Глава 25
– Тори! – Възкликна Син. – Сериозно?
Засмях се на скандалното ѝ изражение. Тя вдигна комплекта бельо, който беше извадила от подаръчна торбичка с шарка на бонбони, от която висяха парченца дантела и каишки.
– Какво? – Попитах невинно. – Това е твоят характерен цвят. Как можех да не ти го взема?
– За какво ми е бельото? – Тя дръпна една копринена панделка. – Нямам гадже.
Приседнах на леглото до нея и свих рамене.
– Кой знае кога това може да се промени? Освен това не ти трябва гадже, за да имаш секси дрехи. – Махнах с ръка към чантата с подаръци. – Отвори останалата част!
– Има още? – Боязливо, тя бръкна с ръка в хартиения плик и извади малко пакетче: три химикалки в различни цветове, увити в парче хартия и завързани с панделка. – Какво е това?
– Специални химикалки за писане в твоя гримоар – информирах я гордо. – Те имат неразмазващо се, водоустойчиво мастило, а тази хартия, увита около тях, е алхимичната рецепта за направата на още.
– Какво? Няма как! – Тя смъкна лентата и разгъна рецептата. – Уау, благодаря, Тори!
– Имам помощта на Катрин. Тя има рецепти за още цветове, ако ги искаш.
Усмихвайки се, тя ме прегърна силно, после скочи и извади гримоара си от куфара. Докато прибираше рецептата между страниците, забелязах, че от задната корица стърчи малко злато.
Посочих го.
– Какво е това?
– Нищо! – Изръмжа тя, след което осъзна, че изчервяването ѝ я издава. – Това е картичка от Келвин Комптън.
До събота сутринта супергениалният алхимик се беше възстановил напълно. От това, което бях видяла, отравянето от собствения му чирак не беше нанесло вреда и на егото му.
– Каква картичка? – Попитах любопитно.
– Коледна картичка… и картичка за оздравяване. – Руменината ѝ се задълбочи. – Той също така, хм…
– О, Боже мой! – Задъхах се. – Той те покани на среща, нали? Този стар перверзник!
– Какво? Не, не. – Тя се вгледа в гримоара си. – Той ме покани да кандидатствам за чирак при него.
Изненадано се облегнах назад, а в стомаха ми се появи свито чувство.
– Това беше бързо.
– Той не провежда интервюта с нови кандидати до пролетта, но искаше да помисля за това.
О, добре. Това не беше чак толкова лошо. Поне не се опитваше да замени починалия си чирак само няколко дни след трагичната му смърт.
– И ще помислиш ли? – Попитах.
Тя не ме погледна, а вместо това пъхна златната карта обратно в гримоара си.
– Може би. Не знам. Това е чудесна възможност, но не съм сигурна, че бих могла да живея наблизо след… всичко.
Поставяйки гримоара си на нощното шкафче, тя се свлече на матрака до мен. Момичето беше толкова твърдо решено да бъде позитивно, че не успях да разбера доколко събитията от изминалата седмица са ѝ повлияли, но предполагах, че известно време ще сънува кошмари, свързани с вълци.
Преметнах ръка през раменете ѝ и я стиснах.
– Дай му време и виж как ще се почувстваш след няколко месеца. Не е нужно да решаваш нищо сега.
– Да. – Тя се отърси от притеснението си и засия щастливо. – Нямам търпение за вечерята. Лили и Анна се вълнуват от това колко изискана ще бъде тя.
Родителите на Синър и по-голямата ѝ сестра бяха пристигнали снощи, за да се присъединят към двамата най-малки Бейкър. Рано тази сутрин семейството им, Синклер, Кай, Езра и аз се бяхме събрали в руините – всекидневната беше разрушена в битката в петък вечер – за да си разменят подаръци.
Това беше празнично събитие, достойно за филм. От стерео уредбата в ъгъла тихо звучеше коледна музика, а на масичката за кафе беше сложена закуска с кроасани и плодове. Имахме чаши с какао с бита сметана, а коледната елха – спасена от друга стая – блестеше със своите светлини, когато слънчевата светлина проникваше през прозорците.
– Даде ли вече подаръците на момчетата? – Попита Синър, прекъсвайки спомените ми.
В корема ми се появиха нерви.
