Глава 15
С лице, заровено във възглавницата, се чудех дали е възможно да си жив, докато си толкова изтощен. Може би съм умряла в някакъв момент и сега съм зомби.
Бях спала през нощта и бях станала за закуска като нормален човек, след което бях заспала на дивана. Събудих се отново в леглото на Езра, без да имам представа кой ме е занесъл нагоре. Вече беше осем часа вечерта – погледнах будилника на нощното шкафче на Езра. През целия ден не бях правила нищо друго, освен да дремя, но не се чувствах по-малко уморена. Явно фантастичната отвара на Зак вече беше отминала.
В мен се появи тревога. Пишех на Зак всеки път, когато бях достатъчно будна, за да управлявам телефона си, но той не ми отговаряше. Какъв кретен. Може би буквално умирам тук, а на него не му пука.
От долния етаж се чуваха гласове – Аарон и Езра, а изглежда и Кай вече си беше вкъщи. Двамата с Аарон бяха влизали и излизали през целия ден, разнасяйки новопридобития си гримоар за черна магия на различни членове на гилдията с надеждата някой да го разчете.
Въздъхнах уморено и проверих телефона си за известия. Нямаше отговори от Зак, но батерията ми беше на двадесет и шест процента. Чудесно. Приближих се до ръба на леглото и се наведох над него, като сканирах пода. Аха, чантата ми. Протегнах ръка, грабнах чантата, натоварих я на леглото и се зарових в нея, търсейки зарядното за телефона. Не ми се струваше, че имам такова, но съдържанието на огромната ми чанта и преди ме беше изненадвало.
Портфейл, слънчеви очила, смачкани касови бележки. Извадих плетена зимна шапка – защо я носех през лятото? – и замръзнах при блясъка на нещо бледо.
На дъното на чантата ми се беше сгушило сребристосиньо кълбо. Дали не бях оставила спящата фея вкъщи? Не си спомнях да съм го слагала в чантата си. Вдигнах го и претеглих гладката му топлина в дланите си.
Релефната текстура се нагорещи под кожата ми – тогава цялото нещо се раздвижи. То се разгъна и разшири, от гърба му се вдигнаха бодливи крила, изви се шия, розовите очи заблестяха. Празните ми ръце увиснаха на място.
Пред мен се носеше фея: сребристото същество, което ме беше спасило снощи.
Змиевидното му тяло се вълнуваше като китайски дракон, безтегловно и неподвластно на гравитацията. По-скоро аквамариновосиньо, отколкото сребристо, рептилоидното му лице беше оформено като на гекон, с гигантски розови очи и подходящ кристал в центъра на широкото му чело. Имаше две малки ръце, но нямаше задни крака, а тялото му се превръщаше в дебела опашка, дълга поне пет фута. От гърба му се издигаха малки крилца, като кръстоска между крила на прилеп и пеперуда.
От главата му стърчаха два чифта дълги антени, завършващи със светещи сини кристали. Те се поклащаха, докато съществото приближаваше тъпата си муцуна до носа ми, а огромните му очи се взираха в мен с очакване.
– Хм. – Преглътнах многократно. – Здравей?
Опашката му се плъзна напред-назад във въздуха, като изпълни половината стая. Крилата се разтваряха и затваряха като сгъваемо ветрило, а съществото се носеше назад. Челюстта му се отвори, показвайки остри като игли зъби в широка прозявка. Навеждайки глава, то бързо сви тялото си навътре. Дългата му опашка се сви в кълбо, цялата форма се стегна и сви, след което синкаво-сребристото кълбо падна в скута ми.
Зяпнах като простак. Колко ли съм била тъпа? Трябваше да разпозная цветовата гама на феята снощи. Потривайки смаяна с ръка по лицето си, колебливо потупах кълбото на феяте. Тя не реагира на докосването ми.
– Предполага се, че си в спящо състояние – промълвих аз.
Не че бях недоволна, че феяте се бе събудила – и беше спасили задника ми – но това беше още едно нещо, с което трябваше да се справя. Защо Зак ми го беше дал? Той все още не беше отговорил на съобщенията ми, а сега наистина исках да говоря с него.
