. Ще ме надушат отгоре.
– Ето защо трябва да влезеш във вана. – Усмихнах се зад вентилираната пластмаса, закриваща долната част на лицето ми. – Плъзгащата се врата е отворена, виждаш ли? Докато те прикривам, ти влизаш във фургона, качваш се през пътническата седалка и после бам! Вече си под кулата.
– Хм. – Той провери оръжието си, като се увери, че е готово за действие. – Добре, да го направим. Води.
Знаех защо е решил, че аз трябва да водя, но все пак. Нима не искаше да се справим живи?
Намръщена, оправих шлема си, вдигнах тежкия си черен пистолет и се изстрелях напред. Кай ме следваше по петите, докато аз спринтирах далеч от защитната стена, насочвайки се към една отворена врата.
От кулата се разнесе вражески огън. Ярко оцветени снаряди се стрелнаха покрай нас и експлодираха върху твърдата пръст. Стрелнах се напред, паднах на едно рамо и се претърколих през отвора на вратата, преди да изскоча от другата страна.
Кай се търкулна след мен и заедно прекосихме вътрешността и прескочихме през празната рамка на прозореца в другия край. Примъкнах се зад група варели, когато вражеският огън избухна срещу нея в пръски от розова и зелена течност. Кай откри огън по кулата. Спринтирах до следващата врата, после стрелях по кулата, а Кай тичаше да се присъедини към мен.
Бяхме в двуетажната сграда. Сега трябваше да стигнем до прозореца със северно изложение, за да може Кай да направи последното бягане. Пропълзяхме през празни стаи, чиито стени бяха белязани от цветни доказателства за минали битки. Подът на втория етаж се беше срутил и аз погледнах нервно към тъмната пропаст над главата, докато с Кай се приближавахме към северния прозорец.
Над нас се чуха скърцащи стъпки.
Кай се завъртя, пистолетът му се размаха и той стреля, преди още да забележа тъмния силует на ръба на пролуката на тавана. Жълта течност обсипа гърдите на мъжа и той се стовари назад в стената, след което се плъзна безсилно по нея, а пистолетът му се строполи на пода.
Избухнаха още изстрели – и по гърба на Кай избухна зелено. Той се преметна напред, докато аз вдигах пистолета си, и изкрещя без особена причина, докато натисках спусъка към втория мъж. Пейнтболите прелетяха бясно над главата му, докато той отскачаше от противоположния край на пролуката и се приземи с търкаляне до мен. Кракът му се изпъна, отхвърли краката ми от пода и аз паднах.
Той ме хвана, преобърна ме на предната ми страна и ме притисна към земята.
– Държа те – заяви той.
Щракване. Кай, който лежеше настрани на три метра от мен, насочи черен пистолет и натисна спусъка. Поп поп поп.
Тежестта изчезна от гърба ми, последвана от хрущенето на срутващото се тяло. Надигнах се и сграбчих ръката на Кай, когато прицелът му се разколеба.
– Кай! – Задъхах се. – Кай, остани с мен!
Той изстена, а пистолетът изхвърча от ръката му. Ругаейки, се обърнах към нападателя си и свалих шапката му от главата.
Езра се усмихваше мъгливо, гърдите му бяха опръскани с жълто.
– Знаех си, че си ти – оплаках се аз.
Той хвана ръката ми, несъответстващите му очи се разшириха с акцент.
– Тори… отмъсти за мен.
– Ние сме в различни отбори, Езра.
Усмивката му отново проблесна, после клепачите му се спуснаха и ръката му падна от мен. Преглътнах вълната на безпокойство. Митиците издигнаха пейнтбола на съвсем ново и екстремно ниво – и не бях сигурна, че ми харесва. Беше направо обезпокоително.
Грабнах пистолета си, промъкнах се до прозореца и забих оръжието навън, като го закачих за дръжката.
– Предавам се! – Изкрещях, докато пусках оръжието на земята.
Скритият враг изсвири като вълк. Завъртях очи и се скрих обратно вътре, взех пейнтболния пистолет на Езра, бункерът натежа от патрони. О, да, бейби. Облегнах гръб на стената до прозореца и зачаках, с натежали уши и зловеща усмивка, която дърпаше устните ми.
