Глава 14
Мога да свикна с това.
Бях се свила на луксозния диван, а на подлакътника бях подпряла нов трилър от любимия си автор. Бях влязла в четири глави, но фокусът ми все се отклоняваше към Езра.
Той се беше прострял на дивана до мен, а главата му беше подложена на дебела възглавница, опряна в бедрото ми. Ръцете му бяха сгънати на гърдите, лицето му беше обърнато встрани от светлината – и беше заспал, дишането му беше бавно и дълбоко.
Погледът ми се задържа върху разрошените му къдрици, почти прибрани под мишницата ми, после се плъзна по меката му риза с дълги ръкави, която даваше всякакви намеци за очертаните мускули, скрити под нея. Не че нямах много добра представа за мускулатурата на Езра, но това не означаваше, че не мога да продължа да я оценявам.
Върнах вниманието си към книгата, но една страница по-късно отново се взирах в него. Сърцето ми се сви странно в гърдите. След толкова много лоши нощи и дълги дни да го видя да спи – наистина, дълбоко да спи – беше такова облекчение. Нямах представа дали присъствието ми помага, но за всеки случай щях да седя тук цял ден.
Една бръчка раздвижи устните ми. Сега, когато се замислих, Езра като че ли спеше прекрасно, когато беше около мен, Аарон или Кай. Дремваше навсякъде, когато бяхме с него, и никога не го бях виждала да се събужда, както беше описал. Ние самите го будехме, обикновено за да го изпратим в стаята му, предполагайки, че ще спи по-добре в леглото.
Така или иначе, нещата се подобряваха. Езра най-накрая заспа, геният на трансмутацията работеше върху лекарството за Синър и бяхме победили повечето от мутиралите върколаци. Оставаше само водачът на черните вълци – и може би още няколко преобръщачи, но възпитаниците бяха излезли да търсят. Хубаво беше, че най-накрая се оказаха полезни.
Отпуснах се на плюшения диван и продължих да чета, като след всяка страница или две проверявах дали Езра все още спи дълбоко. Следобедът се изплъзваше, прекъсван единствено от прислужницата, която продължаваше да ми носи чаши с плодов сок въпреки смутените ми протести, че нямам нужда от глезене.
Дневната светлина отстъпи място на топлото сияние на лампите и най-накрая трябваше да се раздвижа. Прекалено много напитки. Пикочният ми мехур беше на път да се пръсне. Внимателно се измъкнах изпод възглавницата на Езра, излязох на пръсти в коридора и с бърза крачка отидох до банята.
Когато се върнах, Езра седеше на дивана и ми намигаше сънливо. Спуснах се до него.
– Как се чувстваш? – Попитах, съжалявайки, че съм го събудила.
– По-добре. – Той отпусна глава на възглавниците, а усмивката му беше толкова сънлива, че сърцето ми се стопи на място. – Това е най-дългият ми сън от… не знам.
Защо желанието да се вкопча в гърдите му ме обзе точно сега? Исках да се свия в скута му и да вдишам невероятния му аромат и…
Потъпквайки тези мисли в тъмното ъгълче на мозъка си, се усмихнах.
– Радвам се. Мисля, че до вечерята остава около час. Искаш ли да хванем още няколко зюмбюла преди това?
Той се прозя, лениво прикривайки устата си.
– Мисля, че ще се кача горе. Да видя дали ще мога да заспя отново в леглото. Ако не, ще сляза за храна след един час.
– Добре – казах аз, като скрих разочарованието си. – Ще отскоча до лазарета, за да посетя Синър и да проверя дали Аарон и Кай са все още там.
– Вероятно не. Не са били тежко ранени. – Той се изправи и разпери ръце над главата си. Ризата му се повдигна с няколко сантиметра, разкривайки ивица бронзова кожа, стегнати коремни мускули и белите белези, които прорязваха диагонално корема му. – Чувствам се по-добре от седмици насам.
– Хм? – Промълвих разсеяно, взирайки се в торса му.
Внезапното му докосване на косата ми ме накара да потръпна. Той издърпа една заплетена къдрава коса и я разположи отстрани на лицето ми, където ѝ беше мястото. Палецът му докосна бузата ми, когато отдръпна ръката си.
