Глава 12
Стоманено-сивите облаци висяха зловещо ниско, когато влязох в сградата на академията с Езра до мен. Подобно на мен, той не беше успял да изскочи от леглото буквално в зори. И двамата се бяхме забавили с обличането, макар че неговото извинение беше много по-добро от моето. Тъмни кръгове изпъстряха кожата под очите му.
Лазаретът се намираше в помощно крило на академията. Когато завих зад последния ъгъл, забелязах Аарон, Кай, Лили и още едно момче да се мотаят в коридора. Лили кършеше ръце, лицето ѝ беше бледо, а очите – огромни.
Непознатият беше приблизително на моята възраст, с пясъчноруса коса и хубав тен. Беше висок, но строен и изглеждаше слаб с Аарон и Кай до себе си – впечатление, което не беше подпомогнато от двете издути чанти, които му тежаха. В краката му седеше дървен сандък.
Докато се приближавах, в мен проблесна разпознаване. Този пич не беше напълно непознат – беше чиракът от аптеката, макар че изглеждаше по-блед, отколкото го помнех.
– Брайън, нали? – Попитах го. – Означава ли това, че Келвин Комптън, супер алхимикът, е експертът по трансмутация на Тобиас?
– Келвин е изключителен алхимик – отвърна Аарон стегнато, със сгънати ръце и стъпала, сякаш се готвеше да скочи в действие. – Той изнася гостуващи лекции няколко пъти годишно по различни алхимични теми, свързани с обучението на учениците.
Почти отвърнах, че според него и приятелите му възпитаници митиците на Аркана нямат „истинска сила“, но се сдържах. Вниманието на Аарон беше насочено към вратата на лазарета и той беше най-бледият сред нас – макар че за един червенокос това не казваше много. Челюстта му се свиваше, тревожната му загриженост за Синър беше осезаема.
Тъй като всички стояха навън, предположих, че не сме допуснати вътре, докато Келвин преглежда Синър. Така че зачакахме. В продължение на почти десет минути стояхме в почти пълна тишина. Никой не се чувстваше толкова разговорлив.
Вратата на лазарета се отвори. Тобиас излезе, следван от грамадния, брадясал Келвин. Той носеше още една чанта, която подхвърли на Брайън едва ли не с поглед. Ученикът му я хвана несръчно, като преметна каишката, и я закачи на рамото си заедно с останалите.
– Духът на преобръщача, който владее Синър, е трансмутиран – обяви Келвин, сякаш очакваше хор от шокирани въздишки. – Бих предположил, че по алхимичен път, макар че не мога да бъда сигурен.
– Можеш ли да спасиш Синър? – Попита Лили.
Келвин погледна момичето, но заговори на Тобиас.
– Ако вчера ме бяхте попитали дали може да се промени духът на преобръщач, щях да кажа не. Това е… – Той рязко поклати глава. – Това е неизследвана магия. За да определя точно естеството и метода на трансмутацията, ми трябва тъканна проба от засегнат от нея преобръщач. Колко бързо можеш да уловиш такава?
– Дайте ни няколко часа – отговори Аарон, преди баща му да успее. – Трябва ли да е жив?
– Не.
Аарон кимна, после тръсна глава към Кай и Езра. Без да чака отговор, той се отправи към вратата. Тобиас извика след сина си, но Аарон не се спря, а Кай и Езра го следваха плътно.
Втурнах се в движение, тръгнах по коридора и се вмъкнах между Кай и Езра, като се изравних с техните крачки.
– Ще ходим на лов за преобръщачи?
– Да – отговори Аарон кратко.
– Първо ще се екипираме – добави Кай. – Тори, ти…
– Идвам! – Прекъснах яростно. – Дори не си помисляй за…
– Исках да кажа, че трябва да вземеш арсенала си от отвари.
– О. – Целта ми все още беше гадна, но можех да улуча гигантски вълк. Вероятно. – Какъв е планът?