– Те са следващите.
– Разбирам защо искаше да ми дадеш подаръка насаме – тя стрелна развеселен поглед към бельото – но защо не им даде подаръците тази сутрин?
– Просто защото. – Свих рамене. – Трябва да го направя, преди да се разходят да търсят пуйка.
Докато се изправях, Синър ме плесна окуражително по дупето.
– Не изглеждай толкова паникьосана. Каквото и да си им приготвила, ще им хареса.
Можех само да се надявам.
Измъквайки се от стаята ѝ, изминах пет крачки по коридора, преди въпросните трима магове да ме наобиколят. Аарон препречи пътя ми, сложил ръце на хълбоците си, а Кай и Езра ме заобиколиха.
– Мислеше, че можеш да се измъкнеш, без да ни дадеш подаръците, нали? – Попита той със злобно ръмжене.
Извъртях очи.
– Не съм се измъквала никъде. Просто отивах да ви взема подаръците.
– Вероятна история.
– Не си ли отворил достатъчно подаръци?
Усмивката му проблесна. Родителите му бяха подарили няколко изящни костюма и ризи – без съмнение го подготвяха за бъдещите интервюта в гилдията. Моят подарък от Тобиас и Валери беше много по-добър: три бутилки изискан алкохол. Вече ги бях опаковала плътно в куфара си, за да не ги забравя, което би било пълно и абсолютно престъпление срещу алкохола навсякъде.
Промъкнах се между Аарон и Кай и им махнах да ме последват.
– Добре. Време за подаръци.
Те ме последваха в спалнята ми. Пеперудите се разхвърчаха в червата ми, когато отворих иначе празното долно чекмедже на скрина си и извадих три правоъгълни подаръка, увити в хартия със свещен десен и зелени панделки.
Преглътнах, проверих етикетите и подадох по един подарък на всеки маг.
Веждите на Аарон се вдигнаха до линията на косата му, докато претегляше подаръка в ръката си.
– Ти ни подари едно и също нещо? Това не е ли малко мързеливо?
Сложих ръце, борейки се с нервите.
– Замълчи и ги отворете.
Той се ухили и разкъса хартията. От двете му страни Кай и Езра направиха същото. От разкъсаната хартия изникнаха три еднакви фотоалбума с кожени корици, а момчетата се загледаха в подаръците си, сякаш нямаха представа какво да правят с тях.
Увереността ми се сви.
Те отвориха албумите си. Очите на Аарон се разшириха, а тихото дишане на Езра ме прониза, засилвайки съмненията ми. Може би това беше глупава идея.
Снимките ни изпълваха всеки албум. Обичах да улавям моменти с бързо щракване на камерата на телефона си и на всяко излизане – когато не се борехме за живота си – правех поне по една снимка. Обикновено многократно. Албумите съдържаха страница след страница с нашите усмихнати лица, обхващащи седемте месеца, през които се познавахме.
– Не са съвсем еднакви – промълвих аз. – Някои от снимките са такива, но други съм избрала в зависимост от това…
С албум в едната си ръка, Аарон ме прегърна. Изхлипах, когато той изтласка въздуха от дробовете ми, а после Кай ме издърпа, за да ме смачка в собствената си прегръдка. Накрая Езра ме обви в топла, нежна прегръдка, а аз мълчаливо отблъснах щастливите сълзи, които заплашваха да потекат по бузите ми.
– Това е най-добрият подарък, който някога съм получавал – заяви Аарон, прелиствайки страниците. – Ха! Бях забравил за тази снимка – погледни лицето си, Езра.
Той наклони албума към аеромагьосника, който се ухили.
– Спомням си. Вдигахме тост след работата с вампира в Ялтаун и аз съборих питието си от бара. – Той наклони глава. – Коя е тази?
Погледнах с главата надолу към снимката на Кай, който се мръщи мрачно, докато Аарон се смее.
– О, бяхме на обяд и две момичета започнаха да плачат, когато Кай не им позволи да седнат с него.
Аарон изхърка.
– О, да! И точно след като ти направи снимката, те се опитаха да…
– Да, да – прекъсна го Кай, хвана Аарон за рамото и го насочи към вратата на спалнята. – Беше много смешно за останалите. Трябва да сложиш албума си на сигурно място и да се приготвиш за вечеря.
