Глава 8
Има два вида момичета: тези, които са си фантазирали за тройка с двойка горещи момчета, и лъжкините.
Тук ще бъда честна. Бях жена с гореща кръв без гадже, а тримата ми най-добри приятели бяха прекомерно привлекателни. Като оставим настрана всичко останало, те имаха твърди мускулести тела на професионални спортисти и бях виждала достатъчно от кожата им, за да подхранвам фантазиите си, докато яйчниците ми не се превърнат в прах.
Това не означаваше, че възнамерявам да действам според фантазиите си, но хайде. Как можех да устоя на няколко парливи сънища? В ретроспекция, наистина трябваше да устоя – защото сега всяка от тези неподходящи мисли се разхождаше из глупавия ми мозък. Всяка. Всяка една. Всяка една.
Въздъхнах, загледах се в тавана и се съсредоточих върху неудобната постелка под мен. Ако се замислех допълнително за начина, по който коланът на панталоните ми се притискаше неприятно към долната част на гръбнака ми, можех да забравя за топлината на Езра отляво и за топлината на Аарон отдясно.
Кай спеше на противоположната страна на Езра, а аз все още се опитвах да разбера как точно се е случило това. Да, имахме нужда от почивка и да, единственото свободно място за спане беше на второто ниво, което беше претъпкано със смесица от маси, легла и постелки за спане, плюс много митици – четирима от които хъркаха.
Но как така се оказа, че с момчетата сме имали дрямка на четири очи?
Още една въздишка се изплъзна от дробовете ми. Разбира се, че знаех. Те нямаше да ме оставят съвсем сама в ъгъла.
Момчетата бяха най-добрите ми приятели. По някаква глупава причина с Аарон не бяхме съвместими като двойка и имах късмета, че приятелството ни беше останало невредимо. Освен някои неловки моменти през първите няколко седмици след раздялата, нищо не се беше променило между нас. Той все още беше същият забавен, дразнещ, подкрепящ смутител като преди, което само потвърждаваше, че не ни е писано да бъдем нещо повече от приятели.
Що се отнася до другите двама, Кай имаше толкова много романтичен багаж, че можеше да отвори собствено депо за куфари. А Езра избягваше всякаква форма на връзка – никакви срещи, никакви авантюри, никакви връзки за една нощ.
Те не можеха да се срещат и това ме устройваше.
Пет минути по-късно се отказах да спя. Отхвърлих одеялото и внимателно се измъкнах от купчината. Момчетата не помръднаха; бяха като три секси скали. С копнеещ поглед през рамо прекосих на пръсти стаята и слязох по стълбите. Пийнах студена вода – и може би се плиснах в лицето, след което щях да се опитам да заспя отново.
В кръчмата беше тихо. Часовникът показваше 2:32 ч. и само десетина души бяха будни. Елизабета седеше на празното място за лечители, а главата ѝ беше отпусната напред. Феликс най-накрая се бе поддал на изтощението, затова Табита седеше на компютрите вместо него и гледаше как се превъртат актуализациите. Шестима или седем непознати си почиваха на масите. Няколко от тях изглеждаха познати, но не знаех имената им.
Само една малка група постигаше нещо друго, освен да се държи изправена на столовете си. Четирима души се бяха скупчили в края на бара и си шепнеха. Докато се насочвах към тях, забелязах Изза – гримът ѝ отдавна беше изчезнал, кожените ѝ панталони бяха изтъркани, а черната ѝ риза беше покрита със засъхнала кръв от едната страна.
Изправена пред трима по-възрастни мъже, тя говореше с тих глас, в който се долавяше потиснат гняв.
– Има само едно обяснение за…
– Нямате доказателства.
– Трябва ли ни доказателство, за да действаме? – Изстреля тя. – Или ще оставите още хора да умрат, докато чакате да се уверите напълно? Ами твоите хора, Лий? Нашата гилдия вече е…
– Стига толкова, Изза – прекъсна я ниският, среден мъж. – Няма да водим битка с Ключовете въз основа на неоснователни подозрения.
Разпознах го като един от ГМ, на които бях донесла кафе, и спрях на няколко метра от него, като уморено разтривах едното си око. Бяха ми препречили пътя към бара. Макар че се изкушавах да се промуша през тях, както правех обикновено, любопитството ме надви.
