Глава 16
– Ах – въздъхна Синър. – Слънчева светлина!
Тя разпери ръце, наклонила лице към зимното слънце в бледосиньото небе. Времето в четвъртък се беше променило приятно; беше доста над нулата, не се виждаше нито един облак, а топлината беше донякъде помрачена само от непостоянен вятър. Вчера щях да се поклоня на слънцето заедно с нея, но днес то бодеше уморените ми очи. Ако небето отговаряше на настроението ми, то щеше да е черна вихрушка на гибелта.
Да, не се справях добре с последиците от нощния ми посетител.
След като Етеран си тръгна, цяла нощ лежах будна и преобръщах разговора в съзнанието си. Езра щеше да иска да знае какво се е научил да прави неговият демон. Ако не му кажа, ще предам доверието му и приятелството ни. Той трябваше да знае.
Но Етеран беше прав, че Езра щеше да каже на Аарон, Кай или Дариус – и те можеха да екзекутират демона маг, преди да е станал опасен за всички около него.
Утрото не ми донесе отговори, но пък отвлече вниманието ми. Рано сутринта имах среща с лечителя Остин, за да си направя тест за инфекция на преобръщачите. Мразех тестовете, но този беше лесен. Тя ме убоде в пръста, добави малко от моята кръв към една отвара, изрече една песничка и воала. Отрицателен резултат. Пфу.
Лечителката също така официално изписа Синър, позволявайки ѝ да се разхожда между академията и имението, макар че трябваше да се върне в лазарета до девет вечерта. Утре вечер беше пълнолунието и нашият неизменен краен срок. Дотогава Синър щеше да бъде или изгонена, или обречена да се превърне в мутант-трансформатор.
Веднага след като Аарон, Кай и Езра пристигнат, щяхме да тръгнем на лов за неуловимия черен вълк. Вече бях облечена в бойно снаряжение: кожени панталони, здраво яке, заклинателен/алхимичен колан и туристически обувки със стоманени бомбета. Всеки момент щеше да ми се наложи да се изправя срещу Езра – и срещу демона в него. Все още не знаех какво, по дяволите, да правя.
– Очакваш ли с нетърпение партито утре? – Попита Синър, като се намеси в паникьосаните ми мисли.
– Е, да – промълвих неясно, макар че с екзорсизма на Синър, надвиснал над нас, не бях сигурна, че някой ще се зарадва. – А ти?
– Ами – отвърна тя сухо – когато избирах роклята си, не си представях точно тези обстоятелства.
– Роклята ти е прекрасна, така че поне това имаш предвид.
– Роклята ти е невероятна. – Тя ме погледна. – Обзалагам се, че Езра ще обърне голямо внимание.
Подсмръкнах, сякаш се забавлявах, но думите ѝ изпратиха допълнителен изстрел на нерви в мен. Сякаш нямах достатъчно причини да се притеснявам.
– Между мен и Езра няма нищо.
– Ами. – Синър се отдалечи от вратите на академията и излезе на осеяната с дървета морава до нея. – Почти си се убедила, че това е просто лош случай на похот, но дълбоко в себе си знаеш.
Прехапах езика си. Не питай. Не питай. Не питай.
– Какво зная?
Синър се усмихна загадъчно и удължи крачката си. Стиснах зъби и я последвах. Тя спря до едно дърво с извити клони и сложи ръка върху настръхналата кора.
– Череша – отбеляза тя. – Тези дървета ще бъдат толкова красиви, когато цъфнат през пролетта. Въпреки че… – Тя потърка набраздената кора, набраздена с назъбени линии, които разкриваха бледото дърво под нея. – Те са били повредени. Учениците ли го направиха? – Тя поклати глава, сякаш да надраскаш дърво е подло престъпление. – Ей, виж. Те са тук.
Аарон, Кай и Езра се бяха появили на върха на стъпалата, които се издигаха по склона на хълма от имението. При вида на Езра сърцето ми пропълзя в гърлото и се опита да ме задуши. Синър ме погледна притеснено.
