Глава 12
Лалакай се гмурна пред господаря си с широко разперени криле. Вълчите варги я заобиколиха с настръхнали козини и оголени зъби. Около орлицата се завъртяха сенки и тя ги запрати към левиатана. Той се отдръпна с ръмжене.
Зак изскочи чрез тъмната си магия и притисна двете си ръце към люспестата муцуна на левиатана. Съществото се успокои, а перлените му очи заблестяха от възмущение. Феята беше може би с една трета по-малка от тази на плажа, но все още беше смъртоносен гигант.
Притисната в ъгъла, аз се гърчех в един метър студена солена вода, обвила защитно ръце около главата си. Тялото ми пулсираше странно, сякаш всичко в мен се опитваше да се разшири през плътта ми. Едва можех да дишам, главата ми се въртеше и подскачаше. Светът се беше откъснал от сетивата ми, умът ми беше завладян от хиляди звънтящи бодли на чужда сила, които се забиваха в кожата ми отново и отново с всяка изминала секунда.
– Тори?
Не осъзнавах, че съм стиснала очи. Отворих ги.
Зак беше приседнал пред мен, а дебелите намотки на левиатана вече не изпълваха стаята. Змията отново се беше смалила; сега беше с размерите на чудовищна анаконда. С гръдните си перки, опряни на пода, рогатата му глава почти докосваше тавана. Дългото тяло се промъкваше през водата, която изпълваше апартамента ми, а заострените гръбни плавници очертаваха гърба.
Зак ми помогна да се изправя. Изправих се на крака, дезориентирана и несигурна. Усещането за прекъсване на връзката между ума и тялото ми беше почти изчезнало, но феената сила все още трепереше в крайниците ми.
Очите от слонова кост, които блестяха убийствено, чакаха с невротизираща неподвижност, напомняща на ловно влечуго. Лалакай се върна на кухненския плот, а двамата варги застанаха на дивана ми, за да се пазят от водата.
– Добре ли си, Тори? – Промълви Зак.
Протегнах ръката си навън. Маркировките на феите пламтяха ярко като луната.
– Мога да се справя.
Той кимна и ме насочи към змията, която беше достатъчно голяма, за да отхапе крайниците ми. Устоях на желанието да избягам. Или да се свия на кълбо от ужас и да заплача като бебе. Това също беше привлекателен вариант.
– Добре – каза Зак с делови тон. – Лирлетийад, целите ни съвпадат – да освободим теб и Тори от тази връзка.
– Убий я – заповяда феята. Устата му не помръдваше – дори не беше отворена, но въпреки това чувах ръмжащия му глас. – Ще те възнаградя достойно.
– Не ме обиждай – изсумтя Зак.
Змията оголи хищните си зъби.
– Ще те видя унищожен, друиде.
– Ще оттеглиш заплахите си. Или предпочиташ да ти поискам дълг за това, че съм ти помогнал?
Змията изръмжа. Взирах се в Зак, зареял очи.
– Нека се разберем – продължи нетърпеливо той. – Тори се намеси в ритуала, за да те спаси от поробване. Тя не е знаела, че ще заеме мястото на вещицата. Ти знаеш това, защото тя не завърши ритуала.
Люспестите устни на Лирлетийад се изкривиха презрително.
– Може и да не обичаш да си обвързан с човек, но този човек иска да те види върнат към законната ти самостоятелност. Това е нашата цел и с твоето съдействие можем да я постигнем още по-бързо.
– Тя ще загине след няколко седмици – изръмжа феята. – Ще изчакам.
– Значи ти липсва всякаква чест. Ще се погрижа да информирам фея Гардал’кин.
Змията се отдръпна в гнева си, главата ѝ се издигна до тавана, а мощното ѝ тяло се размърда. Мебелите ми се разклатиха в течението и една вълна се разби в телевизора ми. Той се разклати, след това падна от стойката си и падна по екран във водата, преди да потъне от поглед.
– Защо играем на тази игра, Лирлетийад? – Попита Зак с твърд, премерен тон. – И двамата знаем, че имаш огромен дълг към Тори и не можеш да го изплатиш, като я оставиш да умре. Ако не беше тя, щеше да изпълняваш заповедите на една черна вещица.