– Да намерим преобръщачи. Убивай подвижниците. – Аарон спря пред вратите на академията, а очите му пламтяха от решителност. – Синър разполага само с два дни, а не знаем колко време ще отнеме на Комптън да изпълни своята част. Ще свършим това бързо.
Отново не изчака отговор, преди да избута вратите като парен валяк. Нервите ме пронизаха. Аарон можеше да бъде… импулсивен. Кай и Езра бяха умните, предпазливи хора, които винаги го обуздаваха, но този път се съмнявах, че нещо друго, освен вериги и катинари, ще забави Аарон.
Отново валеше. Най-лошият вид дъжд – ледено студен, леещ се на парцали, брулен в лицата ни от злобен вятър. Ако беше с няколко градуса по-студено, щеше да е снежна буря.
Аарон беше наложил ударно темпо през гората, като ни поведе покрай мястото, където се беше случило първоначалното нападение, а след това към мястото, където Кай и Езра бяха намерили Синър. Тримата магове разузнаваха района за знаци къде да отидат по-нататък, докато аз чаках с ръце, увити около себе си, за да се стопля. Не можех да ги видя през дъжда и сенките, но чувах Аарон да ругае разочаровано, дори над барабанния тътен.
Придърпвайки шапката си по-ниско на главата, се зачудих – отново – колко умно беше това. Събирането на екип от възпитаници, които да помагат в претърсването на гората, щеше да е по-разумен ход, но когато Кай беше посочил това, Аарон беше отказал да чака. Тобиас събираше втори екип, но засега… бяхме само ние.
– По дяволите! – Аарон изскочи от гъстия храсталак, а туристическите му ботуши заскърцаха в калта. Дръжката на Шарпи стърчеше над рамото му и чакаше да бъде извадена. – Навсякъде има следи и не мога да открия ясна пътека.
– Съвсем скоро няма да има никакви следи – каза Кай и се промъкна между два ствола на дървета. – Дъждът ще ги отмие след още един час.
Нервите стягат гърдите ми. Ако не успеем да намерим вълците, няма да успеем да спасим Синър.
Аарон отново прокле.
– Това е идиотско. Колко трудно може да бъде…
– …да откриеш шепа вълци в километри гъста гора? – Кай го прекъсна саркастично. – Никак не е трудно.
Ниско свистене проряза дъжда. Аарон и Кай се вдигнаха на крак и се втурнаха към звука. Аз се втурнах след тях.
На двайсетина метра от нас Езра се беше примъкнал в храсталака и изучаваше горската почва. Когато се приближихме, той се изправи на крака, а по лицето му се стичаше вода от мократа му шапка.
– Това бутане е наскоро – каза той, като направи жест към един храст. – Открих следи от другата страна.
Загледах се в храсталака и наклоних глава ту на една, ту на друга страна. Листата имаха смачкан вид, сякаш нещо ги беше стъпкало, макар че никога нямаше да забележа, ако Езра не ми беше обърнал внимание.
– Намерихте ли нещо? – Попита той другите двама.
– Нищо, така че ако можеш да следваш тази следа, да вървим! – Възкликна Аарон нетърпеливо.
Езра кимна и се провря през храсталака. Тръгнахме след него и след няколко минути Езра ни изведе на дивечова пътека. Той се движеше бързо, като гледаше земята и от време на време приклякваше, за да провери отпечатъците в калта. Исках да попитам откъде се е научил да следи животните, но никой не говореше, затова замълчах.
Той спря, като отскубна кичур сива козина, попаднал на назъбен клон, след което ускори темпото. Когато разликата между мен и Аарон се увеличи, стиснах зъби и се затичах няколко крачки. Шестте седмици усилени тренировки бяха подобрили физическата ми подготовка, но не можех да се сравнявам с момчетата.
Те бяха машини. Секси, мускулести машини с вечни батерии.