Оставих феята настрана, запътих се към вратата и я отворих. Приглушените гласове на момчетата се носеха нагоре по стълбите и аз изчаках, докато чуя и тримата, преди да затворя вратата и да набера номера на Зак.
Отново звъня половин вечност, преди той да отговори с приятелското:
– Зает съм.
– Аз съм полумъртва – отвърнах с ръмжене. – Едва ли мога да остана будна. Имам нужда от още от тази отвара.
– Вече? – Промълви той. През телефона се промъкна отчетливият звук на много гласове в слаб разговор. – Това беше бързо.
– Властелинът на феите трябваше да се появи снощи, за да затрие някакви задници от Червения Рум, така че вероятно това е допринесло. Къде си? Звучи като конферентна зала. – Или пък сватба, преди всички да се напият.
– Художествената галерия.
– Не отговаряш на съобщенията ми, защото си в художествена галерия?
– Тази вечер има събитие с няколко участници, които може да имат полезна информация, свързана с твоя проблем с феите.
Моят проблем с феи. Какъв хубав начин да се изразиш.
– Не знаех, че престъпниците с черна магия ценят изобразителното изкуство.
Тихо подсмърчане.
– Мястото ги кара да се чувстват класни. Аз развалям настроението с липсата си на костюм на пингвин и монокъл.
– Добре, ама бих ти казала да се забавляваш, но наистина имам нужда от тази отвара.
– Имам още една доза с мен, но ще трябва да издържиш до сутринта.
– Но…
– Няма да умреш, Тори. Просто бъди търпелива. – Линията замря.
Той нямаше никакви маниери по телефона. Или изобщо не знаеше как да се държи.
Взирайки се в кълбото на феята – за което той не ми беше дал възможност да спомена – обмислих възможностите си. Да спя още дванадесет часа и да се надявам, че няма да изпадна в кома. Или… прехапах устните си. Или да отида за отварата си.
Нямаше да е трудно. Отскочи до художествената галерия и му кажи да се измъкне за минута, за да ми даде отварата. Той можеше да се върне към шмекеруването, без да има и помен от нощта.
Когато прозявка разцепи челюстта ми, си казах „събуди се по дяволите“. Художествената галерия можеше да бъде само на едно място и аз го изтеглих на телефона си. Тридесет и пет минути пеша през по-голямата част от центъра на града, но с кола беше само на десет минути. Дотам и обратно за нула време. Потупах долната си устна. Едно от момчетата можеше да ме вземе. Щях да ги накарам да чакат зад ъгъла или нещо подобно, докато се срещна със Зак.
Езра не шофираше, така че той беше извън играта. Аарон можеше да шофира, но беше доста възбуден. Трябваше ми някой спокоен и хладнокръвен. Човек, който няма да се изнерви заради странна молба.
По стълбите заскърцаха стъпки и по звука разбрах кой е. Подтичвайки нервно, отворих вратата и изпънах глава.
Кай беше спрял с ръка на дръжката на вратата на спалнята ми, а лаптопът беше прибран под едната му ръка.
– Здравей, Кай! – Казах весело.
Очите му веднага се свиха.
– Какво? – Попитах, наранена от неговата предпазливост.
Слабо забавление докосна чертите му.
– Тори, ако не искаш да изглеждаш подозрителна, не се дръж толкова сладко и захарно.
– О, хайде. Защо това, че съм весела, е подозрително?
Облегнат на вратата, той ме огледа, сякаш може би нося скрито оръжие.
– Какво искаш?
Усмихнах се колебливо.
– Искаш ли да ме повозиш на мотоциклета си?
Предпазливостта му се върна с пълна сила.
– Къде да се повозим?
Без значение как ще отговоря на този въпрос, той щеше да бъде подозрителен, затова присвих мигли и зацвърчах с цялата сладка захар, която можех да събера:
– Това е изненада!
Той ме погледна, а после отметна глава назад в смях.
Петнайсет минути по-късно стисках талията на Кай, облечен в кожено яке, докато мотоциклетът му се носеше по улица „Дънсмюр“. Жълтите улични лампи и червените задни светлини проблясваха, докато се провирахме през трафика. Посочих му през рамо и той премина през един ляв завой, пресичайки твърде близо до една насрещна кола.
