Глава 24
Гумите изскърцаха по настилката, когато автомобилът се втурна в последния завой. Имението на Синклер беше тъмна сянка под сияйното лице на луната.
Часовникът на таблото показваше 12:16. Но не беше твърде късно. Не можеше да бъде твърде късно.
Натиснах спирачките и изсвирих по завоя на алеята – и едва не ударих отзад един джип, паркиран наполовина на моравата. Едва се разминах с бронята му и се плъзнах да спра под верандата с керемиди.
Входната врата на имението висеше отворена, а вътрешността ѝ беше черна. Десетина автомобила, които не бяха били там преди, бяха паркирани безредно около алеята и моравата, но нищо не помръдваше. Къде бяха всички? Какво трябваше да правя сега? Паниката сви гърлото ми и погледнах в огледалото за обратно виждане. Синър лежеше на седалката, изстинала, а Езра лежеше на пода.
Колата се разтресе, защото нещо я удари, после вратата се отвори и към мен се стрелнаха ръце. Задъхах се, за да изкрещя.
– Тори!
Ръцете хванаха раменете ми и бялото лице на Аарон се фокусира. Той миришеше на дим и изгоряла кръв, лицето му беше размазано от сажди. Дръжката на Шарпи стърчеше зад рамото му.
Задната врата се отвори и Кай се наведе над двамата ми пътници.
– Какво се е случило с Езра? Той ли е…
– Добре е – изпъшках аз. – Аз съм добре, и двамата сме добре, но Синър…
Аарон ме пусна и извика с пълно гърло:
– Татко! Тук!
Затърсих ключалката на предпазния си колан и тя се отпусна. Когато се измъкнах от колата, Тобиас се втурна към нас. Аарон отвори другата врата и двамата пиромага измъкнаха Синър. Тобиас преметна безжизнената ѝ форма през рамо, след което изтича по стъпалата в имението.
– Какво… – Започнах.
– Жозефин е подготвила ритуала за екзорсизъм. Тя чака. – Аарон се втурна около колата и помогна на Кай да измъкне Езра. Вдигнаха го през рамото на Кай и електромагът се поклати нестабилно, докато Аарон се отдръпна.
– Изсмучи го – каза Аарон безпощадно.
– Държа го – изръмжа Кай. – Но съм малко изтощен, ако не си забелязал.
Аарон ме избута в движение и Кай ме последва с тежки стъпки. Той не беше единственият изтощен; моите сили също бяха на привършване. И то в голяма степен.
– Какво стана? – Задъхах се, докато прекосявахме входното антре. – Ти ли…
– Ти се върна! – Валери се измъкна от всекидневната, а черната ѝ коса падна от елегантната си премяна. Красивата ѝ сребърна рокля беше отрязана до коленете. – Езра добре ли е? Доведи го тук, Кай. Току-що пристигна лечител.
Докато Кай вкарваше мъртвата тежест на Езра в дневната, а Валери висеше до него, аз извиках:
– Това е само приспивателна отвара.
В мига, в който Кай се появи отново, Аарон ме хвана за ръката и ме вкара в гостната, все още украсена за коледното парти – само че масите бяха разбити, а гирляндите – откъснати от стените. В отломките лежеше мъртъв върколак.
– Всичко отиваше по дяволите – каза Аарон, докато се пъхаше през вратата на терасата, и аз осъзнах, че със закъснение отговаря на въпроса ми. – Татко и аз успяхме да влезем в общежитието, но вълците бяха точно зад нас. Държахме ги настрана от студентите, но бяхме претоварени.
– Изгориха половината сграда – добави Кай зад гърба ни. – Валери и аз се държахме по-добре, но не много. Вълците не искаха да се откажат или да умрат.
– Тъкмо когато ставаше наистина грозно, пристигна Жозефин. – Аарон поклати глава. – Друиди, казвам ти. Те са луди.
– Как така са луди? – Попитах рязко, толкова заета да го наблюдавам, че пропуснах последната стъпка.
Той ме хвана за лакътя и ме упъти.
– Да кажем само, че тя и нейният познат знаят как да се справят с дивите сменящи се хора.
Стигнахме до върха на потъналата градина, където друидесата за първи път се бе опитала да изгони духа от Синър преди три нощи. Кръгът чакаше, а Тобиас беше сложил Синър пред огъня. Жозефин, облечена в джинси и кожено яке, стоеше в готовност.
Събрани в градината, разположени далеч назад от кръга, бяха още двайсетина митици, всички носещи оръжия. Някои от тях бяха изцапани със сажди като Аарон и баща му.
– Членове на гилдията – каза Аарон, преди да успея да попитам. – Мама се обади за помощ. Те пристигнаха, докато теб те нямаше.
Спряхме на двайсетина крачки от мястото на екзорсизма, където Жозефин тъкмо беше започнала да пее. Въздухът трепна и нейният познат се появи в противоположния край на кръга. Бледолилавата му коса се виеше около него, а по пръстите му искреше сребърна магия.
– Ще се получи ли? – Прошепнах. – Минало е полунощ.
– Тя каза, че ритуалът няма да има толкова голяма сила, но докато Синър изпие отварата, която Комптън ѝ направи…
– Но тя не го е направила! – Издърпах третото розово шишенце от колана си. Отстрани се виждаше пукнатина, но за щастие не течеше. – Брайън ѝ даде фалшива версия. Тя не е изпила третата си доза!
Аарон пребледня.
Изстрелях се напред. Гласът на Жозефин се извиси, древни думи изпълниха тихата нощ. Познатият ѝ се обърна, когато се плъзнах да спра на ръба на кръга, размахвайки флакона.