– Ключовете пускат на свобода демоните си, за да създават фалшиви положителни резултати за демонична активност – настоя Изза. – Те умишлено объркват търсенето, за да могат да получат убийството за себе си. Колко време ще мине, докато това, че демоните им драпат по стените, не привлече достатъчно внимание? Какво ще стане тогава, а?
– Не биха стигнали толкова далеч – каза Лий.
– Слуховете – и доказателствата – говорят за друго. – Тя погледна към ГМ. – Последното нападение можеше и да не се случи, ако Ключовете не бяха фалшифицирали наблюдението на демон толкова далеч на изток. Кой знае колко дълго сме претърсвали грешните райони?
Напрегнах се. Така ли демонът се беше появил толкова далеч на запад, за да нападне мен и Езра, когато мислехме, че е в друг квартал?
Лий сгъна ръце.
– Какво очаквате да направим без доказателства?
– Отидете в Магиполицията. – Изза посочи вратата, сякаш на стъпалото чакаха агенти на МагиПол. – Докладвайте за ключовете. Ако вие – или още по-добре, ако трима ГМ ги притиснат да действат, те ще изхвърлят Ключовете от града.
Трима ГМ? Уау, Изза имаше повече хъс, отколкото предполагах.
– Нямаме какво да занесем в полицията – каза Лий с окончателност. – Докато не го направим, можем да заобиколим Ключовете. Трябва да си починеш, Изза. Поспи малко.
С това хладнокръвно отхвърляне той си тръгна. Друг ГМ го последва, а третият се отправи към горния етаж. Изза се загледа след Лий, после изпусна дълъг, гневен дъх, преди да ми се усмихне уморено.
– Здравей, Тори.
-Здравей, Изза. Този Лий ли е твоят ГМ?
– Да. – Тя поклати глава, а дългата ѝ конска опашка се поклащаше настрани. – Страхувах се, че ще заеме тази позиция. Никой не иска да докладва за действията на КС на МагиПол, в случай че това наложи конфронтация. Така че герам!
Погледнах към тавана, сякаш можех да видя момчетата през него.
– Кажи на Кай за подозренията си. Той ще се погрижи нашият ГМ да чуе за това.
Изза се поколеба, после кимна.
– Той спи…? Ще го хвана, щом стане, и ще му съобщя. Съперничество между гилдиите или не, някой трябва да действа, преди Ключовете да излязат напълно извън контрол.
При споменаването на съня, прозявка изтръгна челюстта ми.
– Слязох долу за малко вода. Искаш ли нещо?
– Вода би било чудесно.
Заедно с Изза, която ме последва, преминах зад бара и се проврях през вратите на салона. Взех две бутилки вода от хладилника и ѝ подхвърлих едната.
– Благодаря. – Тя отвори нейната. – Как е Езра?
– Добре е. Как е… това беше Роберто, нали?
– Да. Той вече няма търпение да се върне там. – Тя се намръщи невярващо, после попита: – Как е Кай?
– Той се справя добре. – Докато отварях водата си, тя дъвчеше нокътя си, а между елегантно извитите ѝ вежди се появи гънка. Със сиянието от кръчмата, което осветяваше единия край на лицето ѝ, тя излъчваше загадъчна красота. Точно такъв тип жена, каквато очаквах, че Кай ще потърси. – Откъде се познавате вие двамата?
– Хм. – Тя отпи дълга глътка. – Срещахме се няколко месеца… преди около три години, предполагам. Времето лети…
Няколко месеца? По стандартите на Кай това беше дългосрочна връзка.
– Как се запознахте?
Изражението ѝ се смекчи, погледът ѝ се плъзна разсеяно по плотовете.
– Опита се да ме арестува за опит за кражба.
Очите ми се присвиха.
– О, звучи романтично.
Тя се засмя.
– Бях на двайсет години и си мислех, че знам какво правя, но се бях забъркала. Той работеше като охрана и след като реши, че всъщност не се опитвам да открадна нищо, ми помогна… – Тя замълча, размишлявайки в напомнящо мълчание, след което добави вещо: – След това се срещахме няколко месеца, а после той ме изостави.
Извиках. О, Кай. Той беше прекрасен, внимателен и закрилящ, но се отнасяше към жената, с която се срещаше, като към чаши „Соло“.
– Знаеш ли защо?
– Не… – Тя се облегна на плота, въртейки водата в бутилката. – Бях наивна… Никога не сме говорили за ексклузивност и не сме правили планове за бъдещето. Аз просто бях… щастлива и влюбена, разбираш ли? Но предполагам, че той не беше.
