Глава 6
Леглото беше твърде меко.
Обърнах се по корем и облачният матрак ме засмука в прегръдката си. Ударих възглавницата си с гъши пух и се опитах да се отпусна. Денят беше дълъг и имах нужда от сън, особено след като Аарон ми беше определил бягане в 7:00 сутринта. Той не се беше шегувал, че трябва да спазвам тренировките, докато съм на почивка.
Цифровият будилник на старинното нощно шкафче светеше укорително. 01:28 ч. Утрешният ден щеше да е гаден.
Отметнах одеялата, седнах и провесих краката си от леглото. Стъпалата ми не докосваха пода. Стаята миришеше на люляк и потпури, с лек намек за горещото какао, което прислужницата ми беше донесла, преди да загася лампите. Говоря за разпускане.
Въздъхнах и разтърках уморените си очи. Може би имах нужда от бърза разходка, за да възстановя ума и тялото си, преди да се опитам да заспя отново.
Слязох от леглото, забих босите си пръсти в плюшения килим, след което грабнах пуловера, който бях наметнала през таблата, и го навлякох върху горнището. Краката ми, оголени от оскъдните ми пижамни шорти, можеха да издържат на студа няколко минути.
Когато отворих вратата на спалнята си, вътре нахлу хладно течение от широкия коридор. Разтреперана, погледнах нагоре-надолу по безкрайния коридор, осветен от меки лампи. Моята стая, тази на Езра и тази на Кай съставляваха западното крило, а Синър беше в първата от петте стаи за гости в източната част на сградата.
Килимът в коридора не беше толкова дебел и мек, колкото този в спалнята, и в босите ми крака се просмука хлад. Прибрах ръцете си в ръкавите, докато вървях, припомняйки си вечерята. Синър се беше възстановила от пристъпа си на смущение достатъчно, за да се присъедини към нас, и всички се бяхме престорили на загубили паметта си заради коментарите на Лили. Вечерта беше спасена.
Спрях се до прозореца с дъждовна вода, който гледаше към градината и кръговата алея, окъпана в оранжево сияние от разпръснатите стълбове на лампите. Свиреп вятър отвяваше дъжда встрани и стенеше през сложната архитектура на замъка.
Когато се обърнах от прозореца, зърнах намек за светлина от спалнята в края на коридора. От любопитство – доколкото знаех, ние бяхме единствените гости на семейство Синклер тази вечер – се приближих на пръсти до отворената врата и надникнах вътре. Два пъти по-голяма от моята, тя разполагаше с легло с балдахин, пълен кът за сядане пред каменната камина и широк прозорец с вградена, дълбоко омекотена пейка пред него.
Топло жълто сияние проблясваше през стъклата и очертаваше силуета на фигурата, която седеше настрани през седалката на прозореца, с гръб към стената и глава, опряна на едно стъкло. Качулката на пуловера му беше вдигната, но нямаше нужда да виждам лицето му, за да го разпозная.
– Езра? – Изригнах.
Главата му се обърна.
– Тори? Какво правиш горе?
– Точно това исках да те попитам. – Това не беше неговата стая – тя беше между моята и тази на Кай. Преминах през дълбокия килим, за да се присъединя към него. – Просто съм неспокойна и си разтягам краката. Защо си тук?
– Предполагам, че и аз бях неспокоен.
Когато спрях до седалката до прозореца, той отметна глава назад и ме погледна. Слабата светлина се отрази на чертите му, а бледото му ляво око блестеше като лед. Изведнъж забелязах детайли, които някак си бях пропуснала през последните няколко дни: тъмните кръгове под очите му, вдлъбнатината на бузите му, линиите на стрес и изтощение около устата му.
Знаех, че е уморен, но не бях осъзнала колко е уморен.
– О, Езра – прошепнах аз. – Толкова ли е зле?
Той отново подпря глава на стъклото.
– Добре съм.
Притиснах краката му по-близо до прозореца, притиснах се до него на пейката и се облегнах на краката му, така че да сме един срещу друг. Подпрях ръката си на вдигнатите му колене.
– Не си добре – казах твърдо. – Кажи ми какво се случва.
Погледът му падна и той изпусна дълъг, уморен дъх.
– В началото не изглеждаше като нещо голямо. Все си повтарях, че ще спя добре през следващата нощ.
– Минаха седмици, Езра – отбелязах нежно, без да мога да се разстроя, когато той изглеждаше толкова болезнено уморен. – Почти не съм те виждала.
Той отново затвори очи, а челото му се набръчка.
– Знам. Съжалявам.
Отворих уста, но ми бяха нужни два опита, за да изрека думите.
– Липсваше ми.
Не беше само това, че беше спрял да ме посещава в кръчмата, да тренира с нас или да идва в апартамента ми. Най-много ми липсваха малките неща. Да му подсказвам идеи за задачи в колежа. Смехът в кухнята, когато ми помагаше да приготвя вечерята. Мъдри реплики по време на всеки ужасен филм, който бяхме избрали за кино вечер. Прекарвах половината си следобед в глупави шеги, докато непробиваемото му лице на покер най-накрая се пропука, просто защото можех.