– Но аз искам…
Кай го избута през вратата, след което се огледа, за да срещне забавния ми поглед, а тъмните му очи искряха от хумор.
– Благодаря ти за подаръка, Тори.
Захилих се, докато той водеше Аарон по коридора.
– Чудесен подарък – промърмори Езра. – Благодаря ти.
Сърцето ми направи скок, подскок и падане, когато осъзнах, че сме сами за първи път от петък насам. Откакто се появи имелът. От смъртоносната ни битка срещу Брайън и неговите вълци.
Бях излъгала Аарон и Кай за ролята на Етеран в тази битка, без да се замислям, че историята на Езра може да противоречи на моята, но когато той се събуди от приспивателната отвара, не можеше да си спомни нищо след битката ни с алфа-шифтъра.
Така че нямах друг избор, освен да излъжа и него. Тайният ми договор с Етеран висеше над мен, а в стомаха ми се забиваше тежка яма от вина и тревога.
Изтласках тези притеснения настрана и се усмихнах нервно на Езра.
– Имам още една за твоя албум.
Той наблюдаваше как отварям чекмеджето на нощното си шкафче. Извадих кафяв плик и му го предложих. С любопитна усмивка той отвори капака и измъкна лъскава снимка.
Лицата ни запълваха картината – устните ми бяха яркочервени от модното червило на Синър, а косата му – сресана назад, със сива вратовръзка, прилепнала по бялата яка на ризата му. Посягах към телефона, който той държеше, а устните ми оформяха думата „чакай“, докато се опитвах да наглася ъгъла на камерата. Той обаче не гледаше към камерата. Лицето му беше обърнато към моето, усмивка разтягаше устните му, несъответстващите му очи светеха от тих смях, докато той щракваше снимката, преди да съм готова.
Въпреки че не беше нищо близо до най-ласкавата ми снимка, това беше новият ми любим негов кадър. Не само заради усмивката му и смеещите се очи, но и заради начина, по който ме гледаше, ръката му около мен, държаща ме близо до себе си, докато аз посягах към фотоапарата, забравила за погледа му.
Той се вгледа в снимката за дълъг момент, след което се усмихна.
– Казах ти, че това е перфектна снимка. Обожавам я.
Сърцето ми добави възхитен скок към акробатиката си. Той отвори албума си, обърна на последната страница и плъзна новата снимка под защитната пластмаса.
– Езра… – Започнах.
Той ме погледна, а в очите му се появи предпазливост. Беше доловил напрежението ми.
– Езра, можем ли… – Дълбок дъх. Можех да го направя. – Можем ли… да поговорим за…
Целувката. Можем ли да поговорим за целувката? Тази, в която той беше притиснал устата си до моята, сякаш нямаше нужда да дишам? Тази, която разтърси света ми от орбита?
Бях гадна в тези неща. Обсъждането на емоциите винаги ме караше да се задушавам и да бягам. Но това… трябваше да говоря за него. Не можех да спра да мисля за него. Трябваше да знам какво означава това.
– Трябва да се приготвим за вечеря – промърмори той, а погледът му се отдалечи от моя.
Нервите ми едва не се скъсаха, но удържах на позицията си.
– Защо не можем да поговорим за това?
– Трябва ли да го правим? Това беше само целувка под имел.
Е, поне бяхме на едно мнение за това какво трябва да обсъдим.
Преглътнах трудно пренебрежителните му думи.
– Мислех, че е нещо повече от това.
– Съжалявам.
– За какво?
– Не трябваше да те целувам.
Стиснах ръцете си.
– Не се будалкай с мен. Не се преструвай, че това не е било нищо за теб.
Той мълчеше, избягвайки погледа ми. Бях виждала това поведение у него и преди – вътрешно отдръпване, умишлено и упорито избягване на темата – и не ми харесваше, че го виждам сега. Щеше да се наложи да го притисна за отговори.
Затворих вратата на спалнята си и се отправих към него. Той се отдръпна, а краката му се удариха в леглото.
Спрях почти на пръстите му.
– Говори с мен, Езра.
Той вдигна поглед към моя, а устата му се изкриви в слаба, унищожителна усмивка.
– Ти си упорита.