Пред нас се откриха небостъргачите. Сред гигантите се намираше старомодна сграда с каменен екстериор, четириетажни колони, обозначаващи драматичния вход, и куполообразен покрив. Постройката, някогашна сграда на съда, беше на повече от сто години.
Огледах се за място за паркиране, но десетки лъскави коли и джипове, повечето от които черни, със случайни сребристи или бронзовосиви, бяха паркирани успоредно броня до броня. Кай забави мотора, а аз жестикулирах безпомощно към галерията, докато я подминавахме.
– Тук? – Изкрещя той невярващо над шума от пътя.
– Да.
Каската му се завъртя, докато сканираше улицата. Двигателят се развъртя, след което той направи една осмица в насрещното движение и се стрелна обратно по пътя. Със свистене на гуми той пресече улицата и се качи на тротоара. Забавихме скоростта си и минахме покрай грандиозно тристранно стълбище, което сякаш се беше изсипало от терасата на второто ниво. Входът на галерията беше закътан във вътрешния ъгъл на Г-образната сграда.
Спирайки мотоциклета до редица дървета в бетонни саксии, Кай изгаси двигателя. Отпуснах смъртоносната си хватка върху него и се огледах. Да, това не беше място за паркиране, но кой би се оплакал? Престъпният мошеник, с когото щяхме да се срещнем?
Кай свали каската си, за да разгледа пилообразния преден вход и още по-величественото следващо ниво. Когато погледът му се върна надолу, тъмните му очи се присвиха с познатото подозрение.
Като свалих шлема си, свих виновно рамене.
– Ум…
– Не се срещаме със Синър, за да вземем отвара, нали?
Бяхме тук, за да вземем отвара, но не от Синър. Нямах друг избор, освен да излъжа; разкриването на истинското естество на поръчката ми можеше да задейства смъртоносната клетвена магия.
– Трябва да взема нещо и се кълна, че е важно – казах му, молейки за прошка с очите си.
Закачих шлема си на седалковата чанта зад мен и изрових телефона от джоба си. Зак не беше отговорил на съобщението ми, което го предупреждаваше, че съм на път. Изстрелях още едно съобщение, в което му казвах, че го чакам отвън и че имам приятел с мен. Ако иска да се срещнем насаме, може да ми каже къде.
Кай сви рамене.
– Художествената галерия – промълви той. Съдейки по ръмжащия му подтекст, беше изключително недоволен, че съм го измамила. – Изглежда, че тази вечер има някакво събитие. Чудя се какво е то?
Той ме погледна остро и аз се свих на мястото си.
– Не знам. Не затова съм тук.
Мърморейки нещо, което се радвах, че не мога да разбера, той огледа околността ни като разузнавач, който търси вражески войници. Поклащайки нетърпеливо телефона си, потиснах поредната си прозявка и се преборих с желанието да се строполя. Нулева енергия. Беше нелепо.
– Добре ли си, Тори? – Попита Кай, а тонът му се смекчи.
– Да. – Между нас настъпи мълчание. Отдадох се, облегнах се на гърба му и подпрях буза на студеното му кожено рамо. – Това е гадно.
– Филип ни предупреди, че връзката с феите ще те умори, но не очаквах да е толкова екстремна.
– Мога да преживея умората. – Вероятно. Изстрелях три съобщения едно след друго с надеждата да привлека вниманието на разсеяния друид. – Как върви работата с гримоара?
– От деветдесет и пет процента сигурност, че съдържа правилния ритуал, стигнахме до деветдесет и девет процента сигурност. Ако не е точният ритуал, който са използвали, то е много близък. Дадохме копия на няколко вещици и магьосници. Те работят върху контразаклинание, което би могло да прекъсне връзката.
– Колко време ще отнеме това?
– Няма как да знаем. Това не е обща област на експертиза.
Обмислих това.
– Имате ли допълнителни копия?
– Не са с мен – отвърна той предпазливо.
– Тогава няма значение.
– Тори… – Гърбът му се измести под бузата ми, докато се опитваше да ме погледне. – Знаеш, че ще запазим тайните ти, нали?
– Знам – прошепнах аз.
Усетих как кимна. Над нас се възцари тишина.
