Глава 3
Как можеше гардеробът ми да ме подведе сега? Претърсих отчаяно закачалките в гардероба си. Не, не, не. Защо нямах рокля, която да е секси и елегантна, официална, без да е натруфена, кокетна, но не прекалено кокетна, и най-важното – скъпа на вид?
Спуснах ръцете си настрани. Е, последното беше лесно. Нямах скъпо изглеждащи рокли, защото бях твърде разорена – и твърде евтина, за да си купя скъпа рокля.
Въздъхнах, седнах на леглото и отново се запитах защо съм се съгласила на този план. Чакай, бях ли съгласна? Помнех разговора, но не си спомнях да съм казала изрично „да“.
– Отново! – Кай беше заповядал по време на тренировката преди седмици. – Не забавяй темпото.
– Не мога – изпъшках, краката ми трепереха, а ръцете ми бяха отпуснати като блатове, които се люлеят в горещ шоколад точно преди да се разтворят в захарна слуз. – Имам нужда от почивка.
– Продължавай! – Изръмжа той, държейки блокиращите подложки между нас.
Стиснах зъби, скочих напред и отприщих схемата от удари, която повтарях през последните… дори не знаех. Толкова много повторения, че крайниците ми щяха да треперят в съня ми. Отскок, десен удар, лява кука, страничен удар, отстъпление. Отскок, десен удар, лява кука, страничен удар, отстъпление. Отново и отново, и отново.
– Добре – каза Кай накрая. – Поеми си дъх.
Запътих се назад и подпрях ръце на болните си бедра.
– Ти си садист. Радвам се, че ще си почина от това през Коледа.
– Кой е казал, че няма да тренираме на Коледа? – Попита Аарон, а думите му се редуваха със задъхани вдишвания, докато тичаше усилено на бягащата пътека. Потта потъмняваше гърба на тениската му. – Никога не изкарваме повече от няколко дни без тренировка.
– Не можеш да ме накараш да тренирам сама – информирах го с дребнаво задоволство. – Ще имам блажени две седмици да ям коледни сладкиши нонстоп на дивана си, докато вас тримата ви няма.
Кай се усмихна по начин, който накара гръбнака ми да настръхне от предупреждение.
– Не, няма да е така. – Бягащата пътека изпищя, когато Аарон забави ход. – Ти ще дойдеш с нас.
Изправих се от изтощената си прегърбеност, за да го погледна.
– Къде отивам с вас?
Той повдигна вежди.
– При родителите ми? Говорим за това едва от ноември.
– Да, знам. – А аз се свивах от ревност и самота всеки път, когато го повдигаше. – Не виждам какво общо има това с моята Коледа.
– Ами, първоначално нищо – призна Аарон. – Но това е само защото ти ни остави с впечатлението, че искаш да прекараш Коледа с брат си.
– Но след това – каза Кай – ти се изпусна, че брат ти ще бъде в Холандия.
Ех, бях ли споменал това? Упс.
– Вие си имате собствени празнични традиции и аз не искам да…
– …да развалиш нашата Коледа, като останеш сама вкъщи? – Довърши Аарон вместо мен, въртейки очи. – Очевидно е, че няма да те оставим.
– Но…
– Вече ти купихме билет за ферибота – добави Кай.
Главата ми се завъртя.
– Но…
– Освен това – заключи Аарон безгрижно – това няма да е семейна Коледа без теб.
Може би се разплаках в този момент.
Но точно сега бях обратното на емоционална. Взирайки се в недостатъчния си гардероб, обмислях дали не мога да се измъкна от дяволските им планове да се погрижат да не съм сама на празника. Не че не исках да прекарам Коледа с тях, но това беше семейството на Аарон. Като родителите на Аарон.
Като неговите богати, влиятелни, известни родители.
Те ръководеха Академията „Синклер“, най-престижното училище/гилдия за магове на западното крайбрежие. Споменах ли, че бяха богати? Като „Аарон си купи къща с попечителския си фонд и дори не го похарчи“ богати? Докато аз бях прекарала годините си на формиране, за да се науча да ходя по въже на границата на бедността.
Мърморейки, хвърлих още един чифт дънки на леглото до куфара си, после грабнах телефона си и написах на Синър. Трябваше да направим спешно пазаруване за рокля. Коя ли модерна академия организира официално парти в чест на края на срока? И защо аз трябваше да присъствам на него?
– Нееее!
При високия вопъл скочих толкова бързо, че се спънах. Тръгнах към вратата и я отворих, когато в апартамента ми отекна трясък. Влетях в стаята навреме, за да видя как втората лампа се удря в пода и крушката се разбива.