Дъждът блъскаше коженото ми яке. Задъхах се, а в ребрата ми се появи болка. Може би трябва да увелича тренировките си за издръжливост. Болката се заби още по-дълбоко в страната ми. Да, определено трябваше да прекарвам повече време на бягащата пътека. Аз и бягащата пътека бяхме като най-добри приятели, които понякога се мразеха.
Всъщност, не. Просто се мразехме един друг. Нямаше никакво приятелство.
Пред себе си, дъждът размазваше формата му, Езра вдигна свит юмрук – сигналът да спрем. Спрях се рязко, а Кай беше точно зад мен. Езра се отдръпна, принуждавайки Аарон да се върне назад, след което приклекна в листата. Аарон и Кай също паднаха, а аз закъснях да се вмъкна, пропускайки първите няколко думи на Езра.
– … на петдесет метра напред в дърветата – казваше той с тих глас. – Не мога да кажа нищо друго от това разстояние. Нека направим засада на V. Кай, Аарон, заобиколете широко, за да не ви чуе. Когато сте на позиция…
– Само един ли е? – Прекъсна го Аарон.
– Това, което мога да открия, но това не означава…
– Нуждаем се само от един преобръщач. – Аарон се надигна на крака. – Да го свалим.
– Чакай…
Пиромагът тръгна по дивечовата пътека, насочвайки се право към невидимата цел.
Езра изруга под носа си, след което посочи рязко надясно.
– Движи се бързо за засадата, Кай. Ако се измъкне, никога няма да го хванем.
Кай се насочи надясно, провирайки се през дърветата.
– С мен, Тори – каза Езра, докато навлизаше в храсталака.
Близо до петите му, аз се опитах да се движа също толкова безшумно като него. За мой късмет дъждът прикриваше всякакъв шум, който издавах. Той ме изведе встрани от пътеката и през дърветата успях да различа Аарон, който се промъкваше бързо напред. Езра заобиколи група фиданки, след което забави ход и приклекна. Подражавах му.
Пресегна се през рамо и свали от гърба оръжието си. Дългият, тъмен метал със сребърни накрайници, можеше да се раздели на два къси меча, а след това да се съедини отново и да образува двустранна тояга. Странен импулс на тревога премина по гръбнака ми при вида на оръжието. Това не беше същото, което бях използвала, за да убия човека; един демон беше разбил двойника на това острие. Това беше резервното на Езра.
Над шума на бурята до ушите ми достигна нов звук. Шумолене. Чупене. Спукване. Скърцане. Продължителен стон. Могат ли вълците да стенат?
Езра спря. Докато се оглеждах зад рамото му, нещо се раздвижи в листата. Бледа фигура дращеше в основата на едно дърво, но не приличаше на козина. Приличаше на…
Фигурата се изправи – мъж. Гол мъж. Гол като звезден задник. Можех да видя този задник. Бяла като сняг кожа, омазана с кал. По тялото му имаше ивици – рани, които не кървяха, червена плът, която прозираше през разцепената кожа.
Човекът блъскаше кората на дървото и хленчеше. Отскубна се от един клон, приседна на хълбоците си – което още повече влоши гледката към плоските му бузи – и стърженето започна отново.
– Езра – прошепнах настоятелно. – Кой…
– Преобръщач. Човешка форма. – Той изпусна тежък дъх. – Трябва да сме по-близо, но…
Светлината на огъня пламна. Аарон излезе от храсталака на петнайсетина метра от мъжа, пламъците танцуваха върху обърнатата му длан, а в другата ръка държеше меча си.
– Превключвател…
Мъжът се завъртя. Млечните му очи се спряха върху Аарон. По брадичката му се стичаше кръв и когато отдръпна устни, зъбите му бяха оцветени в червено от кървящите, разкъсани венци. Той стискаше пръчката си, сякаш беше скъпоценен деликатес.
– Моята – изстена мъжът. – Моя!
– Какво е твое? – Попита предпазливо Аарон.
Мъжът се запъна напред, после се приведе на една страна.
– Имам нужда от още. Трябва да имам… още. Дай ми още.