– Не искам да изпълнявам никакви поръчки – прошепнах неясно. – Нека не го правим.
Зак ме погледна, а веждите му бяха смъкнати от притеснение. Разбирах защо. Главата ми се въртеше и бях почти твърде изтощена, за да стоя.
– Можеш ли да потиснеш още повече магията си? – Попита той феята.
Студеният поглед на Лирлетийад ме прониза. – Не и повече, отколкото съм.
Зак сви ръка около мен и аз се облегнах с благодарност на здравата му – и мокра – страна. Аз също бях мокра.
– Какво можеш да ми кажеш за връзката? – Попита феята Зак.
– Едно същество, което не искам да наричам роднина, я е създало. Настроено според моята сила, то ме привлече в своя кръг и ме свърза. – Бледите му очи се насочиха към лицето ми. – Когато поиска заклинанието, тя не ми наложи никакви заповеди, затова приех магията, преди да бъда въвлечен наново в битката на волите.
– Как да развалим заклинанието?
– Не знам. Никога не съм бил обвързван по такъв начин.
Прочистих гърлото си.
– Ами Еко? Той изглежда знаеше какво се случва.
Зак издаде раздразнен звук в гърлото си.
– Повиках го, преди да дойда тук. Той не отговаря.
– Защо не отговаря? Мислех, че вие двамата сте приятели.
– Феите не са ничий приятел. Те са наши съюзници само докато не решат да не бъдат такива. Еко ще се появи, когато е готов, което няма да е навреме, за да бъде полезен. – Все още държейки ме отстрани, за да не се преобърна, Зак потърка челюстта си. – Лирлетийад, какво можеш да ми кажеш за феите, които са създали реликвата?
– Гнусно същество, което предпочита поклонението на хората пред всякаква чест сред своя вид. Наричаме го Плъха, но не знам къде да го намеря.
– Предполагам, че оттук ще започна. Той е най-вероятният източник на магия, която може да развали връзката.
Змията наведе голямата си глава в знак на кимване.
– Ако го откриеш, ще осигуря съдействието му.
– Можеш ли, без да нараниш Тори?
Феята не отговори, а мълчанието му беше ясен отговор.
Зак се изправи.
– Лирлетийад, искам да се закълнеш, че ще пазиш Тори от нараняване.
Мигновено изръмжа.
– Няма да… – Той прекъсна, после изсъска гневно към мен. Този звук определено идваше от озъбената му уста. – Докато сме обвързани, ще направя всичко по силите си, за да опазя живота ти. С това обещание изплащам дълга между нас.
Зак стисна страната ми.
– Съгласен съм, Тори.
– Съгласна съм – казах слабо.
Очевидно това се считаше за сбогуване, защото змията започна да се губи от погледа.
– Лирлетийад – изръмжа Зак. Той посочи към потопения под. – Водата.
Силата, която бръмчеше в костите ми, се разпали и кожата ми сякаш се разцепи. Водата, която покриваше пода, се изпари, а след това изчезна за секунди. Миг по-късно дискомфортът отшумя и аз увиснах с облекчение. Лирлетийад беше изчезнал.
Зак ме издърпа към единствения ми бар стол. Преди двайсет минути притежавах два бар стола, но другият беше на парчета. Горкият стол. Толкова много живот за живеене, изтръгнат твърде рано от разгневена морска змия.
Погледнах виновно към телевизора си, който лежеше с екрана надолу на пода. Аарон нямаше да е щастлив. Туиги щеше да изпадне в нервен срив.
Зак отметна главата ми назад и провери очите ми, след това хвана китката ми и преброи пулса ми. Лалакай седеше на плота и ме гледаше със зелените си, лазерно светещи очи.
Зак донесе чантата си и я постави на плота до мен. Когато я отвори, устата му се изкриви.
– Всичко, което не е било запечатано, е разрушено. Проклети феи.
– Той ми съсипа телевизора.
– Той направи дупка и в стената.
Извих врат и видях какво имаше предвид: вратата на пълзящото помещение вече не съществуваше. На нейно място имаше дупка с две счупени шпилки, прозяваща се като озъбена усмивка. Довиждане, депозит за щети.