При признанието ми клепачите му трепнаха, тъмните мигли засенчиха бузите му, но той не срещна погледа ми. Вместо това ръката му се сключи около моята.
– Ти също ми липсваше.
Сърцето ми заби, наелектризирано от признанието му.
– Колко си спал?
– Зависи от нощта. Мога да заспя, но след няколко минути, понякога след час или два, се събуждам … – Той притисна ръка към гърдите си, пръстите му се стегнаха около мекия памук на суитчъра му. – Събуждам се с разтуптяно сърце, с адреналин и с усещане за…
Другата му ръка все още държеше моята и аз свих пръстите си.
– Като какво?
– Като че ли съм в опасност. Сякаш трябва да се боря с нещо.
– Това започна след Хелоуин, нали? – Попитах. – Възможно ли е да е свързано с борбата с Ключовете на Соломон?
– Това би било логично, но… – Той се намръщи съкрушително. – Ще прозвучи ужасно, но това не е най-лошото нещо, което съм преживявал, а и никога преди не съм имал проблеми със съня. Не и по този начин.
– Кое е най-лошото нещо, което си преживявал?
Брадичката му се спусна надолу, а сенките прикриха изражението му. Притеснението прониза нервите ми и не смеех да дишам, докато чаках да видя какво ще ми разкрие.
Най-накрая той проговори, думите му бяха тихи и груби.
– Да гледам как някой, когото обичам, умира пред очите ми.
Думите му потънаха в съзнанието ми за миг, а после дъхът ми секна. Без да се замислям, се наведох напред. Ръцете ми попаднаха в косата му и го придърпах към себе си, притискайки лицето му в рамото си. Не знаех кого е гледал да умира – майка си, баща си, мистериозното русо момиче на снимката, която държеше скрита в скрина, но бях сигурна, че обвинява себе си за смъртта на този човек. Още един товар, който носеше, болезнен белег, скрит зад топлите му усмивки.
Ръцете му намериха талията ми, после ме обгърна с ръце.
– Не се опитвай да бъдеш толкова силен сам – прошепнах аз.
Раменете му се раздвижиха с тих смях.
– Това наистина е нещо, което мога да чуя от теб, Тори.
– Кай и Аарон от месеци ми набиват точно този урок в дебелата глава. – Ръцете ми се свиха в косата му. – Трябваше и ти да си водиш записки.
Той издиша дълго, топлият му дъх се разнесе по шията ми и аз потреперих. Някак си седях странично в скута му, краката ми висяха от седалката, докато притисках главата му към рамото си. Ръцете му ме обгръщаха, а пръстите му се заплитаха в гънките на пуловера ми.
Коварното ми сърце туптеше твърде бързо, а съблазнителната топлина се просмукваше в центъра ми като бавен прилив.
Той опря челото си в извивката на врата ми. Докато водех вътрешна битка с глупавото си либидо, тихото му дишане се забави. Тежестта му върху мен стана по-голяма. Едната му ръка се плъзна от талията ми към бедрото, а предмишницата му лениво се облегна на бедрото ми.
Затворих очи, осъзнавайки интензивно всяко място, където телата ни се докосваха. Преди не беше така, но сега не можех да контролирам мислите си, безмълвната си реакция. Не можех да спра да се чудя какво ще стане, ако ръката му се плъзне малко по-надолу, ако дланта му се плъзне по ръба на късите ми панталони, ако топлите му пръсти се притиснат към голото ми бедро.
Събрах се.
– Езра – издишах, прокарвайки пръсти през косата му. – Нека да те върнем в леглото.
Той дръпна главата си нагоре и рамото ми моментално се почувства студено. Скочих от скута му и го издърпах на крака. Заключвайки ръцете ни, го изведох от спалнята и го поведох по хладния, тих коридор. Очите му бяха замъглени от изтощението, което се трупаше от седмици, но той ме последва, сякаш нямаше представа къде го водя и не му пукаше.
Можех да го заведа в моята стая. Да го бутна в леглото си. Да се кача при него.
Краката ми ни пренесоха покрай вратата към неговата стая. Интериорът беше тъмен, леглото представляваше грамадна сянка – и, отбелязах сухо, беше значително по-голяма стая от моята.
– Спи – наредих му, като леко го бутнах през прага.
Той се обърна, очите му бяха полупритворени от сънливост, пуловерът му беше измачкан, къдриците – заплетени от пръстите ми.
– Тори…
Шепотът му беше хрипкав, почти срамежлив, и за момент бях убедена, че се кани да ме покани в стаята си. В леглото му. И тази мисъл изтръгна пода изпод краката ми.
Той се отдръпна.
– Благодаря ти.
Обърна се и сънливо се запъти към леглото си. Преди да направя някоя глупост, като например да го последвам, посегнах, хванах дръжката и дръпнах вратата. Ключалката изскърца и аз изпуснах треперещ дъх.
Назад към част 6 Напред към част 8