– Не знам за какво говориш. – Ръката на Аарон се стегна върху меча му. – Легни на земята, с лице надолу, или няма да имаме друг избор, освен да те убием.
– Още – прошепна мъжът, а гърдите му се издигаха и спускаха бързо. – Имам нужда… имам нужда… – Той захапа клона, зъбите му отчаяно разкъсваха кората.
– Легни – нареди отново Аарон. – Имаш десет секунди да се подчиниш.
– Имам нужда от повече. – Мъжът притисна ръка към главата си. Бледите му бузи бяха обагрени в трескава червенина. – Още… нужда… имате ли я? Дайте ми го!
Мъжът се хвърли към него, когато зелена светлина, преливаща в червено, се разля над него. Той се сгромоляса напред на ръце и колене, тялото му се разлюля, а от изцапаната му с кал кожа поникна козина. Отворените рани пулсираха, бълвайки червен миазъм. Крясъкът на мъжа се превърна в животински вой.
Навсякъде около нас се разнесоха виещи гласове.
О-о.
Докато преобразяващият се върколак се изправяше на крака – или по-скоро на лапи – аз и Езра се стрелнахме към Аарон. От дъжда се материализираха сенки. Един, два, три, четири, пет вълка, плюс този, който преди малко беше гол луд пич.
Вълците се спуснаха към Аарон. Той замахна с Шарпи пред себе си, а острието с дъждовни петна блестеше на слабата светлина. Шест на един, а между него и вълците имаше само десет метра. Езра и аз бяхме твърде далеч.
Вълците нападнаха.
Кай се измъкна от дърветата.
– Аарон, скочи!
Аарон скочи от земята, а Кай завъртя разкопчаната си катана с рязко завъртане. От вълците избухнаха мълнии – взрив, който избухна от всяко тяло и се заби в земята. Пращящата сила се разнесе по напоената кал в бърза вълна, която се втурна под Аарон. Почувствах как токът преминава, като опияняващо бръмчене по нервите ми.
Вълците се сгромолясаха във виещи конвулсии, но нямаше да са на земята за дълго.
– Мой ред! – Изръмжа Аарон.
Кай се дръпна към него.
– Чакай…
Аарон се стрелна напред, а огънят покри острието му. Ругаейки, Кай се втурна след него. Езра изкриви ръката си, разгъвайки дългите си остриета, след което се завъртя по средата на крачката.
Остриетата му прерязаха гърдите на вълк, чието космато тяло изскочи от сенчеста пролука под един смърч.
Той отхвърли масивния звяр, след което се хвърли към него с остриетата си. Отстъпих назад, а ръката ми полетя към кръста. Грабнах една алхимична бомба, но не можех да я хвърля, когато Езра беше заплетен в битката с върколака. Мамка му. Какво да правя?
Езра удари приклада на меча по главата на вълка.
– Тори, зад теб!
Е? Обърнах се.
Два вълка се приближиха към мен, с наведени глави и оголени зъби. Навих се и хвърлих алхимичната си бомба като професионален питчер. Стъклената сфера се стрелна във въздуха и се взриви в едно дърво на два метра вляво от вълците. Жълтата сънотворна напитка се изсипа върху калта. По дяволите!
Завъртях се и заобиколих един смърч. Докато ръмжащите вълци се втурваха след мен, аз грабнах още една алхимична бомба и я хвърлих бясно през рамо. Тя хвръкна и розовата отвара се разпръсна по лицето на вълка.
Да! Перфектно попадение – само че вълкът не беше паднал. Дори не се беше спънал… но гневното му ръмжене беше заглъхнало. По дяволите, случайно ли бях взела отвара за заглушаване?
Пъхнах ръката си в чантата на колана и когато я извадих, месингови кокалчета прегърнаха пръстите ми. Поставих краката си, завъртях се и замахнах с юмрук с цялата тежест на тялото си.
– „Ori amplifico!“ Изревах.
Кокалчетата ми се удариха в дебелата глава на вълка. Цялото му тяло се отлепи от земята, като прелетя шест метра, преди да се блъсне в едно дърво.