Когато тримата магове се присъединиха към нас, аз прецених изражението на Езра. Изглеждаше по-добре, отколкото откакто бяхме дошли тук; бронзовият му тен беше възвърнал живата си топлина, а кръговете под очите му не бяха толкова тъмни. Етеран сигурно му е позволил да спи през нощта, както се бяхме договорили.
– Тори? Преди да започнем, мога ли да поговоря с теб? – Попита Аарон.
– А? – Преместих погледа си от Езра към пиромага, който ме гледаше с най-мрачното изражение, което някога бях виждала. Дали знаеше за новия трик на Етеран? Но как би могъл? – Разбира се, няма проблем.
Аарон ме отведе далеч от останалите трима. Вървяхме покрай сградата на академията, а челюстта на Аарон работеше, докато подреждаше всичко, което го беше заплело.
– Тори – започна той, като звучеше направо измъчено. – За вчерашния ден. Главата ми не беше на правилното място и поведението ми беше напълно…
– О! – Възкликнах аз, като се досетих. Той изглеждаше мрачен, защото се извиняваше, а не защото знаеше за Етеран. Заля ме облекчение. – Не се притеснявай за това, Аарон.
Той се намръщи.
– Но аз бях…
– Ти беше задник – прекъснах го аз – и се чувстваш зле, че си бил задник. Извиненията са неудобни, така че трябва да пропуснем тази част.
Той тръгна мълчаливо, след което промълви:
– Не заслужавам да бъда освободен от отговорност.
– Щадя себе си също толкова, колкото и теб. – Обърнах се по средата на крачката и тръгнах назад, за да мога да му се усмихна. – Можеш просто да ми дължиш услуга. Какво ще кажеш?
Предупреждението му беше мигновено.
– Безсрочна услуга за теб звучи опасно.
– Всичко ще бъде наред – изръмжах невинно.
Той не повярва на това.
Завъртях се, за да вървя нормално, и проверих дали сме сами.
– Преди да се върнем, трябва да попитам за още нещо от вчера. След като Езра вдигна тост за онези върколаци, той каза…
– Етеран се чувстваше щедър – цитира Аарон.
Потръпнах при името на демона.
– Обикновено говори ли така за своя демон?
Това не беше най-належащият въпрос в списъка ми, но не бях готова да изричам каквото и да било за вчерашната нощ.
– От време на време. – Аарон прокара ръка през косата си. – Той и демонът му имат странни отношения. Те се мразят по очевидни причини, но Езра се нуждае от сътрудничеството на Етеран, за да използва демонична магия, особено нови атаки.
Погълнах това в мълчание. Преди шест седмици Дариус ми беше казал да науча всичко, което мога, за демоничната магия на Езра, но докато се върнем към нормалния ритъм на работа, безсънието на Езра се беше появило и почти не го бях виждала.
– Значи Етеран сътрудничи, защото се нуждае от Езра, за да оцелее – запитах аз. – Ако Езра умре, ще умре и Етеран.
– Точно така. – Въздъхна Аарон. – Това е сбъркано.
Усложнено от факта, че Етеран беше зъл козел.
– Значи Етеран и Езра си сътрудничат винаги, когато той – те използват демонична магия в битка? Това не размива ли границата на това кой има контрол?
Аарон кимна.
– По тази причина Езра я използва само в краен случай.
– Колко влияние има Етеран върху Езра иначе?
Той забави ход и пъхна ръце в джобовете си.
– Не сме сигурни. Езра и демонът…
Той затаи дъх, после го отпусна. Каквото и да беше планирал да каже, не успя да изкара думите.
– Могат ли Езра и Етеран да общуват помежду си? – Вместо това попитах аз.
– Мисля, че да, но не съм сигурен доколко. Езра не говори за това. – Аарон се намръщи. – Защо е този внезапен интерес към неговия демон?
