Глава 19
Сърцето ми удари гръдния кош, а дробовете ми се свиха, сякаш въздухът се бе превърнал в цимент. Не можех да откъсна очи от Езра, докато той гледаше от имела към мен. За един миг, който се проточи в безвъздушна вечност, ние се взирахме един в друг.
Но аз не бях единствената жена, която стоеше до него.
Валери издаде ликуващ смях и се протегна към Езра. Придърпа главата му надолу, повдигна се на пръсти и засади по една майчинска целувка на всяка буза.
– Колко очарователно! – Възкликна тя. – Изглеждаш толкова красив с чисто бръснене, Езра. Бих искала да не ти израства тази ужасна брада, щом се прибереш у дома.
Когато той не каза нищо, забавлението ѝ намаля. Тя погледна от него към мен, прескачайки кой знае какво заключение, но точно сега не можех да се притеснявам за това. Бях прекалено заета да прикривам пълната си вътрешна лудост от онзи изгубен момент под имела.
– Е – заяви тя – трябва да намеря Аарон. Лойдс, тук е от Уелс – фамилията основателка на древната гилдия „Мабиноги“ – искат да говорят с него за една свободна позиция за инструктор по бойни действия за напреднали.
Тя се отдалечи. Като че ли се отърси от захласа, Езра погледна предупредително към тавана, но имейла беше изчезнал.
Сърцето ми все още се блъскаше в ребрата ми. Докато дишах дълбоко, по гърба ми задуха хладен бриз; отворената врата на терасата беше на няколко крачки.
– Ще изляза навън за минута. Имам нужда от малко свеж въздух.
Излязох в зимната нощ, тъмнината се задържаше от златните светлини, окачени над главите ми. Когато се придвижих до далечния край на терасата, сенките ме обгърнаха и аз дишах по-леко.
Докато не осъзнах, че Езра ме е последвал навън.
Той се беше облегнал на каменния парапет, загледан в тъмната градина долу. След още няколко часа друидесата щеше да е там долу, за да изгони вълчия дух от Синър, преди тя да се превърне в преобръщач.
– Тази седмица беше доста объркана – промълвих аз. – Ще се радвам, когато свърши.
– Аз също. Не знам обаче колко скоро ще свърши тази лудост. С онзи преобръщач, който все още е в района и прониква в имението… – Той се обърна, като обърна гръб на градината. – Имам чувството, че нещо ни липсва, но не знам какво.
Имах същото усещане, но като се има предвид колко много неща имах на главата си, не беше изненада, че не можех да подредя мислите си. Между новата способност на Етеран да контролира Езра в съня му и нелекото ми примирие с демона, и неуловимия преобръщач и каквато и да беше мисията му в имението… да. Само мисълта за това предизвика главоболие в слепоочията ми.
Захвърлих мрачната тема и попитах весело:
– Имаш ли телефона си в себе си?
– Да?
Протегнах ръка и размахах пръсти. Той извади телефона от джоба си и ми го предложи. Оставих го да го държи, докоснах приложението за камерата му и го превключих на режим за селфита, след което се притиснах до страната му.
– Ръката ти е по-дълга – казах му аз. – Ти направи снимката.
Той се засмя, приближи ме и протегна телефона пред нас, а лицата ни запълниха екрана. Брадата ми изглеждаше ужасно.
Протегнах ръка нагоре, за да коригирам ъгъла на камерата.
– Чакай…
Светкавицата избухна, за да взриви очите ми. Петна затанцуваха по зрението ми.
– Езра! – Оплаках се, като грабнах телефона му. – Не бях готова!
Той го вдигна от ръцете ми.
– Не, този е идеален. Изпращам ти го.
– Но…
Палците му пробягаха по екрана, после телефонът изчезна обратно в джоба му. Той се усмихна безпощадно на недоволното ми нацупване, което само ме накара да се намръщя още повече.
– Искам хубава снимка на…
Вратата на терасата се отвори с трясък. В дъга от ризи и рокли група бъбриви възпитаници се изниза навън – включително и триото клюкари.
Хванах ръката на Езра и го издърпах към стъпалата на терасата.