И това беше всичко за моята торба с трикове.
Затиснатият вълк скочи към мен. С викове се скрих зад дебелия ствол на дървото, след което се хванах за най-ниския клон. Закачих се на него и ритнах назад. Кракът ми попадна право в устата на вълка. Зъбите му се впиха в гумената подметка на ботуша ми и той почти ме издърпа от клона. Вкопчих се за живота си.
– Тори! – Изкрещя Езра. – Къде си?
– Тук! – Изпищях задъхано, като се надигнах на крака си. – Добре съм. Помогни на другите!
Замахнах с другия си крак и ритнах долната част на челюстта му. То се разтресе, но не се отпусна. Може би не бях толкова добра. Преглътнах и пуснах клона.
Паднах върху главата на вълка, а ботушът ми се откъсна. В ръката ми имаше още една отвара и аз пъхнах сферата в устата на вълка. Челюстите му се затвориха, разбивайки стъклото. Жълта отвара изтече между зъбите му, след което той се свлече, заспал като труп. По дяволите, да! Първа точка за Тори.
Изправяйки се триумфално на крака, се огледах – и се отдръпнах назад с писък, когато вълкът, който бях ударила през половината гора, се хвърли към мен. Дали месинговите кокалчета са се презаредили? Имаше само един начин да разбера.
Замахнах с юмрук.
– „Ori amplifico!“
Металният артефакт се заби в главата му на същото място, където беше първият ми удар. Вълкът не полетя – но се спъна, после бавно се сгъна навътре в себе си, като задъхваше слабо. Е, това също проработи.
Тръгнах към момчетата, които бяха лесно откриваеми при целия този вой – вълците, не момчетата. Пробих през един храст и се втурнах в поляна, пълна с проблясващо електричество и пламъци. Аарон и Кай се бореха с пет вълка – не, четири. Трима вече бяха повалени. И понеже можех да правя елементарна математика, разбрах, че това означава, че докато съм била зает, е пристигнал още един космат войник.
– Момчета! – Извиках. Добре де, може би бях по-разтреперана, отколкото исках да призная.
– Тори! – Извика Аарон през рамо, докато размахваше пламтящия си меч и едва не отнесе крака на един вълк. – Къде беше?
– Отстранявах вълци – изкрещях в отговор. – Имам два.
– Два? – Изръмжа той, почти забравил, че отблъсква трио ръмжащи зверове. – Сама?
– Да. – Горда ли бях? Да, по дяволите.
Той се намръщи, сякаш беше обиден, а после се стрелна встрани, едва избягвайки щракащите челюсти на един вълк. Промуши ръката си във въздуха и пусна лента от син пламък. Вълкът се отдръпна, загледан с млечните си очи, а от челюстите му капеше слюнка.
– Къде е Езра? – Обадих се, като се държах настрана от битката им.
Кай заби малък нож във вълка, после го обсипа с мълнии. Звярът се разтрепери, но не падна.
– Той не е ли с теб?
Огледах се рязко, но не видях аеромаг. За последен път го видях да се бие с вълк, но беше силен. Можеше да се справи с един преобръщач без проблем. А не можеше ли?
Паниката се раздвижи в гърдите ми, а после ме побиха студени тръпки. Дъждът щипеше по голата ми кожа, а вятърът ревеше. Чакай, това не беше дъжд. Градушката се свлече на земята, а ледените топчета отскачаха от дърветата. Небето помръкна, а над гората се спусна мрак.
Четиримата вълци се отделиха от Аарон и Кай, кокалите им се вдигнаха и главите им се люшкаха настрани, а млечните им очи търсеха.
Сенките под дърветата бяха станали тъмни като нощта – тогава в чернотата се разгоря пурпурно сияние. Във въздуха над всеки от четиримата вълци се появиха светещи пръстени, обсипани с бодливи руни. Магията затрещя, въздухът стана тежък и отровен.