Сега беше моят шанс да разкажа на Арън какво се беше случило снощи. Той обичаше Езра като брат. Той щеше да ми помогне да разбера какво да правя – или можеше да каже на Езра. Или на Кай. Или Дариус.
Челюстта ми се стисна, езикът ми се залепи за небцето на устата ми и знаех, че няма да кажа и дума. Не можех да рискувам живота на Езра. Етеран се беше съгласил да остави Езра сам за един месец. Имах четири седмици да измисля план, преди да им го кажа. Ако имаше някакъв шанс, макар и малък, да спася Езра с амулета, трябваше да проуча тази възможност.
– Просто се изненадах от вчерашния коментар на Езра – казах аз, прикривайки вината си. – Трябва ли да вземем Езра и Кай? Имаме да ловуваме един преобръщач и само един ден…
В дърветата вдясно от нас се раздвижи някаква фигура. И двамата се обърнахме, когато сянката премина безшумно зад един смърч, след което се появи от гората.
Черният вълк премина на петнайсетина метра през поддържаната морава и впери млечните си очи в нас. Мускулите му пулсираха под рошавата козина, кучешкото му тяло беше твърде голямо, за да може мозъкът ми да го проумее. Не съвсем с размерите на страшен вълк, но доста близо.
Докато адреналинът пронизваше мускулите ми, Аарон прокле под носа си.
– Кой кого ловува? – Промълви той. – Бъди внимателна, Тори.
Той посегна към рамото си и извади Шарпи от ножницата си със стоманен плъзгач. Бръкнах в чантата си, нахлузих месинговите си кокалчета и рискувах да погледна през рамо. Бяхме минали доста покрай академията и не можех да видя останалите. Вятърът се беше усилил и духаше в гърбовете ни – и щеше да отнесе гласовете ни, ако извикаме за помощ.
– Трябва ли да се оттеглим? – Попитах рязко.
Аарон насочи острието си към преобръщача.
– Той е тук, за да се бие. Ако не се справим с него, той ще се сбие с някой друг.
А „някой друг“ можеше да бъде всеки ученик, който е имал нещастието да се скита навън.
Свих ръката си в юмрук, а твърдите ръбове на месинговите ми кокалчета се впиха в дланта ми.
– Какъв е планът?
– Влизам горещ – каза той – израз, който беше много по-буквален за пиромаг. – Ще го изтегля обратно към останалите. Ако имаш възможност да се притечеш на помощ…
Уморен да чака, вълкът се втурна към нас.
Отстъпих назад, когато Аарон се хвърли напред. Огънят подхвана острието му и той го замахна към гърдите на вълка. Преобръщачът се отклони от пламтящата стомана. Докато се стрелкаше покрай него, Аарон се завъртя в пълен кръг и заби дръжката в рамото му.
Вълкът се претърколи по тревата, после се изправи на крака, а устните му се отдръпнаха в свирепа кучешка усмивка.
Отдръпнах се по-далеч, изяснявайки как огънят покрива ръцете и раменете на Аарон. Той направи бавна крачка, след което се хвърли към вълка. Преобръщачът се измъкна с противоестествена скорост, по-бърза от мутиралите върколаци, с които се бяхме борили.
Аарон и вълкът танцуваха в смъртоносен кръг, а върколакът мълчаливо и смъртоносно се хвърляше многократно, търсейки път покрай дългото острие на пиромага. Затаила дъх, аз увиснах на пръсти, готова да се втурна за помощ, но не смеех да тръгна. Срещу един-единствен вълк Аарон вече трябваше да е победил, но всяко движение на преобръщача издаваше силата и скоростта му. Обхватът на Шарпи беше единственото предимство на Аарон.
Преобръщачът се завъртя покрай лявата страна на Аарон, след което се вряза зад него. Докато се въртеше, с щръкнал меч, вълкът удари рамото си в бедрото на Аарон. Мощният удар изхвърли Аарон от краката му. Той се приземи по гръб – и вълкът беше върху него.