– Да вървим натам.
Той ме последва с любопитен поглед.
– Нещо не е наред?
– Не съвсем, но наскоро заплаших да ударя едно от тези момчета в лицето, така че…
Той се засмя, а коремът ми направи мини салто. Защо това продължаваше да се случва?
– Първия път, когато Аарон ме доведе тук – каза той, спускайки се на тревата – имах проблеми с няколко възпитаници.
– Какви проблеми?
– Аарон и Кай ме обучаваха на усъвършенствани бойни техники и няколко момчета шпионираха урока ни. Хрумна им, че не съм маг, достоен за тяхната академия.
Устата ми се изкриви от гняв.
– Аарон и Кай трябва да се обединят, за да те победят в спаринг.
Езра се усмихна, докато вървяхме по дългата дължина на имението.
– Това е единственото нещо, на което трябва да науча Аарон и Кай – да удрят много по-силно. Но онези деца магове нямаха представа, че не разчитам единствено на аеромагията си, за да печеля битки, така че когато ме пресрещнаха зад лекционната зала …
– Ха! Те се събудиха грубо, нали?
– Може би им счупих костите… съвсем малко.
Стигнахме до къси стъпала, които водеха до една вдлъбната врата. Езра я бутна и ме пусна първа в слабо осветената зала. Това трябва да е входът за персонала на източното крило, за който Аарон беше споменал. Спрях точно пред ъгъла, където тясната зала се съединяваше с главния коридор, който се простираше по цялата дължина на имението.
Щом застанехме зад този ъгъл, щяхме да бъдем видими за всеки, който влизаше и излизаше от всекидневната. Нямаше да имаме друг избор, освен да се присъединим към партито.
Въздъхнах тежко.
– Трябва ли да се връщаме?
Когато Езра не отговори, погледнах нагоре. Той стоеше до мен, а погледът му се задържаше в близост до червените ми устни.
При завъртането на главата ми той започна.
– Хм?
Вълнуващ прилив се издигна от пръстите на краката ми до лицето ми, оставяйки след себе си топло сияние. Настъпи мека тишина, докато стояхме сами в тясната зала.
Разгорещената руменина, която ме обзе, избледня. Какъвто и да беше този негов поглед, той не означаваше нищо. Нямаше да промени нищо. Бяхме приятели. Наистина близки приятели.
Златен прах искреше във въздуха между нас.
Главата ми се отдръпна назад. Гроздът имел висеше от тавана и се люшкаше властно, докато се сипеха блестящи лъчи. При тази гледка пренапрегнатото ми сърце хвърли бялото знаме и спря да бие напълно.
– Имелът на пиксите – отбеляза Езра.
– Това малко копеле ме преследваше. Какъв ти е проблемът, листопаден психопат?
Отговорът му беше подновен дъжд от блясък.
Продължих да се взирам в листата, страхувайки се да погледна надолу и да видя изражението на Езра. Устата ми беше пресъхнала и трябваше да прочистя гърлото си, за да говоря.
– Аарон каза, че е лош късмет да пренебрегваш пиксито.
– Той го каза. – Дълга пауза. – Би било срамно да рискуваш любовния си живот.
Докато тихото дишане се разтърсваше в дробовете ми, се принудих да срещна погледа му. Несъответстващите му очи търсеха моите, покер лицето му беше безпогрешно, както винаги.
– Хм… – Дишай, Тори. – Трябва ли да…?
– Искаш ли?
Да. Но не можех да го кажа. Бях прекарала седмици в борба с привличането си към него. Приятелството ни беше твърде важно, за да рискуваме.
В очакване на отговора ми той не помръдна, но за втори път в рамките на толкова много минути погледът му попадна в устата ми. Такъв фин знак… и изведнъж се зачудих дали през последните седмици или месеци не е имало и други фини знаци, които съм пропуснала.
Златен прах полепна по косата му и заблестя по бузите му. В мен се надигна неустоим копнеж и аз не можах да се спра да се приближа. Не можех да спра ръката си да се повдигне или върховете на пръстите ми да се прокарат по гладката му, изсечена челюст. Свих ръка около тила му.