След минута той попита:
– И защо помоли мен да те закарам, а не Аарон?
Измъквайки се от въпроса, промълвих:
– Няма причина.
– Хм.
Стотици мисли нахлуха в главата ми наведнъж, включително споменът за разговора, който бях подслушала между Аарон и Рамзи. Но не, това нямаше нищо общо с избора ми на шофьор. Кай беше по-добрият вариант за тайна мисия. Много по-подходящ за нея. Определено.
Добре, добре. Избягвах Аарон, и то не много деликатно, тъй като Кай беше забелязал това. А това означава, че и Аарон вероятно е забелязал.
– Не мисля, че мога да се срещам с Аарон повече – изрекох.
Кай изсумтя, сякаш го бях побутнала.
– О?
– Чудесно. – Раменете ми се сгърчиха. – Ако това те изненада, как ще реагира Аарон?
– Не съм изненадан от това, което каза – поправи Кай, а тонът му беше сух. – Изненадан съм от това, че си го признала.
– А?
– Всъщност не е шокиращо. – Той се премести на седалката на мотоциклета. – Не си показала нито един от класическите признаци за „влюбване“.
– Но защо не? – Притиснах челото си към гърба му. – Наистина харесвам Аарон. Разбираме се чудесно. Винаги се забавляваме и между нас има невероятна химия. Вече минаха три месеца. Защо още не съм влюбена в него?
– Може би се опитваш прекалено много.
– Е? Какво имаш предвид?
– Не знам. – Той изпъшка. – Защо ме питаш?
Разтрих слепоочията си, сякаш можех да масажирам някакъв разум в мозъка си.
– Не разбирам какво не е наред с мен.
– Може би нищо не е наред. Може би той не е подходящ за теб. Това, че един мъж те кани на среща, не означава, че е предопределен да бъде твоята единствена истинска любов. – Той вдигна рамене, като ме побутна. – Две пламенни личности вероятно така или иначе не си подхождат. Вие двамата никога не се отпускате, когато сте заедно.
– Но… – Гръбнакът ми се сви, чувствайки се здрав като стръкче трева. – Как да кажа на Аарон?
– Просто му кажи. Той вече подозира, Тори. Той няма да те намрази.
– Но ще бъде неловко.
– Той ще го преодолее. – Кай потупа коляното ми – единствената част от мен, която можеше лесно да достигне. – Повярвай ми, Тори. Аарон е… – Той направи замислена пауза. – Адаптацията е една от най-силните страни на Аарон. Той не пази обида и не се занимава с миналото. Винаги се движи напред, търсейки следващото приключение.
Кимнах бавно, признавайки истината в оценката на Кай за Аарон. И все пак да приключим с него нямаше да е лесно. Разсейвайки се от тази мисъл, проверих телефона си. Нямаше известия.
Изръмжах нетърпеливо, отказах се от писането на съобщения и набрах номера на глупавия друид. Кай се извърна, за да ме наблюдава, докато държах телефона до ухото си. Той иззвъня два пъти, след което компютърен женски глас ме уведоми, че номерът, който съм набрала, е недостъпен.
Този пич си беше изключил телефона? Щях да го удуша.
Вбесена, слязох от мотора.
– Майната му. Влизаме вътре.
– Влизаме? – Кай също се смъкна и постави стойката на мотора. – Каза, че не си тук за събитието в галерията.
Благодарение на заклинанието за смъртоносна клетва не можех да обясня. Съскайки проклятия под носа си, се запътих към входа, а Кай ме последва. Светлината проникна през стъклените врати и аз ги отворих. Посрещна ме просторно, но празно фоайе, а гишето за билети беше тъмно и тихо. Вторият комплект врати направо пред мен предлагаше поглед към голямо пространство, разпръснато с хора в елегантни дрехи.
Бях направила две крачки през втората врата, когато на пътя ми се изпречиха двойка яки мъже в черни костюми.
– Извинете ме, госпожо. Мога ли да видя поканата ви?
Поколебах се.
– Госпожо? Аз приличам ли на госпожа?
Изражението му не се промени.
– Вашата покана, моля.
Майната му. Зак не беше споменал, че това е събитие само с покани.
– Е… просто трябва да си поговоря с някого, който е тук.