– Благодаря, че ми правиш компания, Тори – промърмори той, а ъгълчето на устата му се повдигна.
Бузата ми изтръпна, а пулсът ми подскочи и аз само седях като манекенка с изпепелен мозък, докато той прекоси стаята и изчезна в коридора. Издишах дълго.
Подреждайки нещата си прилежно в ъгъла на дивана, се отправих към антрето. Брет беше приключил смяната си, така че Доминик беше този, който ми подаде якето. Някой от двамата го беше почистил след сутрешната горска лудория и аз му благодарих горещо.
Когато влязох в академията, по терена се стелеха сенки. Бях станала доста добра в ориентирането в помещенията и намерих лазарета само след един грешен завой.
– Здравей – безцеремонно каза Синър, когато се настаних до нея. – Можеш ли да убедиш лечителя, че не е нужно да бъда прикована към това легло?
– Не иска ли тя да те държи под наблюдение в продължение на двадесет и четири часа? – Когато Синър въздъхна победено, аз се огледах, за да се уверя, че сме само двете. – Как се справяш? Наистина?
Погледът ѝ падна в скута ѝ и тя избута шепа одеяла.
– Наистина? Ужасена съм. Имаме толкова малко време.
– Геният Келвин обаче е най-добрият – напомних ѝ аз.
– Да. – Тя подуши памучния плат. – Страхувам се, но се чувствам и… заразена. Не си спомням какво се случи, след като ме измъкнаха …
Гласът ѝ трепереше и аз обгърнах раменете ѝ с ръце.
– Аз … – Гърлото ѝ се раздвижи в едно преглъщане. – Чувствам вълчия дух.
По гръбнака ми премина ледена тръпка.
– Можеш ли?
– Отначало не можех, но усещането става все по-силно. Това е натиск в гърдите ми, сякаш нещо се бори да излезе навън… нещо жестоко и гладно. – Тя потръпна, след което обърна отчаяните си, облени в сълзи очи към моите. – И двамата с Аарон бяхте ухапани и не се заразихте.
– Бяхме ухапани само по веднъж. – Стиснах я успокоително. – Това не е твоя вина, Синър. Ти си толкова силна. Все още се усмихваш въпреки всичко. Ти си по-смела от всеки друг.
Тя подсмръкна, стиснала ръката ми със студени пръсти, после видимо се съвзе.
– Аарон и Кай бяха тук по-рано. Спряха, за да те поздравят. Кай беше с насинено око.
Оуч. Това беше гадно, но за негов късмет лицето му беше толкова съвършено, че вероятно все още изглеждаше по-добре от деветдесет процента от мъжете.
– Бяха изключително неясни относно причините, поради които изглеждаха изпочупени. – Тя изчака да види дали ще обясня, след което се издъни раздразнено. – Тобиас влезе, когато те си тръгваха. Не беше хубаво.
– Какво имаш предвид?
– Не успях да чуя всичко, но звучеше така, сякаш Тобиас беше дошъл да вземе Аарон за нещо извън този график. Аарон започна да крещи на баща си, че няма да ходи на никакви срещи или интервюта, докато – тя се изчерви ярко – не съм в безопасност.
Тя прочисти гърлото си, след което добави:
– Аарон каза и още няколко неща. Поиска – или по-скоро изкрещя, че родителите му се грижат повече за това да го набутат пред колкото се може повече от елитните си приятели, отколкото да прекарват време с него.
Помръкнах съчувствено.
– След това се изниза, като заплаши да не се върне следващата година – тъжно заключи Синър. – Родителите му изглеждат толкова мили, но…
Но зад тяхната любезност се криеше семейна драма, достатъчно грозна, че Аарон беше напуснал на осемнайсет години и посещаваше само веднъж или два пъти годишно. След кавгата на Аарон и Кай бях повече от нетърпелива да върна всички у дома във „Врана и чук“.
– Има ли новини от Келвин? – Попитах.
Тя поклати глава.
– Това, което трябва да направи, не е лесно. Той тества преобръщача за алхимични компоненти, които биха могли да причинят увеличената му сила. След това ще трябва да избере – а може би и да изобрети – противоотрова, която да намали силата на преобръщача, за да може друидесата да го измъкне от мен.
Това звучеше направо невъзможно, но аз не бях експерт по трансмутация.