Зак извади два флакона и отвори единия, пълен със сребристозелена течност.
– Изпий го.
Взех флакона и предпазливо го помирисах.
– Какво е това?
– Временно ще те подсили срещу силата на феите. Няма да се чувстваш толкова уморена.
– Ти носиш такива неща навсякъде?
– Не. – Той извърна очи. – Направих го за теб, преди да дойда. Знаех, че ще имаш нужда от него.
Примигнах към него, после към флакона и промълвих:
– Благодаря.
– Благодари ми, като го изпиеш.
Послушно го изсипах в устата си и преглътнах. Вкусът му беше такъв, какъвто мирише на шишарки. Той ми подаде второто шишенце, което беше пълно с лилава течност, и аз също го изпих. Имаше вкус на чиста сладост.
– Каква беше тази?
– Отвара за жизненост. Тя ще увеличи силата ти и ще ти помогне да се възстановиш от излагането на магията на феите.
-Уау. Ти си доста невероятен, Зак.
Той се ухили.
– Предпочитам, когато ме обиждаш.
– А ти?- Устните ми се изкривиха, докато връщах празния флакон. – Значи се наслаждаваш на всичките ми текстове?
– Бяха възхитителни.
Захилих се, после осъзнах, че се кикотя. Задушавайки се, подредих изражението си в строг блясък.
– Какво сега?
– Сега ще останеш тук и ще се опиташ да не се напрягаш. Не викай обратно фея и не използвай името му, в случай че си помисли, че го призоваваш. Не съм сигурен колко време ще издържи тази първа отвара, така че ми кажи, когато отново почувстваш умора. Ще трябва да продължиш да я приемаш.
– Какво ще направиш?
– Проследяване на плъховата фея. – Той ме погледна, след което колебливо ме потупа по рамото. – Просто се дръж дотогава.
Усмихнах се на неловкостта му.
– Благодаря, Зак. Ти наистина не си зъл козел.
Той закопча ципа на чантата си.
– Не си изграждай погрешна представа за мен.
– Добре, ти си зъл гадняр. Но все пак си добър приятел.
Устата му се изкриви.
– Ние не сме приятели, Тори.
– Да, приятели сме.
– Не, не сме.
Сложих ръце на кръста си.
– Е, със сигурност не сме и познати. Напихме се заедно, помниш ли?
– Бяхме отровени, а не пияни.
– Видях те гол.
– Не бях гол.
– Спахме в едно и също легло.
Той отвори уста, после я затвори, неспособен да оспори това твърдение.
– Приятелите са опасни, когато си издирван разбойник. Виж какво ми струва защитата на едно момиче. – Той преметна чантата си през рамо. – Не забравяй клетвата си.
– Никога – промърморих аз, отрезвена повече от напомнянето, че той е на път да изгуби дома си – ферма, за която бях сигурна, че обича повече от всяко човешко същество – отколкото от напомнянето, че животът ми виси на магическа нишка. – Кажи ми, ако имаш нужда от помощ, за да намериш безопасно място за Надин.
Той кимна и се отдръпна.
– Ще се свържа с теб.
Хванах ръката му.
– Зак… благодаря ти. Наистина.
Той срещна очите ми, без да каже нищо, и се отдръпна от ръката ми. Когато грабна палтото си и се запъти към стълбите, Лалакай излетя, като ме удари с крилото си в главата. Аз се намръщих след нея. Преминавайки през стаята, орелът се разми в сенките и се сля с гърба на Зак. Татуировките се появиха отново по ръцете му миг преди да навлече палтото си.
Той вдигна качулката и сенките забулиха лицето му. След това те се изнизаха навън, докато стълбището не се изпълни с мрак. Той се изгуби от погледа ми и не чух вратата да се отваря или затваря. Имаше ли шанс Кавери да го забележи на излизане? Нищожни.
Вдигнах се на крака, огледах отвратително влажния си и разхвърлян апартамент, след което се изправих пред вратата на спалнята си с покруса. Как щях да обясня това на Синър?
Назад към част 12 Напред към част 14