Съдейки по тъжния копнеж на лицето ѝ, тя все още беше влюбена в него. Не бях достатъчно злобна, за да изтъкна това.
– Това е трудно. Все пак вие сте приятели, нали?
– Опитах се да го намразя – призна Изза с въздишка – но не можах, особено след като все се сблъскваме. А понякога той ме гледа като…
Сякаш искаше да я свали от краката ѝ и да я отнесе. Точно така ми беше изглеждал, когато тя се беше строполила в кръчмата.
Мръщейки се, тя изпи остатъка от водата си.
– Сигурно съм уморена. Да ти разправям всичко. Не ми обръщай внимание. Просто прекалявам с разказите с непознат.
Засмях се.
– Хей, всеки приятел на Кай е човек, когото искам да познавам.
Тя се усмихна и ми пожела лека нощ. Гледах я как си тръгва, като почуквах замислено с бутилката си с вода по брадичката си. Знаех част от причините, поради които любовният живот на Кай беше толкова объркан, но не знаех защо той изпитваше нужда да се среща хронично и да изоставя жените, когато не можеше да се обвърже с връзка.
Какви бяха шансовете да успея да изтръгна обяснение от женкарския електромагьосник защо е скъсал с Изза? Замислих се върху математиката. По-малко от петдесет на петдесет и определено не в моя полза.
***
Дариус се облегна на предната част на бюрото си с лице към тримата магове.
– Какво конкретно искаш?
Повече от двайсет и четири часа след напускането на гилдията Дариус и екипът му най-сетне се бяха върнали да си починат. Тези старци имаха повече издръжливост от младите. Лицето на майстора на гилдията беше бледо от умора, дрехите му бяха влажни от дъжда, а калта беше по панталоните му до коленете. Сребърни ножове бяха закачени на бедрата му и докато говореше, той завъртя около китката си стоманена гривна – предполагах, че е магьоснически артефакт.
– Движенията на демона са непредсказуеми от самото начало – обясни Аарон. – След като веднъж се е прицелил в Езра, може да се предположи, че ще се насочи отново към него.
От мястото си зад тримата магове кимнах заедно с него. Очаквах Кай да говори – той беше красноречивият, властен човек, но Аарон имаше по-близки отношения с Дариус. На всеки член на „Врана и чук“ беше назначен наставник от ръководния екип на гилдията: някой, който да наблюдава дейностите и обучението им, да се занимава с лични или професионални проблеми и да налага дисциплина. Моят наставник беше Феликс, а наставникът на Аарон – Дариус.
– Като се има предвид колко зле се развиха усилията за проследяване – продължи Аарон, – струва си да опитаме да измамим демона. Искам разрешение да сформирам екип с Кай, Езра и Тори.
Дариус изучи Аарон, после сивите му очи се насочиха към Кай, Езра и накрая към мен.
– При две срещи между четиримата как бихте преценили способността си да се справите с директна атака от страна на демона?
– Езра ще бъде нашата система за ранно предупреждение – отвърна бързо Аарон – тъй като аеромагьосниците могат да усещат движение, без да го виждат. Той ще действа и като наша защита. Подходящо подготвен, той е добре екипиран за това. Аз и Кай ще осигурим огневата мощ. Можем да нанесем тежки поражения за кратко време.
– А ролята на Тори?
– Нейната позната, Хоши, ще действа като резервно наблюдение, тъй като може да наблюдава обстановката около нас от птичи поглед. Тори ще бъде нашият комуникационен пункт, тъй като не можем да разчитаме, че ще имаме свободни ръце, за да се обадим за местоположението на демона. Ще я снабдим и с инструменти, които да ѝ помогнат да отвлече вниманието на демона в най-лошия случай.
Разглеждайки ни със стоманен поглед, майсторът на гилдията скръсти ръце. Преместих се неудобно, като отново се зачудих колко ли знае Дариус за тайните на Езра.
– Тори.
Подскочих при името си.
– Това е изключително опасно начинание, а ти не си обучена в бойни действия. Разбираш ли рисковете от това да се присъединиш към екипа им?
Преглъщайки нервите си, аз изправих гръбнака си.
– Да, сър.
Дариус кимна и каза на Аарон:
– Няма да те оставя да се скиташ по улиците безследно. Ще регистрираш новия си екип и ще се присъединиш към мрежата за търсене под ръководството на полицията на МВР. Ако се сблъскате с демона, ще следвате процедурата. Разбирате ли?
– Да, сър.