– Спри! – Писъкът дойде от ниската зелена фея, който стоеше на облегалката на дивана ми и размахваше огромните си ръце. – Върни го!
Горе на тавана се носеше втора фея с дълга сребриста опашка. Розовите ѝ очи светеха, а антените ѝ потрепваха, докато гледаше как Туиги размахва юмруци. В малките си предни лапички държеше дистанционното за телевизора.
– Мое! – Изрънжа Туиги – и преди да успея да проговоря, той грабна една снимка в рамка от крайната масичка и я хвърли.
Хоши се стрелна от пътя. Рамката се удари в тавана, стъклото се разби, после падна на пода и се счупи на две. Съскайки, сребристият силф връхлетя върху феята и го събори от дивана с щракване на опашката си. Туиги се удари в пода, отскочи нагоре и се хвърли към нея с висок рев като диво животно.
Гмурнах се напред, грабнах го от въздуха, след което излаях гневно:
– Хоши!
Силфата виновно пусна наградата си – докато все още висеше на тавана. Дистанционното падна на осем метра и се удари в пода. Парчета пластмаса се разхвърчаха във всички посоки.
– Не! – Изрева Туиги, докато се измъкваше от хватката ми. Той хвана две парчета и се опита да ги съедини със сила. – Счупено е! Любимото ми предаване се излъчва! Ако го пропусна, никога няма да разбера дали неизлечимо куцащите майки на Маргарет ще бъдат излекувани преди…
– Туиги, успокой се. – Защо бях накарала обсебената от попкултурата фея да се пристрасти към следобедните сапунени опери? Толкова много съжаление. – И имаш предвид лимфома? Терминален лимфом?
– Лимфна пяна – повтори той с увереност, след което лицето му отново се смали. – Тя може да умре в този епизод!
Да. Определено трябваше да се забранят сапунените опери по-нататък.
– Тя няма да умре – казах му аз. – Тя е главният герой.
– Но тя може да умре! – Той погледна нагоре и се просълзи. – За всичко това е виновна Хоши!
Той хвърли счупеното дистанционно. Хоши избегна снаряда и той се издигна през стаята и се сблъска със стената, оставяйки хубав отпечатък в боята. Силфата разпери опашка и му съскаше. Крещейки яростно, Туиги скочи върху масичката за кафе.
Хванах го по средата и го прибрах под мишницата си. Той се размърда в знак на протест, а косата му, подобна на клонче, ме одраска. Хоши се спусна от тавана и се завъртя около нас, като съскаше и изплези малкия си розов език към Туиги.
Хванах и нея и я хванах под другата си ръка.
– Вие двамата сте по-лоши от двойка малки деца! Защо не мога да ви оставя на мира дори за…
– Е… Тори?
Задушавайки се, се завъртях.
В дъното на стълбите, които водеха към входната врата, стоеше мъж със зелено-златиста чанта за подаръци в ръка. Шокираните му лешникови очи се стрелнаха между двете фейри.
– О – казах задъхано. – Здравей, Джъстин.
Брат ми прочисти гърлото си.
– Вратата беше отключена, така че аз…
– Няма страшно – казах аз, като наложих весела нотка в гласа си. – Предполагам, че не си се запознал с моите… съквартиранти.
Хоши подвикна с опашка. Туиги подсмърчаше шумно, мърморейки под носа си – нещо за „Маргарет“ и „обречена“. Не исках да знам.
Пуснах Хоши и тя изчезна от погледа ми, твърде срамежлива от непознати, за да се мотае наоколо. Пренесох Туиги до телевизора и посегнах към скрития червен бутони на гърба. С едно натискане на бутона за захранване измъченото лице на Маргарет изпълни екрана в цялата си сапунена опера с мек фокус.
Докато Туиги се задъхваше от невярващ възторг, аз го поставих пред телевизора, намалих звука и побързах да отида при Джъстин.
– Съжалявам за това. Когато им стане скучно, започват да се карат. – Точно като малките деца – изключително деструктивни малки деца. Поне не бяха използвали никаква магия… този път.
С усилие той откъсна погледа си от Туиги и се съсредоточи върху мен. Бях му разказала за двете феи, но той никога не ги беше виждал преди – по негова вина, не по моя. Той не искаше да има нищо общо с митичната страна на живота ми, която в днешно време беше около деветдесет и пет процента.
Усмихнах се колебливо.