– Страхувам се, че това няма да е възможно, освен ако нямате…
От стените отекна възторжен женски писък. Дребна млада жена с дълга черна коса се затича – доколкото можеше да тича на петсантиметрови токчета.
Втурвайки се към нас, тя хвърли мъничките си ръчички около кръста на Кай, а на китката ѝ подскачаше инкрустирана с диаманти чантичка.
– О, Боже мой – възкликна тя отново, като се загледа в него. – Кайсуке, нямах представа, че ще дойдеш. Толкова време беше минало! Всички ще се радват да те видят.
Притиснала ръката му към гърдите си, тя го принуди да влезе по-навътре в стаята.
Към тях се приближи портиер.
– Покана…
– Изчезвай – изръмжа тя, а сладкият ѝ писък бе заменен с властна заповед. – Не знаеш ли кой е този? Той няма нужда от покана.
Мъжът се намръщи и се върна на мястото си. Като влачех челюстта си по полирания под, аз изостанах на две крачки, докато жената влачеше мълчаливия, безизразен Кай през голямата зала. Няколко добре облечени безделници ни погледнаха с любопитство.
– О, Кайсуке, – възкликна младата жена. – Мислех, че никога няма да се върнеш. Колко време мина? Пет години?
– Седем – поправи той твърдо.
– Толкова време! – Изръмжа тя, като го погледна веднъж. – Боже, наистина си възмажал. Толкова си висок! Беше само на седемнайсет, когато се видяхме за последен път? – Тя стисна бицепса му през коженото му яке. – Мм, одобрявам. Можеше обаче да се облечеш по-добре. Това е официален търг.
Докато поставяше ръце на хълбоците си в закачливо порицание, аз сканирах роклята ѝ, черната материя, която блестеше при всяко движение. Мъжете, които се движеха из залата или стояха на коктейлния бар, носеха костюми и вратовръзки, а жените бяха облечени в тъмни, секси рокли.
Слава богу, че бях положила известно усилие за външния си вид, преди да изляза от къщи. Носех същото облекло като снощи – плътна блуза, която прикриваше знаците на феите, металносиви тесни дънки и надеждното ми яке бомбър – и бях укротила къдриците си на плитка. Въпреки това двамата с Кай бяхме видимо недостатъчно облечени. Поне си подхождахме.
Жената най-накрая ме забеляза и устните ѝ с розов цвят се размърдаха.
– Коя е тази?
Кай ме дръпна настрани – притисна ме плътно до себе си. Всеки мускул в тялото му беше твърд от напрежение.
– Тя е с мен.
Очите на жената се присвиха раздразнено, а после усмивката ѝ проблесна.
– Забрави да ти каже, че е с официално облекло, нали?
– Не, аз знаех – казах аз, като не позволих на Кай да поеме вината. – Просто не ми пукаше.
Тя примигна, полуусмихвайки се, докато поглеждаше към Кай, за да разбере дали се шегувам. Когато той остана с каменна физиономия, тя прочисти гърлото си.
– Е, търгът започва след няколко минути, така че всички са горе в галерията на второто ниво. Да се присъединим ли към тях?
Кай ме погледна, мълчаливо питайки се какво да прави. В главата ми бръмчаха неистови мисли, които ме дърпаха в различни посоки. Каквото и да беше това, нито Кай, нито аз бяхме подготвени за него, но Зак трябваше да е наблизо. Ако „всички“ бяха на второто ниво, то там щях да намеря друида.
– Да тръгнем нагоре? – Попитах Кай, като му дадох възможност да се оттегли, ако това е, което трябва да направи.
Мускулче подскочи в бузата му, но той кимна.
– Прекрасно! – Възкликна жената. Тя ми подаде ръка. – Аз съм Хисая-Ямада Хисая. За мен е удоволствие.
Ямада? О, дявол да го вземе.
– Ти си роднина – казах слабо, докато стисках мъничката ѝ ръка, като държах дланта си наклонена надолу, за да не забележи светещата руна на фея.
– О, разбира се! – Захили се тя. – Далечна, макар че… Аз съм омъжена за третия му братовчед. Това е огромно семейство, както знаеш.