Думите му ми напомниха за последния път, когато бяхме правили това – когато го притиснах в банята в дома им. Когато му бях казала, че не ме интересува, че е магьосник демон. Когато той ме погали по лицето, а после ме прегърна с отчаяние, което никога нямаше да забравя.
– Изключително упорита – съгласих се аз. – И няма да си тръгна, докато не поговориш с мен. – Вдигнах брадичката си. – Или можеш да ме целунеш отново. Изборът е твой.
Очите му се спуснаха към устата ми, после се върнаха обратно. Той преглътна, гърлото му се раздвижи и за секунда се заклех, че ръцете му се размърдаха в моята посока.
Нечовешки бързо той се промъкна покрай мен. Завъртях се, когато той прекоси стаята и спря с лице към затворената врата, с ръка, притисната към дървото, и с приведени рамене.
– Не мога да направя това, Тори.
Мускулите ми се сковаха. Дрезгавата емоция в тези тихи, прости думи – той не говореше само за целувка.
– Има неща, които не знаеш за мен. – Той говореше към вратата, сякаш не можеше – или се страхуваше – да говори в лицето ми. – Когато Аарон и Кай ти казаха какъв съм, не ти казаха най-лошата част.
Подът под краката ми изведнъж се почувства нестабилен.
– Какво не ми казаха?
Той мълчеше, секундите се проточваха, после издиша рязко.
– Вече знаеш, че магът демон трябва да се бори с демона си за контрол, но това не е краят. Дали човекът отслабва с времето, или демонът става по-силен… каквото и да е, накрая демонът винаги побеждава.
Не можех да дишам правилно. Защо в тази стая нямаше въздух?
– Какво имаш предвид?
– Средната продължителност на живота на един демоничен маг е осем години. Рекордът е десет.
Ръцете ми, свити в юмруци от двете ми страни, трепереха.
– Не разбирам.
Раменете му се раздвижиха с тихо дишане.
– Ще загубя разсъдъка си заради моя демон. Това се случва на всеки магьосник демон. Винаги.
Гласът на Етеран прошепна в главата ми. Езра знае, че тялото и душата му са предопределени да бъдат мои.
– Но, но контролът ти е толкова добър. – В гласа ми се промъкна отричащ хленч. – Ти си по-добър от онези други магове. Ти…
– Властта ми над моя демон и неговата магия започна да отслабва от около четири години и оттогава се изплъзва. – Дълга пауза. – Разбираш ли? Аз губя. Вече е започнало и само ще ставам все по-опасен, докато демонът ми става все по-силен.
Гласът ми заскърца в гърлото.
– Езра…
Той се обърна, опирайки гръб на вратата. Тъмно отчаяние, дълбоко, безнадеждно и сърцераздирателно, помрачи очите му.
– Съжалявам, че те целунах. Беше глупаво и егоистично от моя страна. Аз просто…
Той прекъсна и поклати глава.
Умът ми се въртеше, гърдите ми се стягаха и изгаряха. Примигвах бързо, докато усвоявах тази бомба, която обясняваше толкова много от кратките коментари и скритите реакции на Аарон и Кай.
– Какво мога да направя, Езра? – Попитах хрипливо, препъвайки се към него. – С какво мога да помогна?
Протегнах ръка, а върховете на пръстите ми докоснаха гърдите му. Той хвана пръстите ми, а топлата му ръка ме стисна здраво. Другата му ръка се вдигна и палецът му се прокара по бузата ми, избърсвайки избягала сълза.
– Просто ми бъди приятелка – прошепна той – колкото можеш по-дълго.
Зрението ми се размъти, когато загубих битката със сълзите си. Лицето му се замъгли и аз се задавих от ридание.
Етеран сам го беше казал: Ти му даваш единствения шанс.
Облегнах се назад в Кай и затворих очи. Те още не знаеха, но щяхме да спасим Езра. Щяхме да използваме амулета, за да разделим него и Етеран – по някакъв начин. Разполагах с четири седмици, за да разбера всичко възможно за амулета и да измисля план.
А след това щях да разкажа всичко на Аарон и Кай.
Приключенията на Тори продължават в
ДРУИДСКИ ПОРОЦИ И ВОДКА
Назад към част 25 Напред към част 27