Разговаряхме още няколко минути, след което я прегърнах за сбогом, което разкъсваше белите дробове. Когато излязох от лазарета, вратите на класната стая се отвориха, последният урок за деня беше приключил. Маневрирах през рояка от ученици, докато стигнах до вратата в помощното крило.
При почукването ми вратата се отвори и се появи руса глава.
– О, здравей, Тори.
– Здравей, Брайън – поздравих ученика алхимик. – Мога ли да получа нещо ново?
Да, вече бях питала Синър, но исках да я получа от първа ръка.
Брайън отвори вратата по-широко. Вътре в просторното помещение имаше плот, покрит с… дори не бях сигурна. Арканови кръгове, нарисувани с бял тебешир, контейнери със съставки, флакони и бутилки с отвари. Химическото оборудване – нагорещени чинии, чаши, горелки със сини пламъци, кипящи течности, и стъклени съдове със странна форма – създаваше впечатление за зловеща лаборатория. Малък черен котел изпускаше оранжева пара.
Келвин, с накъсана брада и изцапана черна престилка, държеше гримоар в едната си ръка, докато разклащаше чаша с гъста нефритена течност. Зад него, на една маса, пластмасов лист покриваше грапава форма, за която предположих, че е тялото на преобръщача, което бяхме донесли тази сутрин. Автоматично започнах да дишам през устата си, в случай че миришеше.
Брайън излезе в коридора и затвори вратата докрай.
– То… върви. Идентифицирал е някои компоненти, но нищо, което може да обясни метафизичната трансценденция.
– Какво сега?
– Физическата трансмутация – изръмжа Келвин, отвори вратата и едва не събори Брайън, докато прекрачваше прага, – е вдъхнала на вълчата душа неестествена сила. Не клетъчна трансмутация, а нещо отвъд нея. Най-вероятно е бил трансмутиран преобръщач и духът в него е абсорбирал ефектите. След това неговият носител е умрял, а вместо него вече подсиленият дух е обладал Синър.
– Да – промълви Брайън. – Ето защо духът е толкова силен.
– Ако съм прав – продължи Келвин, говорейки точно над края на изречението на Брайън – алхимикът, който стои зад тези преобръщачи, е рядко срещан гений. Познавам само шепа майстори алхимици, които имат опита да разгадаят трансмутацията, камо ли да я създадат.
– Вие ли сте един от тези майстори алхимици? – Попитах, без да мога да помогна на сухия си тон.
– Разбира се! – Той запрати нефритената течност към Брайън. – Отрицателен резултат. Изхвърли това и се подготви за тест с активирана алкална основа.
Брайън взе мензурата и побърза да влезе в лабораторията.
Келвин се усмихна през брадата си.
– Не се притеснявайте, млада дамо. Това не е най-бързият процес, но ще имам решение за Синър навреме.
Примигнах към него, след което му върнах усмивката. При цялата му надутост и его, той не изглеждаше като лош човек.
Върнах се в имението и побързах да се кача на третия етаж, за да се освежа за вечерята. Обикновено не се притеснявах за това, но тук? Вечерите бяха с много ястия. Да изглеждаш изключително добре беше малка цена за вкусната храна.
В стаята си усуках косата на кок и сложих пуловер върху ризата с дълъг ръкав, след което бръкнах в куфара си за дезодоранта. Къде беше той? Бях сигурна, че съм го хвърлила отгоре.
Отпуснах се на петите си и изучих багажа си. Дали бях сгънала дънките си толкова грижливо? Отворих ципа на тоалетната си чанта. Дезодорантът ми лежеше върху цели три нюанса гланц за устни. Поклатих глава, нанесох го, хвърлих го обратно в чантата и се изправих. Камериерките бяха прекрасни, но нямах нужда да подреждат куфара ми.
Спрях до вратата на Езра и почуках по дървото. Когато никой не отговори, тихо завъртях дръжката и надникнах вътре. Светлината се процеждаше по пода и осветяваше буцата с форма на Езра под одеялата. Той отново спеше. Може би, само може би, безсънието му се беше оттеглило.
Затворих вратата и се отправих към вечерята, като се чувствах по-обнадеждена, отколкото след първото нападение на преобръщача.
Назад към част 14 Напред към част 16