От кръговете избухнаха алени болтове. Те се забиха право надолу, пронизаха вълците и удариха земята в експлозия от кал.
Тъмнината се завихри, прекъсната само от две проблясващи пурпурни точици. След това дневната светлина ни заля, студът се разсея и Езра излезе от дърветата, а бледото му око слабо светеше. Той примигна бързо и червеният отблясък по лявата му ръка затрептя.
– Свята работа – изръмжа Аарон. – Какво, по дяволите, става?
Езра погледна към мъртвите вълци, заобиколени от градоносни топчета, които бързо се топяха под дъжда.
– Не трябваше ли да ги убиваме?
– Да, но не трябваше да се превръщаш в демон – рязко каза Аарон. – Имахме го под контрол.
Кай спусна меча си.
– Това нова атака ли беше?
Езра сви рамене.
– Етеран се чувстваше щедър.
Етеран? Имаше предвид неговия демон? Онзи, който е вграден в тялото му? И какво, по дяволите, означаваше „чувстваше се щедър“?
Заета да зяпам Езра, едва не пропуснах финия проблясък на недоверие в лицето на Кай. Не бях единствената, която се смая от отговора на Езра, макар че дали Кай беше шокиран от това, че демонът има име, или от „щедростта“, не знаех. Бях виждала демона на Езра да излиза на сцената веднъж преди, когато Езра беше загубил съзнание, докато използваше силата му, и нямах желание да бъда толкова ужасена никога отново. За щастие, тези обстоятелства нямаше да се повторят.
– Да вземем едно тяло – каза Кай, – и да се върнем в къщата.
– Да. – Аарон се намръщи на труповете на преобръщачите. – Кое от тях е най-малкото? Пренасянето му ще е гадно.
– Тези, с които се борих, не бяха толкова големи – предложих аз. – Освен това не мисля, че са мъртви.
Момчетата ме последваха обратно в дърветата и открихме двете ми жертви. Застанах гордо над изпадналите в безсъзнание преобръщачи и зачаках похвала. Аарон се загледа във вълците, след което изпусна хриптене.
– Не е полезно, Тори. – Той се отдалечи.
Примигнах объркано. Кай и Езра се взираха яростно в гърба на Аарон.
– Какво направих погрешно? – Попитах с тих глас.
– Нищо – каза бързо Езра. – Ти беше невероятна. Сама се справи с двама преобръщачи.
– Но защо Аарон каза…
Кай прочисти гърлото си.
– Тези двама преобръщачи не изглежда да са променени. Така че се нуждаем от друг, който да върнем обратно.
– Чакай, какво? – Разгледах отново преобръщачите. Нямаше страховити рани, нямаше млечни очи, нямаше неестествено уголемени мускули. – По дяволите, прав си.
Езра обгърна с ръка отпуснатите ми рамене.
– Не се разстройвай. Да се справиш сама с двама преобръщачи е впечатляващо.
– Но аз си мислех, че пребивам мутанти-превратаджии – изсумтях аз.
– Важното е – каза Кай, премествайки се по-близо до другата ми страна – че ние четиримата елиминирахме цялата глутница. Нека извикаме подкрепление…
– Чакай. – Намръщих се на двата вълка, които бях победила, после погледнах към другите тела, които не се виждаха. – Ние ли ликвидирахме цялата глутница?
Измъкнах се от ръката на Езра и забързах през дърветата. Мокрите стъпки, пляскащи в калта, ми подсказаха, че Езра и Кай ме следват. Спрях на ръба на бойната зона и огледах труповете. Оттенъци на изпъстрено сиво, два кафяви, един мръсно бял.
– Тори?
Езра и Кай стояха на няколко метра от мен и ме гледаха предпазливо. Прегледах още веднъж преобръщачите, след което поклатих глава.
– Пропуснахме един. – Споменът за ръмжащите кътници на сантиметри от лицето ми избликна през мен. – Черният вълк не е тук.
Назад към част 12 Напред към част 14