Когато чух стъпките, които тракаха по пръстта и се насочваха към прозореца, изскочих иззад стената. Нададох баншийски писък и взривих четиримата вражески митици, които настъпваха към мен.
Те крещяха и се мятаха, неподготвени за внезапната ми атака. Изкрещях диво, когато зелена слуз се разпръсна и по четиримата, преди да успеят да вдигнат оръжията си.
Пареща болка се разнесе по торса ми и розовата течност се разпръсна по жилетката ми. От кулата долетяха още изстрели – проклети снайперисти – и аз се спънах назад от прозореца. Докато бързото изтръпване се разпространяваше по крайниците ми, аз се запътих към Кай и паднах върху защитните си наколенки.
– Заедно – промълвих аз и се свлякох до неподвижната форма на съотборника си, – в сладкото освобождаване на смъртта.
Следващото нещо, което проникна в съзнанието ми, беше студена течност, която удари челото ми.
Задъхах се и получих в устата си нещо ужасяващо горчиво. Задъхвайки се, отворих очи. Усмихнатото лице на Синър, обрамчено от дълга тийн коса, се носеше над моето, докато държеше колба над челото ми.
– Хубав финал – каза тя.
– Благодаря – отвърнах хрипливо. Гърлото ми беше възпалено. Трябваше да си спомня да не крещя всеки път, когато стрелям с пистолета си.
Докато Синър сваляше шапката на Кай и изливаше антидота върху лицето му, аз се изпънах на лакти. Езра вече седеше, а шапката му беше до него, докато сваляше ръкавиците си. Тъмнокафявите му къдрици бяха заплетени и влажни, а на челото му имаше капчици от отварата на Синър.
– Беше фантастична – похвали ме той и се усмихна широко. – Надявам се следващия път да сме в един отбор.
Не знаех дали заради усмивката, комплимента или гладкия му като коприна глас, но стомахът ми трепна като пияна пеперуда. По дяволите.
– Къде е Аарон? – Попита Синър, когато Кай се разбуди.
– На горния етаж – отговори Езра. – Кай го хвана. Обикновено аз съм този, който има проблеми с прикриването.
Като се ухили, Синър тръгна да търси стълбите.
– Тори. – В празната рамка на прозореца се появиха главата и раменете на Сиара, а русата ѝ конска опашка беше опръскана със зелена отвара. – Не мога да повярвам, че го направи.
– Какво направи? – Попита Езра.
Ученичката магьосница се втренчи в мен.
– Извика, че се предава, и хвърли оръжието си навън, а после стреля по нас, когато се придвижихме, за да я заловим.
Езра примигна, а после избухна в смях. Вътрешностите ми направиха още едно глупаво салто.
– Това не е смешно! – Избухна Сиара. – Беше подмолно и нечестно и…
– И нещо, което трябваше да очакваш. – Андрю, петдесетгодишният ръководител на екипа, спря до нея, втренчен в рамката на прозореца. Той вдигна очилата си на върха на главата си. – Точно такъв трик би могъл да приложи един притиснат в ъгъла враг.
Опитах се да не изглеждам прекалено самодоволна.
– Но – намеси се Кай, докато седеше и разтриваше рамото си, – не излизай в пламъци на слава в истинска битка, Тори. Не можем да те спасим, ако си мъртва.
– Правилно ли чух? – Аарон се наведе над пролуката в тавана и ни погледна с яркосините си очи, а медната му коса беше разрошена. Зад него Синър затваряше бутилката си с антидот. – Колко си извадила, Тори?
– Четири – отговорих аз, а самодоволството ми се засили, докато се усмихвах на Сиара.
Аарон се засмя и русата магьосница се втурна, а конската ѝ опашка се развя.
Събрахме нещата си и се върнахме в началната точка в голяма, бъбрива тълпа. Съотборниците се събраха отново един с друг, смеейки се да се оплакват от нещастните си „смърти“, докато Синър ги разпитваше за действието на отварата.
– Все още не разбирам как може да ни нокаутира чрез екипировката ни – каза ѝ Лиъм, нашият нисък и ласкав телекинетик, докато разтриваше рамото си, сякаш го болеше. Което вероятно беше така. Спомних си, че стрелях по него в началото на играта. – Приспивателните отвари се нуждаят от контакт с кожата, нали?
– Всъщност пейнтболът не е този, който те изкарва от строя – отвърна Син. – Това е черпакът, който накарах всички да изпият в началото. Вдишването на пейнтбол парите го активира.