– Бъдете внимателни и не се излагайте на опасност. Очаквам и четиримата да се върнете в същото състояние, в което ще тръгнете.
– Да, сър.
С кимване от страна на ГМ се изпроводихме. Аз изпъшках, не бях сигурна дали изпитвам облекчение, или притеснение. Част от мен се надяваше, че Дариус ще ни забрани да излизаме.
– А сега какво? – Попитах, докато слизахме по стълбите.
Аарон ми хвърли стегната усмивка.
– Сега се подготвяме.
Бях свикнала момчетата да се подготвят за работа – да се обличат с всичко, от защитно облекло до оръжия и комуникационно оборудване. Винаги съм им завиждала колко яки изглеждат с тъмните си дрехи, кожените си дрехи и големите си, страшни мечове.
Не бях очаквала, че и аз ще се подготвям.
Тридесет минути по-късно стоях в кръчмата, облечена за бой за първи път в живота си. Здрава черна кожа прилепваше по краката ми, а риза с дълъг ръкав и текстура, напомняща кевлар, покриваше торса ми. Върху нея носех кожено яке с подплатени лакти, много джобове с ципове и няколко скрити отделения.
Около кръста ми беше най-необичайната част от облеклото ми. Нестандартният колан, изработен от широка, полирана кожа, имаше няколко калъфа за бърз достъп до магьосническите ми артефакти, а по бедрата ми бяха закрепени шест алхимични „бомби“ – стъклени сфери с размерите на билярдни топки. Три от тях бяха димни бомби, а три – алхимични светкавици.
Аарон ме заобиколи, проверявайки новото ми облекло. Той вече беше облечен за битка с подобно защитно облекло и с Шарпи, прикрепен към гърба му.
– Всичко пасва. – Той дръпна колана ми, за да се увери, че няма да се смъкне по бедрата ми. – Панталоните не са прекалено тесни?
– Не, перфектни са. – Прехвърлих тежестта си, чувствайки се по-скоро глупаво, отколкото зле. – Откъде се взеха всички тези неща?
Кай се присъедини към нас, прибирайки ножовете в джобовете на бронираната си жилетка.
– Започнахме да го сглобяваме преди няколко месеца. Планирахме да те изненадаме на първата ти работа, когато и да се случи това.
– Може би щяхме да го споменем – добави Аарон, – само че ти избягваше всякакви препратки към обучението, а без обучение не можеш да приемаш работа, така че…
Скрих виновното си извиване. Не че бях против да ходя на работа с момчетата. Просто, ами, те вече бяха толкова завършени – и могъщи. В сравнение с тях всеки мой опит да се обучавам щеше да изглежда като опит на дете от детска градина, което се учи да си връзва обувките.
Феликс се присъедини към нас с мрачно неодобрително изражение. Той ми подаде телефона, в който беше закачена слушалка.
– Телефонът ти е настроен. Натисни този бутон, за да активираш микрофона.
След като закачих слушалката на мястото ѝ, пъхнах телефона в предния джоб на новото си яке. Вече се потях под кожата. Нищо чудно, че през лятото някои гилдии бяха писали, че пропускат кожената си екипировка.
Феликс ми даде още няколко инструкции за следване на мрежата и докладване на движенията ни, след което се намръщи дълбоко на Аарон.
– Ти я пази.
– Ще го направим.
– Готови ли сме? – Попита Кай.
– Просто трябва…
Езра излезе от мазето. Беше облечен изцяло в черно, а през гърдите му преминаваше дебел колан, който държеше двукомпонентната му пръчка, която можеше да се използва като палка, два къси меча или двуостър жезъл. Дългите ръкавици стигаха до бицепсите му, кокалчетата и лактите бяха подсилени със стомана, а върху косата си носеше плетена черна шапка. Без меките кафяви къдрици, които да омекотяват лицето му, заплашителната строгост изостряше чертите му. Бледото му око проблясваше опасно.
– Езра – довърши Аарон. – Готов ли си?
Той кимна.
Феликс погледна към нас.
– Започвате с Мрежа 132. Насочете се на югозапад.
Без повече церемонии четиримата се запътихме към вратата. Чувствах очите на гърба си – Майлс и Санджана на станцията на лечителите, половин дузина членове на други гилдии и разпръснати митици на Врана и Чук. Те ни гледаха как вървим и докато се подавахме навън, не можех да се отърва от усещането за погребален марш.
Назад към част 8 Напред към част 10