– Да… – Промълвих, страхувайки се да погледна Кай. В какво го бях въвлякла?
Тя плъзна пръстите си в свивката на лакътя на Кай, сякаш той ѝ предлагаше ръката си, и ни дръпна по-навътре в сградата. Той продължаваше да държи другата си ръка заключена около кръста ми, а бялата му хватка за якето ми беше скрита от ръкава ми.
– Толкова е чудесно, че се върна в лоното, Кайсуке! И не се притеснявай, никой няма да има нещо против теб. Ние просто сме твърде възхитени! – Хисая бърбореше, без да си поема дъх, подхвърляйки име след име – кой е тук, кой не е успял, кой ще се зарадва най-много да го види. Все хора, които Кай трябва да познава, ако се съди по непринудената лекота, с която Хисая споменаваше всеки човек.
– Но Кайсуке – каза тя, когато влязохме в просторна кръгла зала с двойно стълбище, издигащо се до втория етаж – ти почти не си казал и дума! Как е скъпата Макико?
Той не каза нищо.
– О – изсумтя тя. – Сигурно ти е простила?
Мълчание. Кай чудесно се опитваше да имитира непристъпната свенливост на Зак.
Хисая спря, принуждавайки мен и Кай да спрем, и размаха укорително пръст под носа му.
– Не можеш да се преструваш, че тя не съществува, Кайсуке. Тя е твоята годеница!
Ако вече не бяхме спрели, щях да падна на лицето си. Ръката му се стегна болезнено около мен, пръстите му се впиха в страната ми. Хисая се намръщи от близостта ни.
– С Макико не сме си говорили от години – каза той категорично.
Хисая едва-едва се поколеба.
– Е, сега си се върнал, така че двамата можете да се помирите веднага. Нямам търпение за сватбата. Ще бъде грандиозно!
– Толкова голяма! – Извиках. – Хисая, скъпа, можеш ли да ни дадеш малко време? Веднага ще дойдем.
Тя примигна при „скъпа“ и погледна въпросително към Кай.
– Да, разбира се. Търгът започва скоро, така че не се бави. Ще съобщя на всички, че сте пристигнали.
Усмихвайки се през рамо, тя се заизкачва по стъпалата. Завлякох Кай под извитото стълбище и извън пътя на последните гости, които се насочваха към следващото ниво.
– Кай – прошепнах аз, като изтръгнах пръстите му от страната си, преди да е оставил синини. – Какво, по дяволите, се случва?
– Това е моята реплика – отвърна той с тихо ръмжене. – Защо сме на търг за черна магия?
– Нямах представа, че това е търг, докато тя не го каза. Откъде знаеш, че е черна магия? – Не бях изненадана – защо иначе щяха да поканят Зак? – но какво беше накарало Кай да стигне до това заключение?
– Защото в противен случай семейството ми нямаше да присъства.
Обхвана ме студ.
– О.
– Защо сме тук, Тори?
– Трябва да получа нещо от някого.
– И този някой е горе на търга?
Кимнах.
Челюстта му се сви, после отново стисна ръката си около мен.
– Да го направим.
– Сигурен ли си? – Прошепнах, докато вървяхме към стълбите. – Можем да почакаме навън или да опитаме нещо друго…
– Хисая вече разпространява информацията. Твърде късно е да си тръгвам.
На второто ниво последвахме останалите отцепници в слабо осветена зала на галерия, пълна с поне стотина души. Всъщност митици. Най-вероятно мошеници. По белите стени имаше огромни платна с абстрактни композиции, меки прожектори осветяваха ярките цветове и плътните мазки на четката на художника.
В далечния край беше поставен подиум, на който възрастен мъж говореше на микрофон. Той жестикулираше с дебел кожен том, поставен на масата до него. Около подиума се въртяха поддръжници и асистенти.
Хисая стоеше с група японски мъже и жени, единственото усмихнато лице. Тя направи жест към мен и Кай да се присъединим към тях.
Остър дъх изсвистя през стиснатите му зъби, но той не се поколеба. В момента, в който се приближи достатъчно, Хисая избухна в бърз японски. Кай се наведе в плитък поклон за най-възрастния мъж, който кимна и каза нещо. Кай отговори на японски.