– Синър не е взел последната си доза! – Казах му трескаво.
По тялото на Синър се разля зелено сияние и от него се изсипаха червеникави капчици. Жозефин не се поколеба, гласът ѝ беше наситен със сила.
Ниав ме изучи, после изтръгна флакона от ръката ми. Отвори я, подуши съдържанието ѝ и смръщи нос в знак на недоволство.
Зеленикавата мъгла около Синър се задълбочи, трептящата аура оформи главата и горната част на тялото на вълк. Ниав вдигна флакона, после го обърна нагоре. Засмуках ужасено дъх, но вместо да се изсипе на земята, отварата се носеше в безтегловна капка над дланта на Ниав. Той захвърли флакона настрани.
Жозефин вдигна кофата в краката си.
– „Luna, lunae carmen, tuam ad lucem tuos voca liberos!“
Тя изсипа вода върху огъня в центъра на кръга. Пламъците угаснаха в кълба дим, а духът на вълка се извиси над гърдите на Синър. Тялото на Синър в безсъзнание се гърчеше и спазмираше.
Сребърна светлина се завъртя около пръстите на Ниав и той прокара ръце през плаващата отвара. Течността покри магията му, като я превърна в яркорозова, и той хвърли светещите нишки към духа. Те се вкопчиха във вълка фантом.
Познатият на фея се надигна. Призрачният вълк се изправи, а предните му крака се появиха в извиващата се светлина. Докато духът се напрягаше към Синър, Ниав се плъзна на няколко сантиметра по тревата. Бялото лице на луната ни се присмиваше.
Като се подпря, Ниав разкъса магическите си нишки. Разтворил челюсти в тих вой, духът на вълка се откъсна от Синър. Спазмите ѝ утихнаха и тя се успокои.
Препънах се назад, докато познатият на феите навиваше борещия се вълчи дух като риба на кука. Измъкна го от кръга, после заби тънките си пръсти в прозрачните гърди на вълка. Сребърна светлина проблесна. Аурата на вълка побеля, зеленият оттенък се разми, после призрачното му тяло се разпадна. Бледите късчета се понесоха към небето, сякаш привлечени от светещата луна.
Запътих се към кръга. Жозефин беше коленичила над Синър и проверяваше жизнените ѝ показатели. Друидесата вдигна очи, а на устните ѝ се появи облекчена усмивка.
– Тя е добре. Нуждае се от лечител, но е жива и вълчият дух си е отишъл.
Коленете ми отслабнаха и аз рязко седнах.
– Слава богу.
С махването на Жозефин Аарон вдигна Синър. Той забърза към имението и, вероятно, към лечителя. Без да съм сигурна, че изтощеното ми, изпълнено с болка тяло може да се изправи отново, реших да поседя за минута.
До мен се появи течаща, подобна на коприна материя. Погледнах нагоре и открих, че ме гледат опалови очи без зеници. Красивото, андрогинно лице на Ниав не съдържаше никакво изражение, но той ми кимна бавно, замислено. Отвърнах му с кимване. Какво друго трябваше да направя?
Очевидно това беше приемлив отговор, защото той се изгуби от погледа ми. Добре тогава.
Кай приседна до мен и обви ръка около кръста ми.
– Хайде, Тори. Изглеждаш ужасно.
Възнамерявах да протестирам, но когато той нежно ме издърпа нагоре, ме връхлетяха хиляди болки и страдания. Намръщена, трябваше да призная, че вероятно е бил прав.
Аарон ни посрещна по средата на пътя към терасата. Той пристъпи от другата ми страна, толкова близо, че овъгленият му ръкав докосна ръката ми. Членовете на гилдията на Синклер се бяха отдалечили – търсеха бездомни вълци, гасяха пожари, почистваха, каквото и да било.
– Един лечител лекува Синър – каза ми Аарон, докато аз се измъчвах по стъпалата към терасата. – Ти си следващият ѝ пациент.
– Звучи добре – въздъхнах уморено. – Как е Езра?
– Натъртен, плюс едно ухапване, но резултатите са отрицателни за някаква инфекция.
Вероятно защото Етеран никога не би позволил на нисък вълчи дух да се нахвърли върху тялото на гостоприемника му.
– Лечителят реши, че е най-добре да го остави да проспи отварата. – Аарон задържа вратата на всекидневната отворена за мен. – Какво се случи там?
– Ами, имаше Брайън и имаше вълци и имаше много удари и падане и няколко експлозии …
– Как застреля Езра?
Извиках, после въздъхнах.
– Хм, ами… това беше по моя вина.
– Ти го застреля?
Отново помръднах. Ако им кажа, че съм застреляла Езра умишлено, ще трябва да им кажа защо. Как ли щяха да реагират на новината, че Етеран не само е поел контрола над Езра, но и че демонът е имал разумно желание да се бие заедно с мен?
Истината за Етеран висеше на върха на езика ми, но не можех да го направя. Не можех да разкрия нищо – не и сега. Все още разполагах с един месец, за да разследвам сама, преди да изтече обещанието на Етеран да се държи добре.
– Беше съвсем близо до края – излъгах. – Пропуснах един изстрел и го ударих.
Двамата магове си размениха дълги погледи, вероятно обсъждайки мъдростта да ми дадат пистолет с отвара.
Оставих ги мълчаливо да обсъждат компетентността ми по отношение на оръжията, а опасенията ми за вина бяха потиснати от изтощението и болката. Проблемът с Етеран беше станал по-належащ, но Синър беше в безопасност. Аарон и Кай бяха в безопасност. Родителите на Аарон и студентите от академията бяха в безопасност.
За Етеран щях да се тревожа по-късно.
Назад към част 24 Напред към част 26