– Благодаря, че дойде. Не бях сигурна…
Докато неловкостта се настаняваше над нас, тихата тъга ме налегна, но това беше странно познато чувство. Това не беше първият път, когато Джъстин и аз се борехме да се свържем. Този проблем го имахме от време на време, откакто се помнех – главно защото той многократно ме изоставяше, за да отиде и да живее собствения си живот. Не че не му беше позволено да го прави, но това беше малко кофти ход, когато сестра ти зависеше от теб.
Този път аз бях тази, която живееше живота си, а той, по свой избор, беше останал.
Изрекох въпроса, без да мисля.
– Сигурен ли си, че не искаш да изпием няколко бири с…
– Не.
Намръщих се. Той отвърна с гримаса. Ако просто се запознаеше с моите митични приятели, щеше да разбере, че не сме група престъпници, владеещи магии. Щом се запознаеше с момчетата, щеше да разбере, че са страхотни. Бях сигурна в това.
Отказах се и се запътих към бара за закуска, пренебрегвайки счупената рамка за снимка, която трябваше да почистя, преди да приключа с опаковането. Джъстин ме последва и се плъзна на една табуретка.
– Вълнуваш се за пътуването си до Холандия? – Попитах учтиво. – Това е обмен на работа, нали?
– Да, трябва да е забавно. Започваме в Амстердам с техния отдел по наркотиците, за да научим как се работи там. – Той се подпря с лакът на плота. – Все пак отиваш на остров Ванкувър за две седмици?
– Да. Семейството на Аарон живее на около трийсет минути от Виктория.
– Но вие двамата вече не се срещате.
– Не се срещаме от края на лятото. Сега е средата на декември. – Погледнах го строго. – Защо ти е толкова трудно да си спомниш това?
– Спомням си го прекрасно, но не разбирам защо прекарваш празниците с родителите на момче, с което не се срещаш.
– Той, Кай и Езра са най-добрите ми приятели. – Стиснах устни, чувствайки се бунтовно. – На практика сме семейство.
В очите на Джъстин проблеснаха болка и гняв.
– И ако просто се запознаеш с тях, ще разбереш защо аз…
– Хей, чудех се – прекъсна ме той. – Ти и твоите страхотни нови приятели убивали ли сте някого наскоро?
Подът пропадна изпод мен, докато в съзнанието ми преминаваха видения: тъмната дръжка на късия меч на Езра в ръцете ми; кракът от смъртоносна стомана, изчезващ в гърба на мъжа; гърленият дъх на последния му дъх, когато той рухна; кръвта, разляла се под тялото му, пареща върху студения, мръсен бетон.
Шокът от спомените беше твърде голям, за да мога да го скрия, и Джъстин се отдръпна назад, като едва не преобърна стола си. Въпросът му беше саркастичен; не беше очаквал потвърждение.
– Тори… – изръмжа той. – Ти… ти не си…
– Н-не – заекнах. – Искам да кажа, че не е това, което си мислиш. Беше…
Той се отдръпна от стола си, отдръпвайки се с отвращение, сякаш бях покрита със заразните микроби на убийството.
– Не искам да го чувам. Дори не се опитвай.
– Просто ме остави…
– Права си, Тори. – Той се обърна, като дишаше тежко през носа си. – Вече дори не те познавам, така че предполагам, че тези момчета сега са твоето семейство. Приятна Коледа.
– Джъстин, почакай!
Той вече беше на другия край на стаята, а ботушите му туптяха по стълбите. Вратата на горния етаж се затръшна.
Застанах до бара за закуска, а ръката ми беше протегната към него. Отпуснах се на стола и се загледах в подаръка, който ми беше донесъл. Не бях имала възможност да му дам своя.
С трептене на въздуха Хоши се появи отново. Малките ѝ лапички докоснаха рамото ми и тя допря хладната си муцунка до бузата ми.
Очите ми се насълзиха от забранените сълзи и аз погалих гладката шия на силфа. Какво щях да кажа на Джъстин? Бях убила отново и нямаше как обяснението ми за това, че не съм имала друг избор, освен да забия нож в гърба на несъпротивляващ се, ранен човек, да попадне при брат ми, защитник на справедливостта.
Нямах време да поправя това. Заминавахме рано сутринта, което означаваше, че Джъстин щеше да има цели две седмици, за да размишлява върху това как сестра му е добросъвестна наемен убиец в магическа банда.
– Не! – Туиги избухна в съкрушен плач. – Маргарет умря! Знаех, че ще умре! Това е най-лошото шоу в историята!
Въздъхнах. Поне щях да си почина от драмата със съквартирантите по време на празниците.
Назад към част 3 Напред към част 5