Пренебрегвайки огъня, който облизваше ръката на Аарон, преобръщачът захапа дългата, обвита с кожа дръжка на Шарпи и откъсна меча. Той прелетя десет метра и се приземи в тревата.
Аарон замахна с юмрук към муцуната на преобръщача. Ударът се свърза с тъп тътен и когато вълкът се отдръпна назад, Аарон се изстреля нагоре. Огънят изскочи от ръцете му, пламъците посиняха и въздухът наоколо се развълнува от топлина.
Преобръщачът не се интересуваше от огъня. С разтворени челюсти и оголени кътници той отново го заобиколи – с ленива увереност вместо с предпазливост. Без меча си Аарон бе загубил най-доброто си предимство.
Проследих разстоянието между мен и Шарпи, после наблюдавах вълка. Когато той се нахвърли, аз се хвърлих напред. Огънят избухна от Аарон, докато спринтирах към меча. Подхлъзнах се по хлъзгавата трева, приклекнах и хванах дръжката, като пръстите ми се впиха в кожената дръжка.
– Тори!
Под предупредителния вик на Аарон чух глухите лапи, които се приближаваха към мен. Без да гледам, без да знам къде да се прицеля, изтръгнах тежкото оръжие от земята и го замахнах зад себе си в дива дъга.
Вълкът се плъзна на четирите си лапи, заобикаляйки смъртоносния стоманен ръб, но аз бях замахнала твърде силно. Докато инерцията ме дърпаше насам-натам, преобръщачът се втурна към откритата ми страна.
Огнено кълбо избухна в гърба на вълка и челюстите му се разминаха с ръката ми на сантиметър. Безцеремонно хвърлих меча в посока на Аарон. Когато вълкът се завъртя към мен, заех бойната стойка, която бях тренирала от седмици. Мускулната памет взе връх.
Ударих с десния си юмрук. Вълкът се отклони, но левият ми юмрук вече летеше.
– „Ori amplifico!“
Вълкът беше твърде бърз за неопитен боец като мен и въздухът се разлюля безвредно, когато ударът ми премина над главата му. Поставих водещия си крак и завърших комбинацията с яростен страничен удар. Подметката на ботуша ми се удари в лицето на вълка, което ми донесе миг отсрочка.
Тогава Аарон беше там, с Шарпи в ръце. Той застана пред мен, а от него лъхаше топлина.
– Дама Пика! – Заповяда той, докато вдигаше Шарпи.
Отскочих назад и грабнах картата от джоба си. Стена от горещ въздух ме връхлетя, когато Аарон насочи меча си към бледото небе, после го пусна настрани, а блестящият му връх очерта искрящ кръг пред него.
Въздухът миришеше смътно на горящ метал – мирис на силна топлина.
– „Ори реперкуцио“ – извиках аз, като избутах картата.
Пламъци погълнаха Аарон и меча му. Те избухнаха към мен и удариха заклинанието за отскок на Дамата. Огънят обърна посоката си и се присъедини към ада, разширяващ се в десетметрова бариера от двете страни на Аарон. Пламтящите стени прехвърчаха през тревата, извивайки се една към друга в заграждащ кръг, който щеше да хване в капана си преобръщача в своя център.
Зрението ми се изпълни с ревящи пламъци, подхранвани от силата и яростта на Аарон. Огненият капан се затвори, високите стени се сгромолясаха в експлозия от топлина и врящ дим, която се издигна към небето.
Прикрих лицето си с ръце, откритата кожа ме болеше, а очите ме пареха. Пламъците се разляха по Аарон, танцувайки по огнеупорното му бойно снаряжение, а острието на Шарпи заблестя горещо.
Той спусна оръжието си и пламъците се свиха, оставяйки разпръснати въглени върху изгорялата морава. Там, където се беше затворил смъртоносният му огнен пръстен, земята беше гола, земята беше почерняла, от тревата бяха останали само дрипави сажди.
В разрушения кръг нямаше труп на преобръщач. Черният вълк отново беше избягал.
Назад към част 16 Напред към част 18