Защо се учудих, че може да говори този език? Още преди месеци бях разбрала, че той е отчасти японец – не че някой би могъл да предположи, като го погледне. Поразително красивите му черти бяха уникални, прикриващи наследството му, и той стоеше с глава по-висок от всички останали в групата.
Ямада ме игнорираха, така че им отвърнах със същото. Сканирах събраните митици за Зак, после проверих телефона си, слушайки наполовина семейното събиране. Определянето на тона на разговора беше трудно, но не звучеше приятно. Хвърлих остър поглед към Хисая, като ѝ заповядах да се произнесе по тези глупости. Тя го беше започнала.
Цялото ѝ лице се изпъна в снизходителна насмешка, която предаваше точните ѝ чувства към моето присъствие. Притесних се, а грозното ѝ изражение се смени с тревожно, когато разбра, че възнамерявам да се намеся.
– Ахаха! – избухна тя, преди да успея да проговоря. – Кикуе-сан, чухте ли това? Гримоарът току-що беше продаден за два милиона.
Изражението ми замръзна и неволно погледнах към изложената книга. Не бях слушала бързото бърборене на аукционера. Два милиона? Уау, нищо чудно, че бяхме недостатъчно облечени.
– Интересуваме се от няколко предмета – каза Хисая на Кай, уплашен, че може да си отворя невъзпитаната уста и да обидя всички присъстващи. – Имаш ли поглед върху нещо? По-късно тази вечер ще има един великолепен кадуцей.
Жената, наречена Кикуе-сан, каза нещо на японски.
– А, добре – отвърна Хисая на английски – можем само да се надяваме, че няма да се намеси.
– Кой? – Попита с очевидна неохота Кай.
– Уф. – Хисая отметна косата си през рамо. – Знаеш ли. Призракът.
Кай се стъписа.
– Половината стая се страхува да наддава срещу него – продължи тя с припряно подсмърчане, – но престъпник като него никога не би могъл да ни сплаши.
Тя хвърли презрителен поглед към стаята. Проследих погледа ѝ – и той беше там.
Бях го пропуснала, защото не беше в основната група. Вместо това се беше облегнал на стената в личния си облак от сянка, също толкова недостатъчно облечен като мен, с тъмни панталони и дългото си палто на злодей, с вдигната качулка.
В стаята, пълна с мошеници и купувачи на черна магия, Призракът беше твърде страшен, за да се приближа.
Почти изкрещях от победа, че съм го открила. Скривайки движението от Ямада, несигурно махнах с ръка с надеждата да привлека погледа му.
– Триста хиляди, от младата дама с червена коса! – Обади се аукционерът в микрофона си.
Залитнах толкова силно, че се блъснах в Кай. Главите ни се завъртяха, докато купувачите проверяваха конкурентите си, а кръвта от главата ми се изцеди. Не, не, не! Нямаше да наддавам. Махах на един забравил друид!
– Четиристотин хиляди. Мога ли да дам четиристотин… а, четиристотин хиляди на господина отпред.
Отпуснах се с облекчение. Това беше на косъм.
– Тори – изръмжа Кай под носа си.
Вдигнах глава и видях, че случайното ми предложение е постигнало едно – привлякло е вниманието на Зак. Той се беше изправил от стената, а качулката му, изпълнена със сенки, се беше обърнала към мен.
Размахах телефона си и го посочих. Ръката му се стрелна към джоба и той извади мобилния си телефон, а екранът светна, когато го включи.
– Тори. – Кай звучеше като бясно куче. Той се наведе, устата му беше до ухото ми, докато съскаше яростно: – Той? Това е човекът, с когото си дошла да се срещнеш? Имаш ли телефонния му номер?
Мобилният ми телефон завибрира в ръката ми и аз го задържах под носа си. Кай се премести, за да чете над рамото ми.
Съобщението на Зак светеше гневно:
Какво, по дяволите, правиш тук???
Кай полухъркаше, полузадушаваше се.
– Сложил си го в контактите си под „Пичове“?
– Това е той – промълвих аз. Палците ми прелетяха по клавиатурата.
Прочети съобщенията, които съм ти изпратила, тъпако!