Най-лекият натиск на ръката ми, най-нежното издърпване. Той се движеше заедно с моето подканващо дърпане, намалявайки разстоянието между нас, докато лицата ни бяха разделени от едва доловим шепот.
Дъхът ми се затвори в мен, наклоних лицето си нагоре.
Устните му, меки и предпазливи, се допряха до моите. Разтопена топлина ме прониза, но целувката му беше несигурна, изследователска. Несигурна. Без да се замислям, се изправих на пръсти и притиснах силно устата си в неговата, искайки повече.
За един спиращ сърцето миг той се поколеба. Обхвана ме страх – че съм отишла твърде далеч, че съм разкрила твърде много, че ще ме отблъсне.
Устата му се сля с моята и топлите му пръсти докоснаха лактите ми, ръцете му се сключиха върху горната част на ръцете ми, привличайки ме по-близо. Устните ни се разделиха и отново се събраха. После ръцете му се плъзнаха около мен, а след това бяхме притиснати толкова плътно един до друг, че не можех да дишам.
Дълбоко в сърцето ми нещо се разтресе. Земята се размести, основите се пропукаха.
Ръката му се сви отзад на врата ми, придърпа ме по-силно в устата си – и всеки таен момент на желание, който бях потиснала, изгоря в мен. Хванатите ми пръсти се заплетоха в косата му – и всички виновни мисли, които криех винаги, когато се прегръщахме, изплуваха на повърхността. Притиснахме се един в друг, дъхът ни се смесваше, устните ни бяха заключени – и лъжите, които си бях казала, се изпариха в горещината, заляла вените ми.
Докато се разпадах отвътре, той ме притисна към себе си. Вече не беше срамежлив или неуверен, а ме целуна с гореща настоятелност. Разтворих устни и той прие поканата ми. Чувственото плъзгане на езика му по моя прониза центъра ми като копие на изгаряща възбуда – и рушащата се язовирна стена на отричането се пръсна на хиляди парчета, които никога нямаше да мога да поправя.
Стомахът ми изпадна от тялото ми, оставяйки ме в безтегловност. Кръвта ми закипя. Главата ми се въртеше. Гръдният кош се повдигаше. И имах нужда от още.
Отворените ни устни се плъзнаха една по друга. Той хвана главата ми отзад и придърпа устните ми към своите с по-голяма сила. Другата му ръка беше гореща върху голата кожа на гърба ми, а дланта му се плъзна нагоре, като пръстите му опипваха лопатките ми. Контактът на устните ни не се прекъсваше, не можеше да се прекъсне.
Нуждаех се от хищната му целувка. Нуждаех се от ръцете му, които ме стискаха. Нуждаех се от натиска на тялото му, от рязкото издигане на гърдите му, от ръцете му, които ме придърпваха все по-силно към него, сякаш никога нямаше да ме пуснат.
Само че той го направи.
Когато излязох извън контрол, устните му се откъснаха. Ръцете му ме освободиха. Той се отдръпна и се отдръпна от прегръдката ми. Дишах бързо, косата се заплиташе от пръстите ми, той се отдръпна отново, като отвори още по-широко пропастта между нас.
После, преди да успея да проговоря, преди да успея да спусна протягащите се ръце, той се обърна. С две дълги крачки той изчезна зад ъгъла – без дума, без звук.
Просто… изчезна.
Взирах се в празнотата пред себе си. Ръцете ми паднаха встрани, докато се клатушках неуверено, целият ми свят беше изхвърлен от оста си. Беше ме целунал така, както никога досега не бях целувана.
После избяга.
Трептене на движението. Имелът се спускаше от тавана, чифт мъхести крила стърчаха от кичура листа. От листата ме погледна мъничкото, лопатовидно лице на имел, чиито миниатюрни черти бяха подложени на въпрос.
Обгърнах се със студените си ръце, гърлото ми се стегна, а очите ме пареха.
Пиксито издаде тихо, питащо чуруликане, сякаш питаше: „Какво се случи?“
– Не знам – прошепнах аз. – Не знам.
Назад към част 19 Напред към част 21