Предположих, че е функция за безопасност. Никой нещастен минувач не можеше да бъде нокаутиран от нашият пейнтбол.
– Бързайте – извика Андрю на седемнайсетте членове на „Врана и чук“ – два отбора по осем души плюс Синър, която отговаряше за отварите и противоотровите – когато се изсипахме на паркинга, след като депозирахме екипировката си. – Трябва да се върнем в гилдията и да се приберем, преди да започне месечната среща.
Синър и аз се присъединихме към Аарон, Кай и Езра и се качихме в джипа на Аарон. Оставих Синър да заеме средното място, а аз виновно изпънах краката си. Не ми липсваше старата спортна кола на Аарон с почти несъществуващата задна седалка и това ме накара да се чувствам по-зле от ранната ѝ смърт. Аарон все още с половин уста търсеше нов автомобил, а междувременно беше наел скучен джип.
Пътуването мина бързо, докато момчетата сравняваха бележките си за стратегиите, успехите и провалите си. Седейки до Кай и Синър, открих, че погледът ми се задържа върху Езра, докато той се въртеше на седалката си, за да види Аарон. Белегът, който се спускаше по челото му, през бледото му ляво око и отчасти по бузата, се открояваше рязко на фона на топлата му бронзова кожа.
– Е, Тори? – Попита ме Кай. – Къде сбърка със стратегията си?
Оставих главата си да падне назад върху седалката.
– Хм… сградата, която използвахме, беше твърде очевиден избор. Тя беше най-близо до кулата, така че врагът очакваше да отидем там.
– И – триумфално завърши Аарон – вие влязохте право в нашата засада.
– Да не искаш да кажеш, че попадна право в пейнтболните топки на Кай? – Изстрелях в отговор.
Кай и Езра се ухилиха. Минута по-късно Аарон спря на паркинга на гилдията. Джипът на Андрю и общият ван с размерите на чудовище на гилдията се вмъкнаха на малкия паркинг след нас и всички се изсипаха навън. Аз автоматично се насочих към задната врата, която водеше към кухнята, но Андрю и Кай заобиколиха групата към предния вход. Прекосихме прага и едва забелязах ледената вълна на страх, която ми причини заклинанието на вратата, използвано за отблъскване на хора.
Очакваше ни кръчмата, чийто таван беше обсипан с тъмни греди. Стените, облицовани с дървени плоскости, ограждаха полираните маси, които бяха разположени в пространството, а барът се простираше отзад, така че барманът – наричан още аз – можеше да наблюдава посетителите и вратата.
– Хей! – Изръмжах, когато две момчета блъснаха една маса, докато шумно се шегуваха за нещо. – Купър, Брайс! Внимавайте.
Купър – нашият мазен, мързелив готвач през уикенда – и Брайс – красив трийсетгодишен телепат – ми хвърлиха виновни погледи през рамо и всички се скупчиха по-близо, за да не се блъснат в масите ми. Да, точно така. Страхувайте се от гнева на Тори.
Рамзи провря глава през вратите на кухненския салон. Той се усмихваше, черната коса висеше в лицето му, а тъмните линии драматизираха очите му.
– Как мина?
– Червеният отбор спечели! – Изкрещя Камерън и половината от митиците вдигнаха юмруци нагоре с радостен възглас.
Докато Аарон и Езра крещяха победата си, Кай и аз си разменихме мрачни погледи.
– Получихме страхотна демонстрация на нова техника – обяви Летисия. – Нарича се „Тори финт“.
Главата ми се завъртя.
– А? Какво?
Лиъм се промъкна между Аарон и Синър, за да хвърли кльощава ръка около раменете ми.
– Не, трябва да го наречем „Тори блъф и взрив“.
– Какво ще кажете за „Тори измама“? – Предложи неприятно Сиара.
– Много губещи? – Попитах, докато се отърсвах от ръката на Лиъм.
Тя се стъписа.
– Моят отбор спечели.
– Ами. – Преметнах косата си през рамо, след което обърнах гръб на Камерън и Дарън, когато те извикаха нови предложения за моята патентована стратегия за фалшиво предаване – поведох към стълбите. Смеещата се, шегуваща се група ме последва.
Назад към част 1 Напред към част 3