За да прецизирам инструкциите си, погледнах Зак, докато той отново не погледна телефона си. Палецът му се движеше, докато прелистваше половин милион съобщения, които бях изпратила през вечерта. Качулката му се дръпна гневно, след което той се завъртя на пета и се запъти към изхода. Хората се отдалечаваха бързо от пътя му, преструвайки се, че не са страхливци.
Когато той изчезна, се обърнах към Кай.
– Можеш просто да почакаш тук, става ли?
Вместо да отговори, той мина покрай мен, следвайки невидимата следа на Зак. Ах, глупости. Тръгнах след него и поех инициативата.
Зак не беше отишъл далеч. Той чакаше в една затънтена странична зала – разбира се, навсякъде, където отиваше, беше затънтено, благодарение на познатия му орел „дама на нощта“ – със свити ръце и невидим блясък, който ме изпепеляваше. Тръгнах към него, обмисляйки всички възможни поздрави.
В крайна сметка останах проста. Свих ръка и замахнах към лицето му.
Той улови юмрука ми в облечената в ръкавица длан.
– Ти си изключи телефона, идиот! Защо го направи?
– Защото нямах нужда да ми досаждаш на всеки десет минути – изсумтя той. – Казах ти да изчакаш до сутринта.
– Не мога да чакам толкова дълго! Ти си този, който ми каза… – Прекъснах се, поглеждайки нервно към Кай. Според клетвата ми нямах право да разкривам каквото и да било за Призрака, включително нещата, които ми беше казал.
Качулката му се измести, Зак също погледна към Кай, вероятно разпознавайки го от общата ни битка с една противна стара магьосница преди месец. Изражението на Кай отново се бе превърнало в камък, макар че от лаконичната му стойка се излъчваше войнственост.
– Казах ти, че връзката с фея ще те убие – довърши друидът вместо мен.
– Какво? – Каза Кай рязко. – Как…
Зак се обърна към мен.
– Все още не си на прага на смъртта. Можеше да изчакаш до сутринта.
– Е, сега съм тук, така че ми го дай. – Протегнах очаквателно ръка.
– Нямам я в себе си, идиотке.
– Какво? – Устоях на желанието да му сваля качулката и да го удуша. – Но ти каза…
– Казах, че го имам със себе си. Не го нося навсякъде.
– Иди и го вземи!
Ръката му изчезна в сенките на качулката, докато разтриваше лицето си.
– Ти си по-раздразнителна от всеки митичен, когото познавам.
Кай се прокашля рязко – нещо, което можеше да бъде яростно потиснат смях. Стрелнах го с поглед.
Зак пусна ръката си.
– Още не мога да си тръгна. Има още един митик, когото искам да поразпитам за магията за поробване на феи, а не мога да стигна до него извън това събитие. Приближаването до него изисква финес.
– Кой? – Попита Кай.
Зак направи пауза, сякаш преценяваше полезността на Кай.
– Кармело Манчини. Бил е офицер в „Червен Рум „, преди да тръгне сам. Магьосник, но според слуховете се занимава с хибридна магия.
– Чувал съм за него. – Челюстта на Кай се сви. – Опитваш се да получиш тази информация заради Тори?
– Очевидно.
– Защо ѝ помагаш?
Зак изхърка.
– Аз не се занимавам с благотворителност, маге. Връщам дълг.
Примигнах.
– Да? Какъв дълг?
– Ти си по-плътна от тухлена стена, Тори.
Ударих го по рамото.
– Ти си най-големият кретен на планетата.
Сбърчил вежди от недоверие, Кай погледна между нас. Леко поклати глава, след което попита Зак:
– Имаш ли връзка с Манчини?
– Не. Затова не бързам да се приближавам към него.
Кай погледна към аукционната зала, където чакаха роднините му. По лицето му премина нещо близко до ужас, след което отпусна рамене назад.
– Аз го правя. Мога да се приближа до него, но не знам какво да го попитам.
Качулката на Зак потрепна и си представих как накланя глава в изненадано размишление.
– Можеш ли да го убедиш да излезе навън с теб?
– Вероятно.
– Тогава го направи. След като излезе навън, ще мога да задам въпросите – и да се уверя, че ще получим отговори.
Назад към част 15 Напред към част 17
